What do you think?
Rate this book
Κι εγώ πού είμαι σ' αυτή την ιστορία;
Σ' ένα βιβλίο που διαβάζεται σαν το μυθιστόρημα των Βαλκανίων του εικοστού πρώτου αιώνα, ο μεγάλος Σέρβος κινηματογραφιστής αφηγείται, για πρώτη και μοναδική ίσως φορά, τη ζωή του, και στήνει ολοζώντανο μπροστά στα μάτια μας, με μια δύναμη που απηχεί και συναγωνίζεται τη δύναμη της κινηματογραφικής του ματιάς, έναν ολόκληρο κόσμο, σημαδεμένο από τον πόλεμο και την ιστορία.
"Στις απότομες πλαγιές της Γκόριτσα. όπου έμεναν οι παιδικοί μου φίλοι, τα δραματικά γεγονότα διαδέχονταν το ένα το άλλο. Άρχισε ένας πόλεμος νέου τύπου. Στο Σαράγεβό μου, στην Γκόριτσα μου που ήξερα πέτρα προς πέτρα. Στην κορυφή του λόφου οι αναστεναγμοί μου φτερουγίζουν σαν πεταλούδες της νύχτας, ενώ στα απότομα σκαλιά, όπου έκανα εξάσκηση στην ταχύτητα του κοσμοναύτη και στη βραδύτητα του ερωτευμένου, κυλούν αδιάκοπα μπάλες. Κι εγώ δεν έπαψα ποτέ να τρέχω πίσω τους..."
Η γη και τα δάκρυα
Πώς, την πρώτη φορά, δεν είδα τον Τίτο
Ο θάνατος είναι μια φήμη μη εξακριβωμένη
Ό,τι είναι ψηλά είναι χαμηλά - Ό,τι είναι χαμηλά είναι ψηλά
Το ποντίκι κάνει τον γύρο του θριάμβου
Η ζωή μου
Lomonosovovogovno!
Σ' ευχαριστώ, Φεντερίκο
Ο μακαρίτης ήταν μέγας πολέμιος του αλκοόλ
Δεν υπάρχει ταινία χωρίς μελανά σημεία
Όνειρα απατηλά
Αντίο, πολυαγαπημένη πατρίδα.
Κι εγώ πού είμαι σ' αυτή την ιστορία;
Tennis elbow
Το καρνέ των σημειώσεων του Underground
Ο γιος του πατέρα του Διόνυσου
Σε ποιον ανήκεις, γιε μου;
"Αυτό το μπαρόκ μωσαϊκό είναι η αυτοβιογραφία του, τόσο υπέροχα βαλκανική όσο και ο τίτλος της..."
"Le Figaro"
"Στη ζωή μου πέρασα από όλα τα δράματα που βρίσκουμε στα μεγάλα μυθιστορήματα, μας λέει ο Κουστουρίτσα σ' αυτή την αυτοβιογραφία που περιγράφει με τρυφερότητα και βάθοςτην πορεία του από τα παιδικά του χρόνια στο Σαράγεβο ως τους δύο Χρυσούς Φοίνικες στις Κάννες. Μακριά από την εικόνα της επιτυχίας και της χλιδής, η μαρτυρία του είναι εκείνη ενός ανθρώπου τρυφερού και εξεγερμένου. Ο πόλεμος, που σάρωσε τη Γιουγκοσλαβία, είναι πανταχού παρών..."
("L' Expansion")
"Γι' αυτόν τον αμφιλεγόμενο επαναστάτη, τον ποιητή της εικόνας που μεταφέρει τους κλυδωνισμούς της πατρίδας του στις ταινίες του, με υπερβολή και καθαρή συγκίνηση ταυτόχρονα, όλα είναι πολιτική. Και τα Βαλκάνια τραγικό πεδίο της..."
("Le Journal du Dimanche")
"Στις απότομες πλαγιές της Γκόριτσα. όπου έμεναν οι παιδικοί μου φίλοι, τα δραματικά γεγονότα διαδέχονταν το ένα το άλλο. Άρχισε ένας πόλεμος νέου τύπου. Στο Σαράγεβό μου, στην Γκόριτσα μου που ήξερα πέτρα προς πέτρα. Στην κορυφή του λόφου οι αναστεναγμοί μου φτερουγίζουν σαν πεταλούδες της νύχτας, ενώ στα απότομα σκαλιά, όπου έκανα εξάσκηση στην ταχύτητα του κοσμοναύτη και στη βραδύτητα του ερωτευμένου, κυλούν αδιάκοπα μπάλες. Κι εγώ δεν έπαψα ποτέ να τρέχω πίσω τους..."
Η γη και τα δάκρυα
Πώς, την πρώτη φορά, δεν είδα τον Τίτο
Ο θάνατος είναι μια φήμη μη εξακριβωμένη
Ό,τι είναι ψηλά είναι χαμηλά - Ό,τι είναι χαμηλά είναι ψηλά
Το ποντίκι κάνει τον γύρο του θριάμβου
Η ζωή μου
Lomonosovovogovno!
Σ' ευχαριστώ, Φεντερίκο
Ο μακαρίτης ήταν μέγας πολέμιος του αλκοόλ
Δεν υπάρχει ταινία χωρίς μελανά σημεία
Όνειρα απατηλά
Αντίο, πολυαγαπημένη πατρίδα.
Κι εγώ πού είμαι σ' αυτή την ιστορία;
Tennis elbow
Το καρνέ των σημειώσεων του Underground
Ο γιος του πατέρα του Διόνυσου
Σε ποιον ανήκεις, γιε μου;
"Αυτό το μπαρόκ μωσαϊκό είναι η αυτοβιογραφία του, τόσο υπέροχα βαλκανική όσο και ο τίτλος της..."
"Le Figaro"
"Στη ζωή μου πέρασα από όλα τα δράματα που βρίσκουμε στα μεγάλα μυθιστορήματα, μας λέει ο Κουστουρίτσα σ' αυτή την αυτοβιογραφία που περιγράφει με τρυφερότητα και βάθοςτην πορεία του από τα παιδικά του χρόνια στο Σαράγεβο ως τους δύο Χρυσούς Φοίνικες στις Κάννες. Μακριά από την εικόνα της επιτυχίας και της χλιδής, η μαρτυρία του είναι εκείνη ενός ανθρώπου τρυφερού και εξεγερμένου. Ο πόλεμος, που σάρωσε τη Γιουγκοσλαβία, είναι πανταχού παρών..."
("L' Expansion")
"Γι' αυτόν τον αμφιλεγόμενο επαναστάτη, τον ποιητή της εικόνας που μεταφέρει τους κλυδωνισμούς της πατρίδας του στις ταινίες του, με υπερβολή και καθαρή συγκίνηση ταυτόχρονα, όλα είναι πολιτική. Και τα Βαλκάνια τραγικό πεδίο της..."
("Le Journal du Dimanche")
412 pages, Paperback
First published January 1, 2006
About the author
Emir Kusturica
17 books49 followersBorn on 24 November 1954 in Sarajevo, Emir Kusturica (Емир Кустурица) is a Serbian director, musician and producer. Author of nine films, several television and short films, he also plays guitar in a rock band. Among his many prizes, he has received two Golden Palms in Cannes for When father was away on business and Underground, and the silver Bear (Special Jury Prize) in Berlin for Arizona Dream.
Emir Kusturica was born in Sarajevo, main town of current Bosnia and Herzegovina. Even though Bosnian Muslim, his family has Slavic orthodox roots. His father Murat, as many millions of other Yugoslavs, had renounced to his faith to become a communist. Emir, only son, denounced the communism to become… director. Young Emir, certainly more by curiosity than to oppose his “good” family (his father worked in the Ministry of Information of Bosnia and Herzegovina1)), went easily with “bad guys” of Sarajevo. His parents decided to send him abroad at 18 to protect him from such people. Since he was always in the neighbourhood cinema of Sarajevo, they sent him to learn cinema. A cousin was then leaving in Prague, Emir was thus sent to the prestigious FAMU, the school of Prague from which Miloš Forman, Jirí Menzel or Goran Paskaljević were graduated.
