Александър Горчаков

Александър Горчаков
	Александър Горчаков
руски политик
Роден	4 юни 1798 г. (стар стил) Хаапсалу, Руска империя
Починал	27 февруари 1883 г. (стар стил) (84 г.) Баден-Баден, Германия
Погребан	Санкт Петербург, Русия
Учил в	Царскоселски лицей
Награди	Орден „Свети Станислав“ I степен; Орден „Свети Станислав“ II степен; орден на свети Владимир, 4-та степен; Орден на Златното руно; Орден Черен орел; Орден за вярност; Орден на слона; Орден Свети Владимир III степен
Семейство
Род	Горчаков
Деца	Константин Горчаков
Подпис
	Александър Горчаков в Общомедия

Александър Михайлович Горчаков (на руски: Александр Михайлович Горчаков) е руски княз, политик (държавен канцлер и министър на външните работи) и дипломат (посланик в Австро-Унгария).

Биография

Горчаков е роден на 16 юли 1798 г. в семейството на наследствените дворяни княз Михаил Горчаков и графиня Елена Ферзен. Завършва Царскоселския лицей. Ориентира се към дипломатическото пиприще и започва кариера през 1817 г. при граф Карл Неселроде. Секретар на руското посолство в Лондон и Рим (1822-1828). Участва в дипломатически мисии в Италия, Австро-Унгария и Германия.

Министър на външните работи на Русия (1856-1882). Държавен канцлер. Близък сътрудник на император Александър II. В дипломацията залага на руско-германския съюз. Неизменен участник в т.нар. Европейски концерт. Участва активно в събитията, свързани с Френско-пруската война (1870-1871) и Обединението на Германия.

На Лондонската конференция през 1871 г. успява да постигне отменяне на някои от най-тежките за Русия клаузи на Парижкия мирен договор от 1856 г.

Княз Горчаков осъществява дипломатическата подготовка на Руско-турската война (1877–1878) г., като осигурява неутралитета на големите европейски държави.

По време на Берлинския конгрес през 1878 г. ръководи руската делегация. След подписването на Берлинския договор (1878) постепенно се оттегля от дипломацията и политиката. Кавалер на най-висшия руски Орден „Свети Андрей Первозваний“.

За руската профренска позиция на конгреса ^[1] той е упрекнат от Московския славянски комитет, че е предал интересите на българите. Сред най-видните постоянни критици на външната му политика са Иван Аксаков, Константин Победоносцев, писателят Фьодор Достоевски и императрица Мария Александровна. Известен е с подигравателните подмятания по негов адрес в руската преса, че е „щастливец от първия ден“.

Предходно преди Лондонската конференция (1871) с решаващата подкрепа на Горчаков е решена продажбата на Аляска.

Източници

Освободителната война 1877-1878, С., 1986, с. 84
К. Косев. Бисмарк, Източният въпрос и Българското освобождение 1856 - 1878 г. С. 1978 г. Архив на оригинала от 2014-04-29 в Wayback Machine.

Бележки

↑ В руската и съветската историография открай време доминира панслависткото схващане, че Германия е най-големият враг на Русия и поддръжник на Османската империя, а Бисмарк е главният виновник за ревизията на Санстефанския договор и поражението на руската дипломация в Берлин. В германската историография тази тема не фигурира като обект на изследване, почти единодушно се приема съзнателно лансираното от Бисмарк становище в мемоарите му, че Германия не е заинтересована по никакъв начин от Източния въпрос и не участва в неговото решаване освен като неутрален арбитър, като честен посредник между спорещите страни в името на европейския мир. Академик Константин Косев въз основа на германски архивни документи показва, че скритият виновник за случилото се е княз Горчаков в опита му да балансира руската външна политика в Европа, насочвайки я към разбирателство с разгромената от Бисмарк Франция, и че германската роля е единствено в полза на християнското население на БалканитеКонстантин Косев. Бисмарк, Източният въпрос и Българското освобождение 1856-1878 // БАН, 2003, второ издание. Посетен на 6 август 2010 г.

[1] В руската и съветската историография открай време доминира панслависткото схващане, че Германия е най-големият враг на Русия и поддръжник на Османската империя, а Бисмарк е главният виновник за ревизията на Санстефанския договор и поражението на руската дипломация в Берлин. В германската историография тази тема не фигурира като обект на изследване, почти единодушно се приема съзнателно лансираното от Бисмарк становище в мемоарите му, че Германия не е заинтересована по никакъв начин от Източния въпрос и не участва в неговото решаване освен като неутрален арбитър, като честен посредник между спорещите страни в името на европейския мир. Академик Константин Косев въз основа на германски архивни документи показва, че скритият виновник за случилото се е княз Горчаков в опита му да балансира руската външна политика в Европа, насочвайки я към разбирателство с разгромената от Бисмарк Франция, и че германската роля е единствено в полза на християнското население на БалканитеКонстантин Косев. Бисмарк, Източният въпрос и Българското освобождение 1856-1878 // БАН, 2003, второ издание. Посетен на 6 август 2010 г.

[1]