Направо към съдържанието

Сръбска пропаганда в Македония

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Войводи на чети на сръбската пропаганда след Младотурската революция:
I ред: 1. Анджелко Станкович, 2. Данил Стоянов, 3. Зафир Премчев;
II ред: 1. Коце Дреновски, 2. Петко Илиев, 3. Христо Старачки, 4. Стефан Недич, 5. Денко, 6. Чума, 7. Божко Вирянец;
III ред: 1. Живко Гвоздич, 2. Михаил Йосифов, 3. Глигор Соколов, 4. Мицко Кръстев, 5. Османски офицер, 6. Йован Довезенски, 7. Тренко Руянов
IV ред: 1. Тодор Кръстев Алгунски, 2. Коста Пекянец, 3. Цено Марков, 4. Георги Скопянчето, 5. Йован Бабунски, 6. Йован Долгач, 7. Милан Бабович

Сръбска пропаганда в Македония се наричат усилията на сръбската държава и общество за промяна на националното съзнание на македонските българи. Сръбската пропаганда започва в края на 60-те години на XIX век и завършва с налагането на македонизма като официална идеология във Вардарска Македония от югославските комунистически власти в средата на 40-те години на XX век.[1][2]

Българо-сръбските отношения и Македонският въпрос

[редактиране | редактиране на кода]
Писмо до посланика в Цариград Йеврем Груич, с което той се информира, че по решение на кралското правителство владиката Мойсей се изпраща за Хилендар заедно с двама архимандрити-кандидати за митрополити в Скопие и Призрен, в продължение на мисията на архимандрит Дучич, за да превземе Хилендар; че има намерение в Цариград да се повдигне въпрос за основаване на сръбско списание за македонците; да се предизвика протест в Скопие против бъгарския владика, ако Портата издаде берати, Белград, 26 май 1885 г.

В 1867 година Добродетелната дружина, заедно със сръбския дипломатически агент в Букурещ и със знанието на руските дипломати в Букурещ, Цариград и Пловдив съставя Програма за политически отношения на сърбо-българите (българо-сърбите) или за тяхното сърдечно отношение. Според нея сърбите и българите трябва да създадат обща държава, начело с династията на Обреновичите, която да се управлява от правителство с участието на сърби и българи и общо Народно събрание от представители на двата народа. Инициативата на консервативното течение за създаване на дуалистична държава се проваля поради отказа на Сърбия да подкрепи този проект. Основната причина за това е, че в проекто-протокола, изготвен от дейците на Добродетелната дружина, в земите на българите влиза и Македония. Така на фона на общото недоверие към обединение между южните славяни, известно от писмата на Георги Раковски, за пръв път изниква главния спорен пункт между България и Сърбия, а именно – Македонският въпрос.

Предпоставки

[редактиране | редактиране на кода]
Доклад за издевателства от страна на българи и мюсюлмани над сърби от Скопското сръбско консулство (20 април 1906 г.)

По време на Сръбско-Турската война от 1876 година, в която участват и български доброволци, българо-сръбските противоречия се проявяват в началото. Сръбското командване забранява на българите да носят български знамена, а после Йован Ристич иска да нарече българските доброволци от Поморавието и Македония „стари сърби“. По тази причина Любен Каравелов влиза в конфликт със сръбските власти и отказва по-нататъшни съвместни действия. Самото название „старосръбски“, което сръбското командване използва по време на войната, е причина за раздори между българските войводи от тези краища. Сърбия посреща със задоволство Руско-турската война (1877 – 1878), като възможност за реванш на „пропуснатите ползи“ от 1876 г. Нейните войски завземат редица градове под юрисдикцията на Българската Екзархия, като Ниш, Пирот, Враня, Лесковац, Трън, Прокупле, Куршумлия. В завладените български селища, сръбските военни власти започват веднага процес на сърбизация. Преследват се българските учители и екзархийски свещеници. Милош Милоевич и Панта Сречкович, трайно се настаняват в Пирот през пролетта на 1878 г., а техни агенти започват да навестяват с открити просръбски експанзионистични цели София и софийските села. След подписване на Санстефанския мирен договор от 1878 година една от най-недоволните страни е Сърбия, макар че получава Нишко. В същото време, на Берлинския конгрес, за да увеличи териториалните си придобивки от заселени с българи земи, Сърбия вече се е преориентирала към подобряване отношенията с Австро-Унгария и отдалечаване от Русия, от която за момента вече нямат полза. В крайна сметка под натиска на Австро-Унгария, Сърбия получава независимост, плюс териториално разширение с Пирот и Враня и така окончателно получава Поморавието. По този повод в Белград, сръбските вестници пишат че в Берлин, Сърбия намерила „едно политическо Елдорадо на Моравското дъно“. След това интересите на Сърбия на западната ѝ граница се пренасочват по посока към Косово и Македония. През 1883 година в Османската империя се прави опит за създаване на „Сръбска църква като опора в борбата против българизма“.[3]