Quickly appreciated, his first short films take this student out of the crowd. His teacher had already noticed it : Guernica, but more again Titanic which denounces the anti-Jewish racism under the WW2, had already given a favourable impression and he said : ”the only thing you'll leave behind you will be your film ; the end justifies the means”. This sentence marked him and helped him complete his first personal projects, like the very risky When father was away on business, denouncing the politic deportations in the communist Yugoslavia, subject still taboo at that time, shortly after Tito's death. Until then, Emir had always shot in his own language, using even the actor's local accents, to enhance the pluralism of Yugoslavia : in this way Do you remember Dolly Bell ? is the first Yugoslav film that was shot Bosnian, and not in the official language of the country, Serbo-Croatian (the equivalent of “BBC English”). Emir makes then an ambitious project with his scenarist : make a trilogy on the cosmopolitan city of Sarajevo. The second episode will be When father was away on business, but the unexpected Golden Palm will drive Emir into another world, and he will leave unfinished this trilogy.
To calm down, Emir Kusturica drops the camera for a while after Cannes' victory. He plays some bass guitar in a punk-rock band of Sarajevo : Zabranjeno Pušenje (smoking forbidden). The band is subversive, lyrics are corrosive, style is eclectic. In these years, Emir meets Dr. Nele Karajlić, the leader of the band.
The Golden Palm had opened all the doors of the cinema to him : large budgets are proposed. Emir thinks about different subjects, different places, but finally it's in his own country that he directs Time of the Gypsies, after having read articles about Gypsies dealing with human beings. Emir digs the subject with a journalist, and spends several months in one of the largest gypsy camps in Europe, near Skopje in Macedonia. At the end of the shooting, Czech director Miloš Forman calls him in New York to replace him at the Columbia University. Editing of the film Time of the Gypsies will be finished there.
After a long time of thinking, it's in English that he shoots his next film : Arizona Dream. One of his students of the Columbia University gives him a script about the American dream. But meanwhile, war starts in the Balkans, and far from his family, Emir cannot work any more. The shooting turns into a nightmare, and the film takes a darker colour…
Murat, Emir Kusturica's father, dies of an heart attack soon after the family house in Sarajevo is sacked. The family finds refuge in Montenegro. After this experience, Emir feels he needs to get
Emir Kusturica was born in Sarajevo, main town of current Bosnia and Herzegovina. Even though Bosnian Muslim, his family has Slavic orthodox roots. His father Murat, as many millions of other Yugoslavs, had renounced to his faith to become a communist. Emir, only son, denounced the communism to become… director. Young Emir, certainly more by curiosity than to oppose his “good” family (his father worked in the Ministry of Information of Bosnia and Herzegovina1)), went easily with “bad guys” of Sarajevo. His parents decided to send him abroad at 18 to protect him from such people. Since he was always in the neighbourhood cinema of Sarajevo, they sent him to learn cinema. A cousin was then leaving in Prague, Emir was thus sent to the prestigious FAMU, the school of Prague from which Miloš Forman, Jirí Menzel or Goran Paskaljević were graduated.
Quickly appreciated, his first short films take this student out of the crowd. His teacher had already noticed it : Guernica, but more again Titanic which denounces the anti-Jewish racism under the WW2, had already given a favourable impression and he said : ”the only thing you'll leave behind you will be your film ; the end justifies the means”. This sentence marked him and helped him complete his first personal projects, like the very risky When father was away on business, denouncing the politic deportations in the communist Yugoslavia, subject still taboo at that time, shortly after Tito's death. Until then, Emir had always shot in his own language, using even the actor's local accents, to enhance the pluralism of Yugoslavia : in this way Do you remember Dolly Bell ? is the first Yugoslav film that was shot Bosnian, and not in the official language of the country, Serbo-Croatian (the equivalent of “BBC English”). Emir makes then an ambitious project with his scenarist : make a trilogy on the cosmopolitan city of Sarajevo. The second episode will be When father was away on business, but the unexpected Golden Palm will drive Emir into another world, and he will leave unfinished this trilogy.
To calm down, Emir Kusturica drops the camera for a while after Cannes' victory. He plays some bass guitar in a punk-rock band of Sarajevo : Zabranjeno Pušenje (smoking forbidden). The band is subversive, lyrics are corrosive, style is eclectic. In these years, Emir meets Dr. Nele Karajlić, the leader of the band.
The Golden Palm had opened all the doors of the cinema to him : large budgets are proposed. Emir thinks about different subjects, different places, but finally it's in his own country that he directs Time of the Gypsies, after having read articles about Gypsies dealing with human beings. Emir digs the subject with a journalist, and spends several months in one of the largest gypsy camps in Europe, near Skopje in Macedonia. At the end of the shooting, Czech director Miloš Forman calls him in New York to replace him at the Columbia University. Editing of the film Time of the Gypsies will be finished there.
After a long time of thinking, it's in English that he shoots his next film : Arizona Dream. One of his students of the Columbia University gives him a script about the American dream. But meanwhile, war starts in the Balkans, and far from his family, Emir cannot work any more. The shooting turns into a nightmare, and the film takes a darker colour…
Murat, Emir Kusturica's father, dies of an heart attack soon after the family house in Sarajevo is sacked. The family finds refuge in Montenegro. After this experience, Emir feels he needs to get
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 36 reviews
October 9, 2017
Ιδιοφυής μαλάκας. Αδίστακτος καιροσκόπος, ανυπόφορο καθίκι και ταυτόχρονα τρυφερός σε βαθμό που θέλεις να κλάψεις. Γεμάτος αντιφάσεις, όπως όλοι οι Βαλκάνιοι, βεβαίως. Το μισό βιβλίο στάζει μέλι και το άλλο μισό φαρμάκι. Στο μισό βιβλίο σιχαίνεται τον Τίτο, στο άλλο μισό τον λατρεύει. Στο μισό βιβλίο οι Βόσνιοι είναι υποανάπτυκτοι υπάνθρωποι κι ευτυχώς που αυτός έφυγε μακριά από το Σεράγεβο, στο άλλο μισό είναι δυστυχισμένος που στον πόλεμο βρίσκεται για ντόλτσε βίτα στη Νέα Υόρκη και το Παρίσι, μακρυά από τους συμπατριώτες του, τους οποίους παρεμπιπτόντως χρησιμοποιεί για να πάρει βραβεία και να βγάλει λεφτά. Στο μισό βιβλίο μισεί τον αμερικάνικο ιμπεριαλισμό που καταστρέφει κουλτούρες και παραδόσεις μέσω του Χόλιγουντ, κανείς όμως δεν έγλυψε ποτέ τον κώλο του Τζώνι Ντεπ τόσο καλά όσο αυτός (πραγματικό πρήξιμο οι αδιάκοπες αναφορές: όταν ο Τζώνι ήρθε σπίτι μου μου είπε γουάου, όταν πήγαμε στο Σεράγεβο με το φίλο μου τον Τζώνι όλοι με ζήλευαν, μετά που ήπιαμε ρακή με το Τζώνι τον καημένο τον πόνεσε η κοιλίτσα του, ο Τζώνι που παρεμπιπτόντως ειναι και κουμπάρος μου μου έλεγε συχνά γουάου γιου μπάλκανς αρ κρέιζι- στ' αρχίδια μας φίλε κι εσύ κι ο Τζώνι σου). Ο τρόπος δε που δικαιολογεί τη στήριξή του στο Μιλόσεβιτς είναι το κάτι άλλο- το παραδέχεται και ο ίδιος εξάλλου, θα χρησιμοποιούσε κάθε μέσο για να χρηματοδοτήσει και να προωθήσει τις ταινίες του. Κατά τ' αλλά το βιβλίο είναι απολαυστικό και θα του έβαζα ως και πέντε αστεράκια αν δεν περιλάμβανε τις μεγαλύτερες χυδαιότητες που έχουν ειπωθεί ποτέ για τον Αγγελόπουλο. Άμε στο διάολο Κουστουρίτσα.
December 25, 2010
Sretna sam što sam je pročitala i što je takva knjiga uopšte napisana.
Ona nije nešto spektakularna što se forme tiče a ni stila pisanja. Ono najbitnije je i najbolje u ovoj knjizi - njen sadržaj.
Priče nisu ni provokativne ni nevjerovatne, ali su autentične i šarmantne. Knjiga opisuje koliko tok Kustiričinog života, toliko i vrijeme u kojem je njegov život smješten.
Moja preporuka je da pogledate barem nekoliko njegovih filmova, jer je razlog i proces nastajanja tih filmova jako bitan za razumijevanje knjige.
