Слънчева енергия

3.1. Характеристики на слънчевата енергия

Слънцето е един практически неизчерпаем източник на енергия. Неговият среден
диаметър е 1,39.106km, а излъчваната енергия е за сметка на термоядрените реакции,
от които най-съществена е превръщането на водорода в хелий.
Земята получава за 20 дни повече енергия, отколкото енергията съдържаща се в
цялото количество органични горива (въглища, нефт и газ) в недрата й. Въпреки
огромните ресурси, слънчевата енергия има много по-ниска интензивност
(концентрация) в сравнение с конвенционалните енергоизточници. Това означава, че
за получаване на определена мощност е необходимо големи площи от земната
повърхност да се покрият с активни (абсорбиращи) елементи. Така например, система
за термично преобразуване на слънчева радиация в електрическа енергия изисква
около 1 км2 за получаване на електрическа мощност от 20 – 60 МW.
Слънчевото греенето (слънцегреене) представлява вълново излъчване с широк
спектър на дължината на вълнение ( от 0,15 μm до 3 μm) – фиг. 1. Приема се, че
слънчевите лъчи са успоредни, което е допустимо, като се има в предвид
пренебрежимо малките размери на приемните повърхнини (абсорбиращите елементи
на слънчевите съоръжения) спрямо отдалечеността им от слънцето.

Фиг. 1. Спектрално разпределение на слънчевата радиация

Слънчевото излъчване, което попада на земната повърхност, се променя в зависимост

от геометричното разположение на Земята в космическото пространство и най-вече
спрямо слънцето. Влияние оказва атмосферното разсейване от молекулите на
въздуха, водните пари и праха, атмосферното поглъщане от кислорода, азота, водата
и въглеродните оксиди и отражението.
Ежегодно Земята получава от слънцето около 1015 kWh енергия. Максималната
стойност на сумарното годишно излъчване за най-слънчевите райони на Земята е
около 9200 МJ/m2година. За географските и климатични условия на България тази
стойност в зависимост от района се изменя в границите 1110 - 1420kWh/m2.година.
Продължителността на слънчевото греене е различна за географските зони по света.
В Сахара например е 4000 h/година, за гр.Сандански – 2510 h/година, гр.Пловдив -
2260h/година, гр.София - 2020h/година.
Енергийните характеристики на слънцето като енергиен източник за Земята са
следните:
- ниска плътност на топлинния поток върху Земята (100-900W/m2);
- неравномерна спектрална плътност на излъчването с явно изразен
максимум в областта на дължината на вълните 0,5 μm (видимата светлина);
- нестационарна интензивност през различните часове на деня, зависещи от
метеорологичните условия на местността.
Тези особености налагат специфични технически решения и средства за
оползотворяване на слънчевата енергия. По-голямо приложение намира
децентрализираното и́ използване (преобразуване на слънчевата енергия на мястото
на консумиране на топлината).
В райони намиращи се по-близо до екватора се строят слънчеви термични
електроцентрали. Добитата електроенергия се пренася до консуматорите с помощта
на конвенционалната електроразпределителна мрежа.
Слънчевата енергия (радиация), се използва от човека от дълбока древност, но едва
през последните десетилетия слънцето започна да се използва като източник на
топлинна и електрическа енергия.
Поради влиянието на географската ширина, климатичните условия и локалната
топография на местността, различните райони от земната повърхност получават
различни количества слънчева енергия. Интензивността на слънчевата радиация
зависи в много голяма степен от геометричното разположение на приемната
(абсорбираща) повърхнина – фиг. 2. Разликата в интензивността на слънчевата
радиация обаче, отнесена за равнина перпендикулярна на слънчевите лъчи, не е
голяма за различните географски ширини. Това означава, че при подходящ избор на
наклона на приемните повърхнини, слънчева енергия може да се оползотворява в кой
да е район от Земята.
2
1m