Пропагандата в Македония

[редактиране | редактиране на кода]

Културна и религиозна пропаганда

[редактиране | редактиране на кода]

Първоначално, след Руско – Турската война, тя е вяла, но след Съединението се активизира, подкрепяна от Високата порта. В 1886 година в Белград се основава дружеството „Свети Сава“, чиято цел е чрез стипендии и други улеснения да привлича българските младежи от Македония за обучение в Сърбия. През същата 1886 година на заседание в Белград група македонски младежи приемат своя програма, съгласувана със сръбското правителство. В съответствие с програмата през същата година в Цариград е създадено Дружество на сърбо-македонците. През следващата година организацията вече разполага със свои клонове в Цариград, Солун, София и Белград.

Сръбски четници във Враня, преди навлизането им в Македония

В 1887 година са отворени сръбски консулства в Скопие и Солун, а в 1889 година – в Битоля.[4] С отварянето на сръбското битолско консулство консулът Димитрие Боди и учителят Атанасие Юнгич започват опити за отваряне на сръбско училище в града, които обаче завършват с неуспех. Въпреки това в началото на 1890 година Юнгич успява да основе в града „Сръбско-македонска църковно-училищна община“ – първата в Македония, с председател Никола Д. Кики, а по-късно Янаки Калугерович. В края на 1890 година се формира „Поречката църковно-православна община“, обхващаща 36 села в Поречието със седалище в Поречия манастир. В 1891 година се основават сръбски общини в Прилеп и Кичево, а в 1892 година – в Охрид, Галичник, Крушево и Дебър. Общините не са призната нито от османските власти, нито от патриаршеските църковни власти. Председателите на общините, а в поречката, прилепската и кичевската община и членовете на управата са на сръбска издръжка.[5] В 1898 година историкът Уилям Милър пише:

„ Закъсняла на полето [на Македонския въпрос], Сърбия наваксва изгубеното време с енергията на нейните агенти. Значителни суми пари се харчат за превърщането на българите в сърби по националност... На север от Шар планина, която преди 1878 година беше границата ne plus ultra на сръбските аспирации, има безспорно истинско сръбско население...[6] Но в останалата част в Македония, където езикът на населението е български, а не сръбски, езиковата разлика, макар не непреодолима, е достатъчна, за да направи задачата трудна.[7] “

С времето обаче сръбските управленчески среди установяват, че налагането на прекия сърбизъм е с ограничен мащаб и е обречено на неуспех. Затова сръбското правителство започва да действа в друга насока, като създава теорията за т.нар. „македонизъм“. Пропагандата внушава, че населението на Македония не е българско, не е сръбско, а е самобитно и има своя история и култура. Творците на македонизма изготвят учебници на диалектен език, в който прибавят сръбски думи.

Дипломатическа

[редактиране | редактиране на кода]

В края на XIX век Кралство Сърбия и Османската империя подписват консулска конвенция, на базата на която са създадени сръбски консулства в центровете на Косовския, Битолския и Солунския вилает – градовете Скопие, Битоля и Солун. Консулите подпомагат културно-религиозната и военната сръбска пропаганда.[8][9][10]

Списък на сръбските консули в Македония

Въоръжена пропаганда

[редактиране | редактиране на кода]
Сръбски четници в Скопие след Младотурската революция. Отпред Йован Бабунски

Между 1889 – 1903 година основна цел на сръбската пропаганда е разделянето на Македония на зони на влияние. При избухването на Илинденско-Преображенското въстание Сърбия предлага морална и материална поддръжка на въстаниците и иска изпращането на задграничен представител на ВМОРО в Белград.[12] След потушаването на въстанието през ноември Борис Сарафов е приет в Белград и с негова е договорено навлизането в Македония на въоръжени чети на сръбските комитети с цел съвместни антиосмански действия.