Za skeptike što se tiče Kusturičinog lika i djela, odmah da kažem da se u knjizi ne spominje Kustendorf ni njegovo pravoslavno krštenje ni bilo kakva senzacija i samoreklama.
Negova knjiga je kao i on sam - vrijedna čitanja i divljenja, inspirativna.
Ona nije nešto spektakularna što se forme tiče a ni stila pisanja. Ono najbitnije je i najbolje u ovoj knjizi - njen sadržaj.
Priče nisu ni provokativne ni nevjerovatne, ali su autentične i šarmantne. Knjiga opisuje koliko tok Kustiričinog života, toliko i vrijeme u kojem je njegov život smješten.
Moja preporuka je da pogledate barem nekoliko njegovih filmova, jer je razlog i proces nastajanja tih filmova jako bitan za razumijevanje knjige.
Za skeptike što se tiče Kusturičinog lika i djela, odmah da kažem da se u knjizi ne spominje Kustendorf ni njegovo pravoslavno krštenje ni bilo kakva senzacija i samoreklama.
Negova knjiga je kao i on sam - vrijedna čitanja i divljenja, inspirativna.
June 14, 2013
Kusta ko Kusta. Filozof i posmatrac koji se ne libi prokomentarisati, procijeniti i iskritikovati. Njegov opis djetinjstva i odrastanja u onoj Jugi i onom vremenu je toplo ali sa ironicnim pogledom na buducnom koju ce to vrijeme donijeti. Ponegdje se prepoznas, neki djelovi su gotovo nevjerovatni, ali u cjelini, djelo o jednom covjeku koji je dotakao svijet a da ni jednom nije izgubio dodir sa svojim korjenima. Zbog ove knjige cete se zamisliti nad sopstvenim sjecanjima. To i nije tako losa ideja. Treba biti posten prema sebi, iluzije znaju biti opasna rabota. Topla preporuka.
English translation:
Kusta is being Kusta (it's nickname of Emir Kusturica). Philosopher and observer who has no fear to comment, judge or criticize. His description of his own childhood and growing up in Yugoslavia in those times is warm, but with ironic view of the future to come. In some part, you recognize your self, some part are hard to believe, but as a whole, it's a life of a man who touched the world but at the same time, he never lost touch with his ruts. This book will make you think about your own memories. That's not a bad idea. One should be honest to your self, illusions (denials) can be very dangerous. Warm recommendation.
English translation:
Kusta is being Kusta (it's nickname of Emir Kusturica). Philosopher and observer who has no fear to comment, judge or criticize. His description of his own childhood and growing up in Yugoslavia in those times is warm, but with ironic view of the future to come. In some part, you recognize your self, some part are hard to believe, but as a whole, it's a life of a man who touched the world but at the same time, he never lost touch with his ruts. This book will make you think about your own memories. That's not a bad idea. One should be honest to your self, illusions (denials) can be very dangerous. Warm recommendation.
December 9, 2017
Ah, Kusturica... Regizorul responsabil de acea capodoperă balcanică pe numele ei "Underground", la care am bocit ca o fântână arteziană și am râs în hohote deopotrivă, uneori chiar simultan; un film pe care l-am (re)văzut de cel puțin 20-25 de ori, datorită căruia am dansat și am recapitulat un strop din istoria vechii Iugoslavii, și pe care nu mi-e jenă să-l numesc filmul meu preferat din toate timpurile. Și-apoi avem celelalte clasice: "Pisica albă, pisica neagră", "Arizona Dream", "Vremea țiganilor", "Tata în călătorie de afaceri" - toate filme excelente, profund nehollywoodiene, de la care am învățat că grotescul, kitschul și bizarul pot deveni foarte ușor artă dacă adaugi umor și le folosești isteț.
La fel de plină de viață ca filmele lui e și autobiografia. Se vede că e autentică, fiind pe alocuri dezlânată, stângace și prea sentimentală, dar de un farmec deosebit, care se regăsește în tot ce face omul ăsta. Aflăm multe lucruri despre primele lui filme, piedicile regimului, prietenia cu bietul Johnny Depp, care se străduia să înțeleagă ceva din Europa de Est, succesele de la Cannes (inclusiv haosul bătăios din seara în care "Underground" câștiga Palme d'Or), plus multe povești care mai de care mai zănatice.
Dar ca de obicei, familia ocupă locul central al poveștii, părinții lui fiind descriși și dezvoltați ca niște personaje de roman, într-o atmosferă caldă, de cămin; e imposibil să nu te atașezi de ei. De un haz aparte mi s-a părut discuția despre părul președintelui Tito, despre care tatăl lui Kusturica spunea că dacă n-are perucă, sigur e vopsit cu cremă de ghete (spre disperarea mamei, mereu paranoică să nu fie spionați și ascultați de vecini - sună cunoscut? :D). De altfel, politica și contextul istoric ocupă foarte mult din a doua parte a cărții. Pentru mine a fost pe alocuri obositor, dar m-a ajutat mult să înțeleg anumite chichițe și mesaje din filmele lui.
Cartea asta merită citită de cei deja familiarizați cu stilul și ideile cam sărite de pe fix din filmele lui Kusturica, adică de noi, cei care încă mai sperăm că geniul lui n-a apus și că mai urmează cel puțin un film de calibru mare.
La fel de plină de viață ca filmele lui e și autobiografia. Se vede că e autentică, fiind pe alocuri dezlânată, stângace și prea sentimentală, dar de un farmec deosebit, care se regăsește în tot ce face omul ăsta. Aflăm multe lucruri despre primele lui filme, piedicile regimului, prietenia cu bietul Johnny Depp, care se străduia să înțeleagă ceva din Europa de Est, succesele de la Cannes (inclusiv haosul bătăios din seara în care "Underground" câștiga Palme d'Or), plus multe povești care mai de care mai zănatice.
Dar ca de obicei, familia ocupă locul central al poveștii, părinții lui fiind descriși și dezvoltați ca niște personaje de roman, într-o atmosferă caldă, de cămin; e imposibil să nu te atașezi de ei. De un haz aparte mi s-a părut discuția despre părul președintelui Tito, despre care tatăl lui Kusturica spunea că dacă n-are perucă, sigur e vopsit cu cremă de ghete (spre disperarea mamei, mereu paranoică să nu fie spionați și ascultați de vecini - sună cunoscut? :D). De altfel, politica și contextul istoric ocupă foarte mult din a doua parte a cărții. Pentru mine a fost pe alocuri obositor, dar m-a ajutat mult să înțeleg anumite chichițe și mesaje din filmele lui.
Cartea asta merită citită de cei deja familiarizați cu stilul și ideile cam sărite de pe fix din filmele lui Kusturica, adică de noi, cei care încă mai sperăm că geniul lui n-a apus și că mai urmează cel puțin un film de calibru mare.
June 17, 2013
Când un regizor scrie o carte…
Ce poate fi mai tare decât filmele lui Emir Kusturica? O carte, o autobiografie scrisă de regizor!
Mai sinceră decât biografiile alea ‘oficiale’ scuipate în tipar de niște ‘autori’ consacrați și emeriți pentru că ar mânui mai bine condeiul.
Că tot veni vorba de sinceritate - modestia și atenția cu care a fost scris fiecare cuvânt, fidelitatea cu care s-au păstrat unele citate sau englezisme cu tot cu greșeli de sens și simplitatea în exprimarea fac din carte un deliciu pentru cei ce cunosc filmele lui Kusturica și va trezi un sălbatic interes celor care încă nu au avut ocazia.
Ce-a salvat până la urmă filmul ‘Arizona Dream’, câte piedici puse au stat la baza filmului ‘Tata în călătorie de afaceri’, cum lupta cu regimul Kusturica și cum regimul nu-i putea face nimic câștigătorului premiului Palme d’Or și cum a ajuns vestit unul dintre cei mai apreciați regizori ai timpului nostru (fapt aparent imposibil) - toate astea și mult mai multe constituie cartea ‘Unde sunt eu în toată povestea asta’.
Ce poate fi mai tare decât filmele lui Emir Kusturica? O carte, o autobiografie scrisă de regizor!
Mai sinceră decât biografiile alea ‘oficiale’ scuipate în tipar de niște ‘autori’ consacrați și emeriți pentru că ar mânui mai bine condeiul.
