Психолингвистика

Психолингвистиката е дял от езикознанието (лингвистиката), който изучава речевата дейност като процеси на образуване, възприемане и формиране на речта в тяхната съотнесеност със системата на езика.

Дотолкова, доколкото обхваща изучаването на процеси, пряко свързани с дейността на нервните структури и висшите психични функции, психолингвистиката е гранична наука, тъй като лингвистиката регистрира и изучава езиковите процеси в синхроничен и диахроничен аспект, но е безсилна да изследва и обясни процесите на формиране на езиковата способност и реализацията й при отделната личност.

Една от най-младите науки, психолингвистиката започва своето развитие едва през 50-те години на 20 век. За сметка на това развитието й е бурно и в него се включват специалисти от различни области на човешкото познание — лингвисти, психолози, физиолози, математици и др. Акцентира се върху изработването на модел, който да обясни и илюстрира начина, по който отделната личност регистрира, преработва, класифицира, запаметява езиковия стимул, по който образува семантични връзки между понятията и ги оформя като изказване. Изработването на такъв модел обаче се оказва немислимо без изучаване на езиковото овладяване в онтогенетичен план. Затова възниква един от най-важните клонове на психолингвистиката — психолингвистика на развитието /част от възрастовата психолингвистика/, изучаващ сформирането на езиковата система при децата. В процеса на изследване все по-често се поставя въпросът за универсалното и специфичното в овладяването на родния език. Изследователи като Ноам Чомски, Слобин, Кларк и др. се опитват да открият това, което е общо и валидно в овладяването на езика независимо от спецификата на отделните езици. Чомски говори за „универсална граматика“, на която се подчинява овладяването на езика („...схематична структура от правила, които са задължителни за всички човешки езици,...условията, на които такива граматики трябва да отговарят и принципите, от които се определя интерпретацията им.“ Чомски, „Език и мислене“, 1968), а Даниел Слобин стига по-далеч-избягвайки употребата на неясния концепт „универсална граматика“, той използва понятието „универсалии“, отнасящи се до различните области от езиковата способност. В съответствие с формулировката си Слобин отделя 7 / A-G / оперативни принципа, чието приложение се извършва чрез по-конкретните универсалии. Изводите му се базират на задълбочен анализ на закономерностите в овладяването на редица езици, главно индоевропейски. Повечето автори посочват като универсалии два процеса, съпътстващи задължително езиковото овладяване — свръхгенерализацията и словотворчеството. Свръхгенерализацията е явление, което се характеризира с абсолютизиране на определени морфологични модели, които без изключение са продуктивни на дадения етап от развитието на езика, и които се разпростират дори върху форми, неизискващи употребата им. Наблюдава се стремеж у детето да игнорира изключенията и да абсолютизира останалите правила. Пример за свръхгенерализация в българския език е запазване на основата на формата за единствено число, мъжки род в думи като орел, петел, козел, които в множествено число се трансформират в : орели, петели, козели. Другото закономерно явление-словотворчеството-е резултат от вече сформирани в детското съзнание езикови модели, използващи се за образуването на своеобразни неологизми, например „мазелин“ вм. вазелин, „улиционер“ вм. милиционер /К.Чуковски- „От двух до пяти“/. Един от основните термини в психолингвистиката- „езикова способност“, е въведен от Чомски. С него се обозначават няколко страни :

— владеене на граматиката на съответния език.

— владеене на външната/фонологична/ форма на езика

— владеене на правилата за адекватно използване на езика според социалния контекст.

Ако една от тези части не е изпълнена, не може да се говори за сформиране на езиковата способност

Вижте още

• Изследване на детското езиково и говорно развитие в България