1 m2

2 m2
Фиг.2 Геометрична насоченост на слънчевата радиация

В процеса на преобразуване на енергията, участвуват и други климатични фактори,

като температура на въздуха, скорост на вятъра, влажност и др., които определят
различна ефективност на преобразуване на слънчевата енергия. Това се отнася в
много по-голяма степен за термичните способи на преобразуване на енергията в
сравнение с фотоволтаичните.
3.2. Основи на движението на Слънцето по небосвода и
разпределение на попадналата върху земната повърхност
слънчева енергия
3.2.1. Основни астрономически понятия
Движението на Земята около Слънцето се разделя на въртеливо и постъпателно (фиг.
3.3). Ако се пренебрегне движението на полюсите може да приеме, че въртеливото
движение се извършва около неподвижна ос.

Март 21

Юни 21 Декември 21

4 Юли 3 Януари
152100000 km 1473 00000 km

Слънце

о
23.27

Септември 23
Фиг. 3. Движение на Земята около Слънцето
Планетата Земя се движи по елиптична орбита около Слънцето. По време на това
движение тя се върти около оста си. Разстоянието между Земята и Слънцето е
променливо и то е равно на 150 млн km по време на пролетното и есенното
равноденствие (21 март и 23 септември). Изменението в разстоянието между Земята и
Слънцето възлиза на 1,7% от средното разстояние. Земната ос сключва
приблизително постоянен ъгъл спрямо равнината на земната орбита, който е равен на
23°27′. Ъгълът между посоката на слънчевите лъчи и равнината на екватора се нарича
деклинация и се бележи с δ – фиг.4. Той се изменя от +23°27′ (лятно слънцестоене –
22 юни) до -23°27′ (зимно слънцегреене – 22 декември). Деклинацията получава
стойност нула по време на равноденствията.
 Екватор

Слънчеви лъчи
d

Фиг. 4. Деклинация на слънцето

За определяне на стойността на деклинацията δ в градуси за всеки ден на

годината може да се използва следната формула:
⎡ 360° ⎤
δ = 23,45° . sin ⎢ .( N + 284)⎥ , (1)
⎣ 365 ⎦
където N е поредният номер на деня, отброяван от 1 януари.
Земята променя постоянно своето геометрично разположение спрямо Слънцето, което
определя постоянно изменение на направлението на слънчевите лъчи. За да се
направят подходящи изчисления за падащата слънчева радиация е необходимо да се
знае във всеки момент направлението на слънчевите лъчи. Това изисква за всеки
определен момент от време да е възможно изчисляване на геометричното
разположение на Земята и съответно посоката на слънчевите лъчи. В ежедневната
практика времето се задава като определена дата (ден в годината) и час в
денонощието. Тези параметри трябва да се преобразуват в геометрични величини и с
тях да се извършват необходимите изчисления за посоката на слънчевите лъчи.
Денят от годината може да се зададе с въведения вече параметър деклинация (ъгъл
δ). От уравнение (1) се установява съответствие между деня от годината и ъгловия
параметър δ.
Трябва да се зададе още един параметър, който да уточни позицията на Земята при
нейния денонощен цикъл (зададен час в денонощието). Такъв параметър се явява
‘часовият ъгъл’ - ω. Това е двустенният ъгъл между равнината на меридиана за
разглеждането място на Земята в определен час от денонощието и меридиана на
мястото, където се намира Слънцето – фиг. 5. За определяне на часовия ъгъл е
необходимо да се определи истинското слънчево време T sol . То се получава от
стандартното време (час) t st , което се отчита по часовия меридиан за дадената часова
зона, коригирано с ъгловата разлика между локалния меридиан и стандартния
меридиан на часовата зона и поправка за нестационарната ъглова скорост на въртене
на Земята:
(2)
където l loc и l st са географската дължина на локалния меридиан и стандартния
меридиан за часовата зона; E – поправка за нестационарното въртене на земята.
Часовият ъгъл се определя от израза:
(3)
Приема се, че часовият ъгъл е равн на нула, когато локалният мередиан е ориентиран
точно на юг (слънцето се намира точно на юг за даденото място) и е отрицателен
когато слънцето е на изток (сутрешните часове) и положителен – когато слънцето е на
запад (следобедните часове). Часовият ъгъл се изменя от 0 – до 360о за едно
денонощие. Тъй като 1 денонощие е 24 часа, то 1 час от денонощието отговаря на 15о
изменение на часовия ъгъл.
 Северен полюс