Că tot veni vorba de sinceritate - modestia și atenția cu care a fost scris fiecare cuvânt, fidelitatea cu care s-au păstrat unele citate sau englezisme cu tot cu greșeli de sens și simplitatea în exprimarea fac din carte un deliciu pentru cei ce cunosc filmele lui Kusturica și va trezi un sălbatic interes celor care încă nu au avut ocazia.
Ce-a salvat până la urmă filmul ‘Arizona Dream’, câte piedici puse au stat la baza filmului ‘Tata în călătorie de afaceri’, cum lupta cu regimul Kusturica și cum regimul nu-i putea face nimic câștigătorului premiului Palme d’Or și cum a ajuns vestit unul dintre cei mai apreciați regizori ai timpului nostru (fapt aparent imposibil) - toate astea și mult mai multe constituie cartea ‘Unde sunt eu în toată povestea asta’.
August 16, 2019
In his autobiography, the award-winning director talks a lot about his youth, politics and his views on the dissolution of Yugoslavia. All that are very interesting but the problem is that the value of this autobiography is due to the fact that he is an award-winning filmmaker, so I would like by reading it to learn more about his films but this is not the case as he devotes little space to them.
Στην αυτοβιογραφία του ο πολυβραβευμένος σκηνοθέτης μιλάει πολύ για τα νεανικά του χρόνια, για την πολιτική και για τις απόψεις του πάντως τη διάλυσή της Γιουγκοσλαβίας. Πολύ ενδιαφέροντα όλα αυτά αλλά το πρόβλημα είναι ότι η αξία αυτής της αυτοβιογραφίας οφείλεται στο γεγονός ότι είναι ένας πολυβραβευμένος σκηνοθέτης, για αυτό θα ήθελα διαβάζοντας την να μάθαινα περισσότερα για τις ταινίες του αλλά αυτό δεν συμβαίνει καθώς για αυτές αφιερώνει ελάχιστο χώρο.
Στην αυτοβιογραφία του ο πολυβραβευμένος σκηνοθέτης μιλάει πολύ για τα νεανικά του χρόνια, για την πολιτική και για τις απόψεις του πάντως τη διάλυσή της Γιουγκοσλαβίας. Πολύ ενδιαφέροντα όλα αυτά αλλά το πρόβλημα είναι ότι η αξία αυτής της αυτοβιογραφίας οφείλεται στο γεγονός ότι είναι ένας πολυβραβευμένος σκηνοθέτης, για αυτό θα ήθελα διαβάζοντας την να μάθαινα περισσότερα για τις ταινίες του αλλά αυτό δεν συμβαίνει καθώς για αυτές αφιερώνει ελάχιστο χώρο.
July 24, 2024
Un libro profondamente disonesto. Nei confronti della Jugoslavia, della sua storia, della sua letteratura, perfino di sé stesso e della propria storia. Totalmente bugiardo nelle sue ricostruzioni storiche, in pratica aderisce ai peggiori cliché balcanici e al conformismo che si vanta di contrastare.
March 23, 2013
Радвам се, че прочетох мислите на Емир за живота, майката, бащата и смъртта. Освен филмите му и тук-там информация за него, с друго не го свързвах. А той се оказа вплетен в съдбите на толкова хора - Иво Андрич, Джони Деп, Фелини ... Такъв го видях аз, истински балканец и световен великан!
January 6, 2016
До страница 100 нямаше нещо, което да ме впечатли особено, но с постепенното навлизане на Емир Кустурица в света на киното се събуди интересът ми (при споменаването на имена като Фелини, Бергман, Форман…). Усмихвах се на сходните (с нашите) особености на соц-времената – манталитет, начин на живот, тръпката да „мразиш“ и псуваш властта, СССР и т.н.; придаването на специфични форми на явления, характерни за Запада, но украсени (изкривени?) с особеностите на Изтока.
Като започнаха да се споменават и имената на конкретните филми на Кустурица – направо се пренесох в 80-те и 90-те. Мислех, че светът на киното ще ми е най-интересен в тази книга, но честото споменаване на Иво Андрич, политиката/историята и семейните отношения ми беше още по-вълнуващо. Описват се много колоритни личности, изиграли значимо въздействие върху формирането на Кустурица – леля, чичо, „кино-гуру“ (Шива Крвавац), „бащата“ Фелини. Но стълбовете си остават неговите родители.
„Фактът, че баща ми бе декласирал смъртта и я бе свел до нивото на таблоидна истина, винаги и отново ми напомняше за неговата духовитост, остроумие и херцеговски нрав и ми връщаше смелостта. Не е важно колко тежко нещо е засегнало душата ти. Важното е да не носиш сам бремето на плещите си. Трябва ти баща, който да ти открие техниката, с която да приемеш неволята, когато те налегне. От кой ли извор моят, сега вече покоен баща, се е напоявал с топлота и нежност, от кои корени бе израснало неговото покоряващо очарование, което го правеше така обичан сред приятелите си в Сараево? Как така успя да стане най-важният стълб, който поддържаше статиката на моята житейска архитектура?“
Много се зарадвах, че синът на Кустурица - Стрибор - участва в доста негови филми като актьор или композитор. Хубава верига… прадядо, дядо, син, внук… С връзка между всички. За успелите хора на изкуството е по-обичайно да се откъснат от семейството си, затова ме изуми връзката на Емир с родителите и рода - като с непрекъсната пъпна връв (на Балканите може би все още това не е толкова необичайно).
“Тогава разбрах, че най-важно от всичко е да гледаш на семейството си като на спасително дърво. Сега то бе изтръгнато от корените си, които водната стихия носеше по нанадолнището. Формулата за оцеляване в сънищата наяве означаваше, че най-важно е да бъдем заедно.“
За войната в Босна пак си мислех - да беше само на книга/филм, а не истина… Защото отново ми се струваше невероятно да се е случило толкова близо до нашето време/място. Въпреки усилията за мир лесно е пламнала искрата (много страни – много виновни)… И още повече ми се подреди босненският пъзел…
„Животът при демокрацията отвори нови рани, а старите още не бяха излекувани. Разгоряха се националните страсти. Напрежението стана ежедневие и за онези, които бяха гласували, и за онези, които не бяха избрали никаква политика. [...] Сърбите за нищо на света не искаха да бъдат извън Югославия. Мюсюлманите като най-многочислен народ в Босна и Херцеговина разбраха, че държавата се е паднала на тях. За тяхно съжаление обаче в тази държава не искаха да влязат не само сърбите, но и хърватите, това им напомняше на Югославия, която бяха готови да напуснат.“
Друг духовен баща – Иво Андрич явно според Кустурица е „говорителят“ на Босна.
„…Никой никога не е познавал по-добре тукашните хора, нито пък някой е достигнал висотата на Андрич в демистификацията на балканския човек. Единствено той съумява докрай да разбере драматичния триъгълник ислям-католицизъм-православие, чиято любов, както пише, е толкова далеч, а омразата им – толкова близо. Мюсюлманите гледали към Истанбул, сърбите – към Москва, а хърватите – към Ватикана. Там била тяхната любов, а омразата, тя била тук – между тях.“
„... и когато се споменават Балканите като територия, изпълнена с драматизъм, дори и в случай на подписване на договор, тогава нищо не си разбрал, ако не надникнеш в някоя от книгите на Андрич.“
И самият Емир естествено е наясно с особеностите на Балканите.
„Балканците живеят с единия крак на асфалта и още вадят другия от селската кал. Когато псуват нечия майка селяшка, те правят това, стоейки на един крак, на градския – разбира се.“
Но ореолът около моя „кумир Емир“ се развенча към края, поддадох се на „непотвърдени“ слухове, когато се спомена Милошевич…
Сигурно в такива времена и места всеки е прав и си вярва. Наистина преди 200-300 години тези мюсюлмани са били християни, но ми е все по-трудно да проумявам какво всъщност е да си мюсюлманин или християнин през 21-ви век? Какво е да си искаш старата обща Югославия и какво - самостоятелност, национално самоопределяне… Сам Кустурица споделя обяснението за себе си (не в книгата). Сложна работа… Дано още по-шарените му деца неутрализират значимостта на религиите и националностите.
В обобщение:
Кустурица - буйна личност, при която нищо не е обикновено и спокойно – нито юмруците и алкохола, нито филмите, нито силните емоции и решенията за самоопределяне…
Книгата - поема за киното, за Иво Андрич и Босна, за корените и родителите.