В средата на 1903 година е създаден Главен комитет (Главни одбор) в състав Йован Атанацкович, Милорад Годжевац, Лука Челович, Любомир Давидович, Петър Пешич, Милутин Степанович, Любомир Ковачевич, Яша Проданович, а в 1904 година в комитета влиза и Драгутин Димитриевич. Освен Главния комитет, другите два ръководни центрове на въоръжената пропаганда са местните дейци, предимно в Битоля, и офицерите участници в Майския преврат, които създават Изпълнителен комитетски комитет във Враня, начело с Живоин Рафаилович.[13]

През пролетта на 1904 година са окомплектовани, въоръжени и изпратени първите чети от Сърбия към Македония. Според Живоин Рафаилович първата сръбска чета е тази на Арсо Гаврилович, изпратена от вранския комитет през лятото на 1903 година. Според Василие Търбич първата чета е неговата – навлязла в 1903 година, финансирана от Рафаилович, и действала около селата Ябланица и Старац. Алекса Йованович Коджа смята, че първата чета е финансираната от битолския комитет чета на Мицко Кръстев, навлязла в Македония в края на март 1904 година. А Йован Хадживасилевич смята, че първата чета е тази на Ангелко Алексов, организирана от Главния комитет и навлязла през май 1904 г.[14]

Четите на Георги Цветков Дримколски и Ангелко Алексов са унищожени само след месец. На 19 юли Велко Мандарчев е изпратен с чета в Скопска Църна гора, Глигор Соколович в Прилепско, Христо Цветков Сушички в Поречието, където го очаква Мицко Кръстев. Джордже Цветкович и Василие Търбич са изпратени в Дримкол и Охридско.[15] В Македония сръбските чети са посрещнати от войводата на ВМОРО Боби Стойчев, който е инструктиран от Борис Сарафов да ги подпомогне.[16] До края на лятото четите се срещат още с четите на Христо Узунов, Георги Сугарев, Петър Чаулев и други. Василие Търбич се среща и разговаря с Даме Груев.[17] Няколко месеца по-късно сърбите използват Кокошинското клане като повод да се разграничат от съвместните действия с ВМОРО.

След Младотурската революция в 1908 година Сръбската четническа организация издава разпореждане за разпускане на действащите сръбски чети, и на всички войводи на 27 юли се нарежда да се завърнат по родните им места, за да работят сред местното население за създаване на легална сръбска политическа формация. Между 12 и 15 август 1908 г. в Скопие се провежда Първата сръбска конференция, на която е основана Сръбска демократическа лига в Османската империя.[18]

Сръбоманските войводи Йован Довезенски (третият отляво) и Мицко Кръстев (вторият) и двама четници преди 1910 г.

Присъединяване на Вардарска Македония

[редактиране | редактиране на кода]

В началото на XX век България, Гърция, Сърбия и Черна гора под покровителството на Русия се съюзяват срещу Османска Турция, побеждават я в Балканската война и изтласкват турският феодализъм от Европа. Както и при Берлинския конгрес Великите сили активно действат срещу Русия и интересите на балканските народи, като успяват да ги противопоставят едни на други. Гърция и Сърбия сключват таен съюз насочен против България, техните войски нарушават предвоенните споразумения окупирайки населени с българи земи в Македония, впоследствие отказват да се изтеглят в предварително договорените за тях окупационни зони. Провокиран от това осланяйки се на силата на българската армия цар Фердинанд, без никаква дипломатическа подготовка, заповядва сръбските и гръцките сили да бъдат изгонени от Македония и да им бъде наложено спазването на съюзните договори. Така е даден повод за Междусъюзническата война. След нея Сърбия и Гърция практически си поделят българските земи в Македония и установяват обща граница помежду си. След избухването на Първата световна война в 1914 година Сърбия създава така наречения Четнически комитет със седалище в Скопие, на който се възлага задачата успоредно с армията и жандармерията да „пази реда и спокойствието в Македония“. В комитета влизат сръбските войводи Цено Марков, Василие Търбич, Йован Бабунски, Йосиф Дякович, Стефан Келеша, Вангел Йованович, Михаил Борянец и Михаил Коневич, на които сръбското военно командване дава на разположение по 100— 150 четници.[20] В Първата световна война сръбската армия е напълно победена от Централните сили (сред които и България), но след края ѝ те се нареждат сред печелившите като съюзници на страните от Съглашението и България губи отново Вардарска Македония. Сръбската кралска династия е обявена за глава на създаденото в 1918 година Кралство на сърби, хървати и словенци преименувано в 1929 година в кралство Югославия. Населението на Вардарска Македония е официално обявено за „южни сърби“, а самата територия за „Южна Сърбия“.

Вижте също

[редактиране | редактиране на кода]
Сръбски войводи, легализирани след Младотурската революция.
Седнали: Георги Скопянчето, Глигор Соколов, Йован Довезенски, Христо Цветков Сушички, Богдан Максимович.
Прави: Атанасие Средоевич, Йован Долгач, Кръсто Ковачев и Йован Бабунски