llok
Гринуич lst
мередиан

Локален
мередиан
часова
зона S

Фиг. 5. Часов ъгъл

Освен деклинацията и часовият ъгъл за определяне на геометричните параметри на

слънчевите лъчи е необходимо да се зададе географската ширина на разглежданото
място – f.
За определяне на положението на Слънцето спрямо неподвижен земен наблюдател се
използват координатите азимут на Слънцето спрямо южната посока A z и височинен
ъгъл на Слънцето h, който се определя като ъгъл между посоката на слънчевите лъчи
и равнината на хоризонта (фиг.6).

S h
Az

Фиг. 6. Височинен ъгъл и азимут на слънцето

Височинният ъгъл и азимута на слънцето се изменят постоянно и се определят от
деклинацията (деня в годината), часовият ъгъл (час в денонощието) и географската
ширина на разглежданото място:
sin h = sin ϕ . sin δ + cos ϕ . cos δ . cos ω (4)

cos δ . sin ω
sin Az = , (5)
cos h
При изгрев и залез h=0°; часовият ъгъл ω и азимутът на Слънцето A z сутрин е
отрицателен, а следобед е положителен; географската ширина за северното
полукълбо φ приема положителни стойности, а за южното – отрицателни.
За определянето на потока на попадащата слънчева енергия върху дадена
повърхност, трябва да се знае ъгълът между падащите слънчеви лъчи и нормалата на
равнината Q. Приемната повърхност се задава с ъгъла на наклон спрямо
хоризонталната равнина – S и азимута на нормалата на повърхнината – g (фиг.7).
Ъгъл на падане за дадената повърхнина Q се дефинира като ъгъл, който сключват
слънчевите лъчи с нормалата към повърхнината n. Когато ъгълът на падане на
слънчевата радиация Q = 0 слънчевите лъчи падат перпендикулярно на повърхнината
и интензивността на слънчевата радиация е максимална.
За определянето на ъгъла на падане Q последователно се изчисляват
направляващите косинуси на слънчевите лъчи u,v,w и направляващите косинуси на
нормалата на приемната повърхнина спрямо координатна система k,l,m, образувана
от вертикалата на местността, насочена към небето, и от две хоризонтали, насочени
към запад и юг (фиг. 2):
Зенит

W
s
Qz
h

Az
g
n
S E

Фиг. 7. Геометрични характеристики на приемната повърхнина

cos u = sin h = sin ϕ . sin δ + cos ϕ . cos δ . cos ω , (6)

cos v = sin Az . cos h = cos δ . sin ω , (7)
⎛ tg δ ⎞
cos w = cos δ . sin ϕ .⎜⎜ cos ω − ⎟; (8)
⎝ tg ϕ ⎟⎠
k = cos S , (9)
l = sin γ . sin S , (10)
 m = cos γ . sin S , (11)

S е ъгълът на наклона спрямо хоризонта на приемната повърхнина (за вертикална

приемна повърхнина S = 90°), а g – азимутен ъгъл на повърхнината (за приемна
повърхнина с лице към юг g = 0°; с лице към изток g = - 90°; с лице към запад γ = +
90°).
След изчисляването на направляващите косинуси на слънчевите лъчи и на нормалата
на приемната повърхнина може да се определи стойността на θ по формулата:
cos θ = k . cos u + l. cos v + m. cos w . (12)
За да попада максимално количество слънчева енергия върху дадена приемна
повърхнина, тя трябва да е ориентирана перпендикулярно на слънчевите лъчи, т. е.
Θ = 0°. Следователно за южна ориентирана приемна повърхнина (g = 0°) когато
Слънцето се намира в зенита си (ω = 0°) за определянето на оптималната стойност на
ъгъла на наклон S се използва формулата:
S = ϕ −δ . (13)