Като започнаха да се споменават и имената на конкретните филми на Кустурица – направо се пренесох в 80-те и 90-те. Мислех, че светът на киното ще ми е най-интересен в тази книга, но честото споменаване на Иво Андрич, политиката/историята и семейните отношения ми беше още по-вълнуващо. Описват се много колоритни личности, изиграли значимо въздействие върху формирането на Кустурица – леля, чичо, „кино-гуру“ (Шива Крвавац), „бащата“ Фелини. Но стълбовете си остават неговите родители.
„Фактът, че баща ми бе декласирал смъртта и я бе свел до нивото на таблоидна истина, винаги и отново ми напомняше за неговата духовитост, остроумие и херцеговски нрав и ми връщаше смелостта. Не е важно колко тежко нещо е засегнало душата ти. Важното е да не носиш сам бремето на плещите си. Трябва ти баща, който да ти открие техниката, с която да приемеш неволята, когато те налегне. От кой ли извор моят, сега вече покоен баща, се е напоявал с топлота и нежност, от кои корени бе израснало неговото покоряващо очарование, което го правеше така обичан сред приятелите си в Сараево? Как така успя да стане най-важният стълб, който поддържаше статиката на моята житейска архитектура?“
Много се зарадвах, че синът на Кустурица - Стрибор - участва в доста негови филми като актьор или композитор. Хубава верига… прадядо, дядо, син, внук… С връзка между всички. За успелите хора на изкуството е по-обичайно да се откъснат от семейството си, затова ме изуми връзката на Емир с родителите и рода - като с непрекъсната пъпна връв (на Балканите може би все още това не е толкова необичайно).
“Тогава разбрах, че най-важно от всичко е да гледаш на семейството си като на спасително дърво. Сега то бе изтръгнато от корените си, които водната стихия носеше по нанадолнището. Формулата за оцеляване в сънищата наяве означаваше, че най-важно е да бъдем заедно.“
За войната в Босна пак си мислех - да беше само на книга/филм, а не истина… Защото отново ми се струваше невероятно да се е случило толкова близо до нашето време/място. Въпреки усилията за мир лесно е пламнала искрата (много страни – много виновни)… И още повече ми се подреди босненският пъзел…
„Животът при демокрацията отвори нови рани, а старите още не бяха излекувани. Разгоряха се националните страсти. Напрежението стана ежедневие и за онези, които бяха гласували, и за онези, които не бяха избрали никаква политика. [...] Сърбите за нищо на света не искаха да бъдат извън Югославия. Мюсюлманите като най-многочислен народ в Босна и Херцеговина разбраха, че държавата се е паднала на тях. За тяхно съжаление обаче в тази държава не искаха да влязат не само сърбите, но и хърватите, това им напомняше на Югославия, която бяха готови да напуснат.“
Друг духовен баща – Иво Андрич явно според Кустурица е „говорителят“ на Босна.
„…Никой никога не е познавал по-добре тукашните хора, нито пък някой е достигнал висотата на Андрич в демистификацията на балканския човек. Единствено той съумява докрай да разбере драматичния триъгълник ислям-католицизъм-православие, чиято любов, както пише, е толкова далеч, а омразата им – толкова близо. Мюсюлманите гледали към Истанбул, сърбите – към Москва, а хърватите – към Ватикана. Там била тяхната любов, а омразата, тя била тук – между тях.“
„... и когато се споменават Балканите като територия, изпълнена с драматизъм, дори и в случай на подписване на договор, тогава нищо не си разбрал, ако не надникнеш в някоя от книгите на Андрич.“
И самият Емир естествено е наясно с особеностите на Балканите.
„Балканците живеят с единия крак на асфалта и още вадят другия от селската кал. Когато псуват нечия майка селяшка, те правят това, стоейки на един крак, на градския – разбира се.“
Но ореолът около моя „кумир Емир“ се развенча към края, поддадох се на „непотвърдени“ слухове, когато се спомена Милошевич…
Сигурно в такива времена и места всеки е прав и си вярва. Наистина преди 200-300 години тези мюсюлмани са били християни, но ми е все по-трудно да проумявам какво всъщност е да си мюсюлманин или християнин през 21-ви век? Какво е да си искаш старата обща Югославия и какво - самостоятелност, национално самоопределяне… Сам Кустурица споделя обяснението за себе си (не в книгата). Сложна работа… Дано още по-шарените му деца неутрализират значимостта на религиите и националностите.
В обобщение:
Кустурица - буйна личност, при която нищо не е обикновено и спокойно – нито юмруците и алкохола, нито филмите, нито силните емоции и решенията за самоопределяне…
Книгата - поема за киното, за Иво Андрич и Босна, за корените и родителите.
July 8, 2015
Život je takođe neprovjerena glasina!
February 13, 2022
So much bragging made me sick.
September 11, 2020
Това не е книга за Емир Кустурица режисьора, а за Емир Кустурица човека. Даже не съм сигурен дали въобще е за него или за хората окло него през годините. При всички положения е разочароващо, че не се говори толкова за филмите му, но да отраснеш в тези години в Югославия си е същински сценарий филм сам по себе си.
July 10, 2019
Mnogo emotivna i lijepo ispricana zivotna prica, a posebno lijepo isprican zivot i navike ljudi u Sarajevu. Preporuka ❤️
September 25, 2015
Volim kada čitam djelo a imam osjećaj da mi ga pisac lično prepričava.
Kusturica bez dlake na jeziku, voljeli ga ili ne.
Ko je živio u ono vrijeme, naći će se u pojedinim dijelovima knjige.
Opuštajuće, pitko, humoristično, britko...
Kusturica bez dlake na jeziku, voljeli ga ili ne.
Ko je živio u ono vrijeme, naći će se u pojedinim dijelovima knjige.
Opuštajuće, pitko, humoristično, britko...
September 8, 2015
... Смерть - це неперевірена чутка. Ніхто з нас не був ще мертвий, щоб підтвердити що там насправді з тією смертю...
October 10, 2020
изузетан стил писања аутобиографије. Извесна доза хумора, искреност, емоције...
January 27, 2014
Kusturica ko Kusturica.
September 9, 2021
Cuvântul „sex“ îmi suna ca numele biscuiţilor Keks, era uşor de ţinut minte, dar înţelesul lui mi-era străin. Băieţilor le curgeau balele privind-o pe mama Snježanei, o fluierau când apărea şi se temeau de bărbatu-său. Atunci când acesta, un ofiţer muntenegrean înalt de doi metri, se întorcea de la lucru, golanii o tuleau şi se piteau prin intrările imobilelor.
Părea să descindă direct din imaginile telejurnalului de seară, după ce trecuse în revistă un regiment care aştepta dintr-o clipă în alta sosirea tovarăşului Tito la aeroport. Privindu-l cum îşi croieşte drum printre rufele întinse la uscat între clădirea noastră şi salcâmul din fundul curţii, mi se părea că, dacă ar fi strănutat, toate frunzele copacului ar fi căzut dintr-odată, şi că toamna ar fi sosit mai devreme. Într-atât de straşnic mi se părea tatăl Snježanei !
Treptat, drumurile mele de-acasă spre şcoală au devenit mai rapide decât zborul lui Gagarin în spaţiu. Urcam coasta în fugă, cu viteza săgeţii, şi tremuram de nerăbdare aşteptând clopotul care vestea clipa când aveam s-o văd apărând pe Snježana.
Noţiunea mea despre timp era variabilă : drumul spre şcoală putea fi comparat cu viteza lui Gagarin, dar întoarcerea te ducea mai degrabă cu gândul la un film în ralanti. Tatăl Snježanei mă ţinea de mână. Avea nişte sprâncene care semănau cu streşinile de tablă de pe faţadele caselor sărace din cartierul Gorica. Pentru a-mi ascunde sfiala, măsuram drumul nostru pe străzi numărându-mi paşii. În acest fel, privirea mea putea s-o ocolească pe cea a tatălui Snježanei.
Când ridicam capul, aveam impresia că-mi vorbeşte de pe vârful blocului-turn al JAT1, de pe strada Vase Miskina, într-atât era de înalt.