Неизползвана литература

[редактиране | редактиране на кода]
  • Војводић, Михаило: ”Друштво Светог Саве” – документа 1886 – 1891. године, издање Архива Србије и Друштва Светога Саве, Београд 1999.
  • Документи о спољној политици Краљевине Србије 1903 – 1914. Том I – Том V (1984 – 2009), колектив, Београд.
  • Елезовић, Глигорије: Турски споменици у Скопљу, I-1926, II-1929 III-1930. Крестић, Василије, Љушић, Радош: Програми и статути српских политичких странака до 1918. године, Београд 1991.
  • Кузмичева, Л. В., Ковачевић, Д. М.: Годишњи извештаји Министарства иностраних дела Русије о Србији и Босни и Херцеговини од 1878. до 1903. године, у ”Руски извори о Србији”, Нови Сад 1996.
  • Лаиновић, Андрија: Грађа о балканској политици у вези са албанским бунама 1910. и 1911. године, Годишњак Архива Косова, II и III (1970).
  • Лапе, Љубен: Извештаји од 1903. на српските конзули, митрополити и училишни инспектори во Македонија, Скопје 1954.
  • Мемоар Јована Мишковића, Архив САНУ, бр. 7381, 1. мај 1907.
  • Преписка о арбанаским насиљима у Старој Србији 1898 – 1899, Београд 1899.
  • Раденић, А.: Аустро-Угарска и Србија 1903 – 1908, Документа из Бечких архива, I, II, III, IV, Београд 1973.
  • Стојковић, M: Балкански уговорни односи 1876 – 1996, I (1876 – 1918), Београд 1998.
  • Ћоровић, Владимир: Дипломатска преписка Краљевине Србије, I, II, Београд 1933.
  • Џамбазовски, Климент: Грађа за историју македонског народа из Архива Србије, Скопље 1986.

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Общомедия
Общомедия разполага с мултимедийно съдържание за
Сръбска пропаганда в Македония.

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Елдъров, Светлозар. Сръбската въоръжена пропаганда в Македония 1901 – 1912. София, 1993.
  2. ↑ Алманах на българските национални движения след 1878, Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, с. 570 – 572.
  3. ↑ Църнушанов, Коста. Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. с. 24.
  4. ↑ Terzić Slavenko, Konzulat Kraljevine Srbije u Bitolju (1889 – 1897), Istorijski časopis, 2008, br. 57, str. 328.
  5. ↑ Terzić Slavenko, Konzulat Kraljevine Srbije u Bitolju (1889 – 1897), Istorijski časopis, 2008, br. 57, str. 340.
  6. ↑ Miller, William. Travels and Politics in the Near East. 1898. с. 379. Посетен на 21 януари 2015.
  7. ↑ Miller, William. Travels and Politics in the Near East. 1898. с. 380. Посетен на 21 януари 2015.
  8. ↑ Славенко Терзић, Историјски часопис LVII (2008) 327 – 342, архив на оригинала от 22 февруари 2014, https://web.archive.org/web/20140222131931/http://scindeks-clanci.ceon.rs/data/pdf/0350-0802/2008/0350-08020857327T.pdf, посетен на 18 април 2013 
  9. ↑ М. Војводић, Стојан Новаковић и Владимир Карић, Београд 2003, 49 – 51.
  10. ↑ М. Станић, Успомене на митрополите са којима сам радио Михаила Г. Ристића,88.
  11. ↑ Пешић, Миодраг Д. Стари четници, Издавач: „Нови погледи“, Крагујевац, 2000., архив на оригинала от 26 юли 2012, https://web.archive.org/web/20120726044049/http://www.pogledi.rs/100godina/sc.php, посетен на 24 декември 2012 
  12. ↑ Писмо от ЗП на ВМОРО до ГЩ на Битолския въстанически окръг, 20 – 30 август 1903 г., в: Билярски, Цочо. Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893 – 1919 г.) – Документи на централните ръководни органи, Том I, Част I, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2007, стр. 316 – 317
  13. ↑ Вучетић, Биљана. Српска револуционарна организација у Османском царству на почетку XX века. Историјски часопис, књига LIII, 2006. с. 361. Посетен на 29 ноември 2013 г.
  14. ↑ Вучетић, Биљана. Српска револуционарна организација у Османском царству на почетку XX века. Историјски часопис, књига LIII, 2006. с. 362. Посетен на 29 ноември 2013 г.
  15. ↑ Krakov, Stanislav (1990) [1930] (in Serbian), Plamen četništva, Belgrade: Hipnos, стр.150 – 166
  16. ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. II. Следъ Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1943. с. 290.
  17. ↑ Krakov, Stanislav (1990) [1930], Plamen četništva, Belgrade: Hipnos, стр. 173.
  18. ↑ Српска демократска лига у Отомаској царевини. Манифест – Записник – Организация, Издање „Српског клуба“, Скопље, 1908.
  19. ↑ Дебърски глас, година 2, брой 29, 30 януари 1911, стр. 2.
  20. ↑ Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 – 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 146.
     Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Сръбска_пропаганда_в_Македония&oldid=12271999“.