3.2.2. Директна слънчева радиация

Попадащият върху приемната повърхнина поток светлинна енергия се състои от
директен (пряк) слънчев поток и дифузен (разсеян) слънчев поток. При
разпространението си в атмосферата на Земята, слънчевите лъчи частично се
разсейват и се поглъщат от молекулите на въздуха, а като достигнат земната
повърхност частично се отразяват от нея.
Общата енергия, която се получава от разсейване, вторично излъчване и отразяване
образува дифузния слънчев поток, докато директният слънчев поток се състои само от
директно идващи от слънчевия диск светлинни лъчи. За определянето на плътността
на директния слънчев поток I върху повърхнина, перпендикулярна на падащите
слънчевите лъчи, се използва формулата:
−B

I = I SC .C. A.e sin h = I SC .C.TD , (14)

2
където I SC е слънчева константа (I SC = 1352 W/m ), C – корекционен коефициент на
разстоянието между Земята и Слънцето, T D – коефициент на преминаване на пряката
слънчева радиация, A и B са коефициенти на смущение, отчитащи влиянието на
замърсяването на атмосферата върху преминаването на слънчевите лъчи (определят
се от таблица 1):
Таблица 1
Коефициенти Чисто небе Нормални условия Индустриална зона
A 0,87 0,88 0,91
B 0,17 0,26 0,43
Изменението с ±1,7% на разстоянието между Земята и Слънцето довежда до
промяна в средната стойност на попадащия върху земната повърхност слънчев поток с
±3,4%. За корекционния коефициент C на това изменение се използва формулата:
C = 1 + 0,034. cos[30.(m − 1) + D ], (15)
където m е месецът в годината (1÷12), D е разглежданият ден в месеца (1÷31).
Потокът на директната слънчева радиация върху наклонена приемна
повърхнина q D се определя по формулата:
−B

q D = I . cos θ = I SC .C. A.e sin h

. cos θ . (16)

3.2.3. Определяне на потока на дифузната слънчева радиация

Слънчевите лъчи които достигат атмосферата на Земята, частично се разсейват и се
поглъщат от молекулите на въздуха, въглеродния двуокис и водните пари и частично
се отразяват от повърхността, върху която падат. Цялата енергия – разсеяна,
излъчена или отразена образува дифузния (разсеян) слънчев поток.
Разпределението на дифузното излъчване на небосвода е много неравномерно и
зависи изключително от състоянието на атмосферата. Това затруднява създаването
на аналитични зависимости за определяне на потока на дифузната радиация. При
ясно време разсеяният поток зависи от височинния ъгъл на Слънцето и е около 150
W/ m2 за h = 70° и 60 W/m2 за h = 10°.
От многобройни експерименти е установено следното съотношение на коефициента на
преминаване на разсеяното излъчване T D :
T d = 0,271 − 0,2939 T D или
T d = 0,271 −0,2939 D exp( − B/sin h ) (17)
С помощта на това приблизително съотношение което отразява частично променливия
характер на процесите, потокът на дифузната слънчева радиация върху
хоризонталната повърхнина q d се определя от уравнението:
q d = I SC C sin h T d (18)
Направлението на дифузното излъчване обаче е много по-сложен въпрос, тъй като
това излъчване постъпва от различни части на небосвода, а не от слънчевия диск.
Състоянието на атмосферата е различно в различните направления и това довежда до
значителна анизотропност на интензивността на дифузната слънчева радиация, което
пък определя съществени разлики при различно-ориентираните наклонени приемни
повърхнини. И все пак за инженерните изчисления хипотезата за изотропност на
дифузното излъчване, като се отчита променливият характер на слънчевата радиация,
дава удовлетворителни резултати. За една приемна повърхнина, наклонена под ъгъл
S спрямо хоризонталната равнина, полученото дифузно излъчване се състои основно
от две компоненти – излъчване от небесния свод и отразено излъчване на слънчевата
радиация от земната повърхност. Общото дифузно излъчване, попадащо върху
наклонена под ъгъл S приемна повърхнина, се определя по формулата:
⎛ 1 + cos S ⎞ ⎛ 1 − cos S ⎞
q dR = ⎜ ⎟.q d + a.⎜ ⎟.(I . sin h + q d ) , (19)
⎝ 2 ⎠ ⎝ 2 ⎠
където a – коефициент на отражение за почвата (a = 0,2).
Потокът на общата слънчева радиация, попадаща върху наклонена приемна
повърхнина q S се определя от израза:
⎛ 1 + cos S ⎞ ⎛ 1 − cos S ⎞
qS = qD + ⎜ ⎟.q d + a.⎜ ⎟.(I . sin h + q d ) (20)
⎝ 2 ⎠ ⎝ 2 ⎠