— Puştiule, nimeni n-are dreptul să te necăjească ! mi-a spus el, în timp ce eu zâmbeam tăcut, dorindu-mi ca drumul până acasă să dureze mai mult decât călătoria lui Gagarin. Snježana era în clasa I D, la etajul al doilea, aşa încât n-o vedeam decât în timpul recreaţiei mari. În recreaţiile mici, 1. Jugoslovenski Aerotransport – cea mai mare companie aeriană din Iugoslavia, astăzi Serbia.
Părea să descindă direct din imaginile telejurnalului de seară, după ce trecuse în revistă un regiment care aştepta dintr-o clipă în alta sosirea tovarăşului Tito la aeroport. Privindu-l cum îşi croieşte drum printre rufele întinse la uscat între clădirea noastră şi salcâmul din fundul curţii, mi se părea că, dacă ar fi strănutat, toate frunzele copacului ar fi căzut dintr-odată, şi că toamna ar fi sosit mai devreme. Într-atât de straşnic mi se părea tatăl Snježanei !
Treptat, drumurile mele de-acasă spre şcoală au devenit mai rapide decât zborul lui Gagarin în spaţiu. Urcam coasta în fugă, cu viteza săgeţii, şi tremuram de nerăbdare aşteptând clopotul care vestea clipa când aveam s-o văd apărând pe Snježana.
Noţiunea mea despre timp era variabilă : drumul spre şcoală putea fi comparat cu viteza lui Gagarin, dar întoarcerea te ducea mai degrabă cu gândul la un film în ralanti. Tatăl Snježanei mă ţinea de mână. Avea nişte sprâncene care semănau cu streşinile de tablă de pe faţadele caselor sărace din cartierul Gorica. Pentru a-mi ascunde sfiala, măsuram drumul nostru pe străzi numărându-mi paşii. În acest fel, privirea mea putea s-o ocolească pe cea a tatălui Snježanei.
Când ridicam capul, aveam impresia că-mi vorbeşte de pe vârful blocului-turn al JAT1, de pe strada Vase Miskina, într-atât era de înalt.
— Puştiule, nimeni n-are dreptul să te necăjească ! mi-a spus el, în timp ce eu zâmbeam tăcut, dorindu-mi ca drumul până acasă să dureze mai mult decât călătoria lui Gagarin. Snježana era în clasa I D, la etajul al doilea, aşa încât n-o vedeam decât în timpul recreaţiei mari. În recreaţiile mici, 1. Jugoslovenski Aerotransport – cea mai mare companie aeriană din Iugoslavia, astăzi Serbia.
February 3, 2022
Upravo sam završio čitanje knjige.
Baš sam pod dojmom.
Knjigu sam kupio u Sarajevu gdje i živim ljeta 2018. Ne sjećam se tačno, ali mislim da je to bilo baš tog ljeta, onda sam ju ostavio, dugo nisam imao volju da započnem čitanje, i sasvim slučajno započnem prije nekoliko dana. E, stvarno je red.
Kupovinu knjige posebno pamtim. Istu kupujem u strogom centru Sarajeva. Tada sam razmišljao kako Emir više nikada u ovaj grad neće stići, što i sam priznaje u knjizi, u ovaj grad on više nije dobrodošao, međutim, njegova razmišljanja u obliku ovog romana ipak su stigla. Kao neka najnormalnija stvar.
Prišao sam pultu na kojem su izložene knjige i među prvim ugledam: "Smrt je neprovjerena glasina". Naslovna stranica je oštećena, uočljivo poderana sa strane.
- Dobar dan. Vidim ovu knjigu, ali je oštećena, šta se dogodilo? - pitam prodavačicu.
- Neki je gospodin prije vas gledao knjige i kada je nju vidio, oštetio je, samo je to uradio i otišao.. - odgovara ona i sliježe ramenima.
- A što mu je to trebalo? - istog momenta sjetio sam se naslova druge Kusturicine knjige "A što mi je to trebalo", pa sam se nasmijao i upitao prodavačicu lakonski.
- Stvarno ne znam... - mislim da me odmah skužila, moju šalu, potom se i ona ponovo slegnuvši ramenima nasmijala..
Posebno me dirnulo sjećanje na posjetu Džonija Depa Emiru pred sam početak rata. Ušli su u Emirov novi stan koji je bio u fazi adaptacije za useljenje, u zgradu kod današnjeg Trga oslobođenja Alija Izetbegović. Prozori su gledali na jug prema Trebeviću i na istok prema Vijećnici. Zastao sam neku večer i gledao tu zgradu, pitao sam se na kojem spratu se tačno nalazio stan.
I zaista, nikada prije nisam obraćao pažnju, niti sam digao pogled u tom pravcu, sada sam zbog prizora ostao zapanjen. Iza prozora koji gledaju na jug i istok osjećala se prijatna atmosfera, a iza prozora jednog stana gledao sam u elegantne lustere na plafonima i u stalaže za knjige. Možda je to baš taj stan.
Baš sam pod dojmom.
Knjigu sam kupio u Sarajevu gdje i živim ljeta 2018. Ne sjećam se tačno, ali mislim da je to bilo baš tog ljeta, onda sam ju ostavio, dugo nisam imao volju da započnem čitanje, i sasvim slučajno započnem prije nekoliko dana. E, stvarno je red.
Kupovinu knjige posebno pamtim. Istu kupujem u strogom centru Sarajeva. Tada sam razmišljao kako Emir više nikada u ovaj grad neće stići, što i sam priznaje u knjizi, u ovaj grad on više nije dobrodošao, međutim, njegova razmišljanja u obliku ovog romana ipak su stigla. Kao neka najnormalnija stvar.
Prišao sam pultu na kojem su izložene knjige i među prvim ugledam: "Smrt je neprovjerena glasina". Naslovna stranica je oštećena, uočljivo poderana sa strane.
- Dobar dan. Vidim ovu knjigu, ali je oštećena, šta se dogodilo? - pitam prodavačicu.
- Neki je gospodin prije vas gledao knjige i kada je nju vidio, oštetio je, samo je to uradio i otišao.. - odgovara ona i sliježe ramenima.
- A što mu je to trebalo? - istog momenta sjetio sam se naslova druge Kusturicine knjige "A što mi je to trebalo", pa sam se nasmijao i upitao prodavačicu lakonski.
- Stvarno ne znam... - mislim da me odmah skužila, moju šalu, potom se i ona ponovo slegnuvši ramenima nasmijala..
Posebno me dirnulo sjećanje na posjetu Džonija Depa Emiru pred sam početak rata. Ušli su u Emirov novi stan koji je bio u fazi adaptacije za useljenje, u zgradu kod današnjeg Trga oslobođenja Alija Izetbegović. Prozori su gledali na jug prema Trebeviću i na istok prema Vijećnici. Zastao sam neku večer i gledao tu zgradu, pitao sam se na kojem spratu se tačno nalazio stan.
I zaista, nikada prije nisam obraćao pažnju, niti sam digao pogled u tom pravcu, sada sam zbog prizora ostao zapanjen. Iza prozora koji gledaju na jug i istok osjećala se prijatna atmosfera, a iza prozora jednog stana gledao sam u elegantne lustere na plafonima i u stalaže za knjige. Možda je to baš taj stan.
August 2, 2017
"Kada smo Stirbor i ja prišli Norveškoj 8, kući u kojoj je sada živjela samo moja majka, na staklenim vratima koja vode u stubište, stajala je smrtovnica sa petokrakom, imenom i slikom Murata Kusturice. Taj prizor je bio samo uvodni takt u konačnu svijest o smrti moga oca. Kad ti neko blizak umre, vrijeme ne teče uobičajenim tokovima. I ti, u trenutku kada čuješ takvu vijest, malo umreš. Slabije čuješ, tiše govoriš, postaneš ona ulična svetiljka za koju nisi siguran kako da uopšte daje ikakvo svjetlo. Onda putujući do mjesta gde je sahrana upokojenog, kada stigneš tamo gdje treba, ti ponovo, od želje da ne budeš ni malo mrtav, potpuno oživiš."
September 5, 2013
КУСТУРИЦА - БЕСОВЕ И КОПНЕЖИ
Най-креативният, най-кипежният и най-рокаджийският европейски режисьор Емир Кустурица (24 ноември 1955) без време написа автобиография. С 9 и 1/8 игрални филма и десетина най-престижни награди, френетичният босненец завоюва без война уникални екранни територии. От хазартното овъртолване из история, истерия, ирония, истина, илюзия, съгради хипнотичен свят на плам и смях. В книгата си – резонен балкански пробив в поредицата „Амаркорд” - прави опит да замени визуалната стихия със словесна. Той твърди, че с нея отговаря на сплетните в жълтата преса. Спомняте ли си, че заради „Ъндърграунд”, донесъл му втората „Златна палма” през 1995, бе обвинен в метафорично лекомислие и подкрепа на Милошевич, вследствие на което той бе на крачка да се откаже от киното? Е, в книгата цялата история е разказана другояче...
Закъснялото ми прочитане на автобиографията на Кустурица бе актуализирано от две противоположни събития, регистрирали отношение към България в родното му Сараево: радостно (награждаването на филма „Парафиненият принц” на Павел Веснаков от тамошния фестивал) и противно (бесовските изстъпления на футболните фенове). Макар да споменава страната ни само мимоходом и в незавидна светлина (българският спален вагон, където хваща краста), киното, футболът и най-вече огнестрелните балкански нрави са доминанти в книгата. „Балканците живеят с единия крак на асфалта и още вадят другия от селската кал”.
Тя е смешна и безутешна, взривна и тавтологична, дълбока и епидермална, написана сякаш „на екс”. И така се чете. Подобно на повечето автобиографии от поредицата „Амаркорд”, и тази на Кустурица поема от детските спомени. И с тръпните разкази за дядовата си щедрост или сърдечната патриархалност на Сараево ме запокитва към собствените ми волни троянски ваканции при дядо и баба, но пък спестява подробността, че сам е станал дядо.
За разлика от повечето познати автобиографии, тази на Кустурица е свръхболезнена – тя е нещо средно между гневна автопледоария и терапия на амнезията. И се рее между политика, род и сантимент – от Тито до Милошевич и след това, от ужаса от войната до носталгията по изгубена Югославия и невъзможността да види отново Сараево.
В началото четем: И макар да принадлежа към хората, които вярват, че забравата е спасителна(та) формула на съществуванието, иска ми се да се дистанцирам от съвременния стремеж към забравяне. Днес тълпата следва кокошия модел и помни само станалото между две хранения. Най много заради това, че забравата се поставя във функция на теорията за "края на историята", която завладя света през деветдесетте години на миналия век. Така глашатаите на либералния капитализъм ни внушаваха да се откажем от вярата в културата и идентичността и да се оставим на стихията на технологическата революция, която би трябвало да канализира ходовете на нашата съдба и да направи пазара регулатор на най-значимите житейски процеси. Тази дързост пробуди у мен идеята да уредя сметките си с паметта, но ме насочи и към равносметка със забравата...
В книгата личното и общественото, иронията и патетиката са като скачени съдове в разбирането на Кустурица за истина. Из 288-те страници се смесват случки и реминисценции, времена и нагласи, Прага и Кан, Ню Йорк и Париж, китари и рок, филми и предистория, награди и последствия, футбол и боеве, Джони Деп и Джим Джармуш (преведен като Джармъш), Мики Манойлович и Вилко Филач... Не е подминат и Фелини, разбира се – досега мислех, че „Пътят” е магистралното заглавие за Кустурица, ала от книгата научих, че е „Амаркорд”, проспан от него 3 пъти като студент, а после изгледан поне 10. Макар да обърква датата на смъртта му (фактологичните грешки са коригирани в редакторските бележки под линия), Кустурица пише вдъхновено: Отиде си моят филмов баща Федерико Фелини. Това събитие бе за мен много по-значимо от падането на Берлинската стена за западната цивилизация. Не защото обединението на Германия означаваше разбиване на Югославия. Смъртта на Фелини остави нас, последователите на неговата естетика, сираци в края на двадесети век... Как човек да свикне да живее във време, в което Хубаво, Добро и Възвишено са изхвърлени категории, антикварни ценности?
Но магнитът на книгата, поне за мен, са преживяванията с родителите му Мурад и Сенка. Връзката им е свръхенергийна. И закономерно книгата завършва с главата „Чий човек си ти, сине?”, усещането му за майката и спомена за бащата: „Сянката й ставаше все по-голяма, после изчезна в мрака – старицата вървеше към другия край на тунела, където някакви деца с весела глъчка вдигаха прах, тичайки след топката. А аз, летейки на десет хиляди метра височина, усещах слънчевата топлина и си спомнях с какво вдъхновение говореше за смъртта моят баща, когато ми каза: „Смъртта е непотвърден слух, момчето ми!”. Прочее, освен, че е изведено като поанта, заглавието се обговаря неведнъж, дори му е отредена цяла глава сред 17-те.
Езикът на Кустурица е ту нежен, ту безцеремонен, верен на неукротимата му натура или „дивашкия характер”, както сам се описва, и на места се откроява преводаческа храброст. Що се отнася до наратива, той е пресичан от фантазни ретардации, както се случва и в киното му.
Прочетете автобиографията на Кустурица – дори да ви подразни, пак е по-добре, отколкото да не сте я разлистили. Особено през ваканцията.
ГЕНОВЕВА ДИМИТРОВА
Култура - Брой 29 (2691), 27 юли 2012
Най-креативният, най-кипежният и най-рокаджийският европейски режисьор Емир Кустурица (24 ноември 1955) без време написа автобиография. С 9 и 1/8 игрални филма и десетина най-престижни награди, френетичният босненец завоюва без война уникални екранни територии. От хазартното овъртолване из история, истерия, ирония, истина, илюзия, съгради хипнотичен свят на плам и смях. В книгата си – резонен балкански пробив в поредицата „Амаркорд” - прави опит да замени визуалната стихия със словесна. Той твърди, че с нея отговаря на сплетните в жълтата преса. Спомняте ли си, че заради „Ъндърграунд”, донесъл му втората „Златна палма” през 1995, бе обвинен в метафорично лекомислие и подкрепа на Милошевич, вследствие на което той бе на крачка да се откаже от киното? Е, в книгата цялата история е разказана другояче...
Закъснялото ми прочитане на автобиографията на Кустурица бе актуализирано от две противоположни събития, регистрирали отношение към България в родното му Сараево: радостно (награждаването на филма „Парафиненият принц” на Павел Веснаков от тамошния фестивал) и противно (бесовските изстъпления на футболните фенове). Макар да споменава страната ни само мимоходом и в незавидна светлина (българският спален вагон, където хваща краста), киното, футболът и най-вече огнестрелните балкански нрави са доминанти в книгата. „Балканците живеят с единия крак на асфалта и още вадят другия от селската кал”.
Тя е смешна и безутешна, взривна и тавтологична, дълбока и епидермална, написана сякаш „на екс”. И така се чете. Подобно на повечето автобиографии от поредицата „Амаркорд”, и тази на Кустурица поема от детските спомени. И с тръпните разкази за дядовата си щедрост или сърдечната патриархалност на Сараево ме запокитва към собствените ми волни троянски ваканции при дядо и баба, но пък спестява подробността, че сам е станал дядо.
За разлика от повечето познати автобиографии, тази на Кустурица е свръхболезнена – тя е нещо средно между гневна автопледоария и терапия на амнезията. И се рее между политика, род и сантимент – от Тито до Милошевич и след това, от ужаса от войната до носталгията по изгубена Югославия и невъзможността да види отново Сараево.
В началото четем: И макар да принадлежа към хората, които вярват, че забравата е спасителна(та) формула на съществуванието, иска ми се да се дистанцирам от съвременния стремеж към забравяне. Днес тълпата следва кокошия модел и помни само станалото между две хранения. Най много заради това, че забравата се поставя във функция на теорията за "края на историята", която завладя света през деветдесетте години на миналия век. Така глашатаите на либералния капитализъм ни внушаваха да се откажем от вярата в културата и идентичността и да се оставим на стихията на технологическата революция, която би трябвало да канализира ходовете на нашата съдба и да направи пазара регулатор на най-значимите житейски процеси. Тази дързост пробуди у мен идеята да уредя сметките си с паметта, но ме насочи и към равносметка със забравата...
В книгата личното и общественото, иронията и патетиката са като скачени съдове в разбирането на Кустурица за истина. Из 288-те страници се смесват случки и реминисценции, времена и нагласи, Прага и Кан, Ню Йорк и Париж, китари и рок, филми и предистория, награди и последствия, футбол и боеве, Джони Деп и Джим Джармуш (преведен като Джармъш), Мики Манойлович и Вилко Филач... Не е подминат и Фелини, разбира се – досега мислех, че „Пътят” е магистралното заглавие за Кустурица, ала от книгата научих, че е „Амаркорд”, проспан от него 3 пъти като студент, а после изгледан поне 10. Макар да обърква датата на смъртта му (фактологичните грешки са коригирани в редакторските бележки под линия), Кустурица пише вдъхновено: Отиде си моят филмов баща Федерико Фелини. Това събитие бе за мен много по-значимо от падането на Берлинската стена за западната цивилизация. Не защото обединението на Германия означаваше разбиване на Югославия. Смъртта на Фелини остави нас, последователите на неговата естетика, сираци в края на двадесети век... Как човек да свикне да живее във време, в което Хубаво, Добро и Възвишено са изхвърлени категории, антикварни ценности?
Но магнитът на книгата, поне за мен, са преживяванията с родителите му Мурад и Сенка. Връзката им е свръхенергийна. И закономерно книгата завършва с главата „Чий човек си ти, сине?”, усещането му за майката и спомена за бащата: „Сянката й ставаше все по-голяма, после изчезна в мрака – старицата вървеше към другия край на тунела, където някакви деца с весела глъчка вдигаха прах, тичайки след топката. А аз, летейки на десет хиляди метра височина, усещах слънчевата топлина и си спомнях с какво вдъхновение говореше за смъртта моят баща, когато ми каза: „Смъртта е непотвърден слух, момчето ми!”. Прочее, освен, че е изведено като поанта, заглавието се обговаря неведнъж, дори му е отредена цяла глава сред 17-те.
Езикът на Кустурица е ту нежен, ту безцеремонен, верен на неукротимата му натура или „дивашкия характер”, както сам се описва, и на места се откроява преводаческа храброст. Що се отнася до наратива, той е пресичан от фантазни ретардации, както се случва и в киното му.
Прочетете автобиографията на Кустурица – дори да ви подразни, пак е по-добре, отколкото да не сте я разлистили. Особено през ваканцията.
ГЕНОВЕВА ДИМИТРОВА
Култура - Брой 29 (2691), 27 юли 2012
January 3, 2018
Odlicna! Sve pohvale za Kusturicu.
March 26, 2021
Jednom i Dzoni Dep da dobije sporednu ulogu. ;)
October 18, 2021
Moram priznati da mi je nakon čitanja ove knjige njen autor daleko simpatičniji nego što je bio pre.
October 31, 2021
Knjiga svedoka istorije koja se ne bavi istorijom. Autobiografija reditelja koja se ne bavi filmom. Dokument koji ce razjasniti sve, napisan u metaforama koje mogu znaciti bilo sta.
April 24, 2022
敘述有些跳躍，一不當心就跟不上。加上對於前南斯拉夫的歷史不了解，讀起與之時政相關的章節時便更覺吃力。不過作者從小到大的經歷真是豐富啊！讓人神往。
譯者則是相當不認真：按照上下文，伊薩應是桑卡的姊姊，卻一會兒翻成「妹妹」，過幾行又變成了「姊姊」。而母親阿姨的父母於作者而言顯然是外祖，書裏卻一律變成了「祖父祖母」。另外，在不必要的情形下以地區性方言詞代替標準漢語，甚至使用一些雖然網上流行，實則是錯字的詞彙，這是對漢語的極度不尊重！
譯者則是相當不認真：按照上下文，伊薩應是桑卡的姊姊，卻一會兒翻成「妹妹」，過幾行又變成了「姊姊」。而母親阿姨的父母於作者而言顯然是外祖，書裏卻一律變成了「祖父祖母」。另外，在不必要的情形下以地區性方言詞代替標準漢語，甚至使用一些雖然網上流行，實則是錯字的詞彙，這是對漢語的極度不尊重！
November 3, 2014
Може би всичко наистина започва с историята, но не историята като сбор на колективната човешката памет, а историята като възможност да бъдеш разказвач… на собствената си “малка” история, онази, която остава незначителен кратък кадър в иначе голямата история, която само историците ще щрихират след това.
Възможността да бъдеш разказвач е възможност да бъдеш “Частица истина”* в света на голямата история, да покажеш живота и в един друг ритъм, от една различна гледна точка – лична, субективна, човешка.
Автобиографията на Емир Кустури��а е именно такава – лична, субективна и човешка, написана с истински гениалното умение да разказваш истории, които да влияят на другите, макар да са дълбоко твои, пропити с противоречиви мисли, изтупани с болка от забравата, претворени в думи, които те поставят в онова специфично състояние да пресяваш собствените си спомени и мисли на фона на всичко, което се случва сега, в този момент.
Историята на Кустурица е сбор от силни многолики личности, съдбовни случайности, исторически предопределености и лични избори. Разказ за изграждането на собствения образ чрез спомените от миналото като главни герои и хората по пътя като творци, не толкова с вяра, колкото с надежда. Автобиографията на големия босненски режисьор е осмисляне на собственото място в цялата върволица от събития, които те преследват още от момента, в който си се родил… и понякога не те напускат дори след като напуснеш земния си живот… “Защото смъртта е непотвърден слух”, все пак.
Цялото ревю е в "Аз чета"
Възможността да бъдеш разказвач е възможност да бъдеш “Частица истина”* в света на голямата история, да покажеш живота и в един друг ритъм, от една различна гледна точка – лична, субективна, човешка.
Автобиографията на Емир Кустури��а е именно такава – лична, субективна и човешка, написана с истински гениалното умение да разказваш истории, които да влияят на другите, макар да са дълбоко твои, пропити с противоречиви мисли, изтупани с болка от забравата, претворени в думи, които те поставят в онова специфично състояние да пресяваш собствените си спомени и мисли на фона на всичко, което се случва сега, в този момент.
Историята на Кустурица е сбор от силни многолики личности, съдбовни случайности, исторически предопределености и лични избори. Разказ за изграждането на собствения образ чрез спомените от миналото като главни герои и хората по пътя като творци, не толкова с вяра, колкото с надежда. Автобиографията на големия босненски режисьор е осмисляне на собственото място в цялата върволица от събития, които те преследват още от момента, в който си се родил… и понякога не те напускат дори след като напуснеш земния си живот… “Защото смъртта е непотвърден слух”, все пак.
Цялото ревю е в "Аз чета"
July 23, 2016
Цялото ревю можете да прочетете тук:
http://radiradev.blogspot.com/2014/01...
Геният може да се роди навсякъде, независимо от територията, политическия страх или големината на една страна.
Емир Кустурица е гений, който се ражда на Балканите в "палат от стая и половина". В своята автобиография той описва израстването си, реализацията си като режисьор, без да се самоизтъква, без да подчертава, че филмите му са оценени от западните корифеи, за които Балканите са били винаги terra incognita. С лекота авторът разкрива времето на Тито, когато дори псувните са по-тихи, а Голи оток е равен на Сталиновите лагери.
Учудващо леко е перото на Кустурица, който с много ирония и самоирония описва и своето семейство, своя път към голямото кино.
Цялото ревю можете да прочетете тук:
http://radiradev.blogspot.com/2014/01...
http://radiradev.blogspot.com/2014/01...
Геният може да се роди навсякъде, независимо от територията, политическия страх или големината на една страна.
Емир Кустурица е гений, който се ражда на Балканите в "палат от стая и половина". В своята автобиография той описва израстването си, реализацията си като режисьор, без да се самоизтъква, без да подчертава, че филмите му са оценени от западните корифеи, за които Балканите са били винаги terra incognita. С лекота авторът разкрива времето на Тито, когато дори псувните са по-тихи, а Голи оток е равен на Сталиновите лагери.
Учудващо леко е перото на Кустурица, който с много ирония и самоирония описва и своето семейство, своя път към голямото кино.
Цялото ревю можете да прочетете тук:
http://radiradev.blogspot.com/2014/01...
January 31, 2016
Absolutely great autobiography, well written and clear. The author describes in details his childhood memories , and reminisces of his early days throughout later in the book . Political engagement, and philosophical language drags the reader into the psychology behind Kusturica Emir. The author described in details people that are/were important to him, his home town, his early projects, and his desire to reflect to the title of the book.
Displaying 1 - 30 of 36 reviews