Слънчеви климатични данни за територията на България

Като основен източник на информация при определяне на временното разпределение
на дифузна и сумарна слънчева радиация, необходимо за изчисляване на термичната
работоспособност на слънчевите системи, трябва да се използват данните от
дългосрочните метеорологични измервания на територията на България.
3.3.1. Оценка за слънчева радиация територията на България
Дългосрочни данни за слънчеватаa радиация са събирани предимно за Софийското
поле, където е разположена Метеорологичната обсерватория. Те могат да дадат обща
представа за закономерностите във временното разпределение на слънчевата
радиация и радиационния баланс. Като се има предвид неголямото изменение на
географската ширина на България, чрез разкритите закономерности във временната
структура на слънчевата радиация може до известна степен да се съди за радиацията
и на други места в страната, още повече че засега дългосрочни наблюдения за по-
дълъг период от време на други места все още не са правени
За научно-изследователски и проектантски цели най-подходящи се явяват така
наречените метеорологични данни за ‘представителна година’ за даден географски
район. Това са часови стойности за цялата година (за 8760 часа) за метеорологичните
параметри, получени на основата на дългосрочни измервания и подходяща
статистическа обработка. Тези стойности се подбират така, че в най-голяма степен да
представят климатичните особености на района и да дават най-близка до
действителната прогноза за енергийните характеристики за продължителен период от
време. За съжаление такива данни за България липсват (има частични данни само са
гр. София).
Клайн [4] предлага концепцията ‘проектна година’, при която се използват
многогодишни данни за слънчевата радиация, от която се подбират за всеки месец
данни за средното денонощно разпределение. Съвкупността от месечните денонощни
разпределения на слънчевата радиация и околната температура съставят данните за
‘проектна година’. Тези данни най-често се представят като часови стойности от
денонощното разпределение за представителен ден от месеца.
Данните за слънчевата радиация са най-точният източник за оценка на падащата
върху приемните повърхнини слънчева енергия. Дългосрочни данни за слънчевата
радиация за България обаче липсват за много райони.
В България съществуват данни от дългогодишни наблюдения за продължителността
на слънчевото греене (слънцегреене). Средния период на слънчевото греене за
България е около 2100 часа в година. В някои райони той достига до 2500 часа, които
съответстват на 1400 ÷ 1600 kWh/m2 за година върху хоризонтална повърхнина.
При наличните дългосрочни данни за слънчевата радиация, основната концепция при
осигуряване на данни за територията на България се основава на емпирични
зависимости за преобразуване на данните за продължителност на слънцегреене (или
облачност) в оценки за слънчевата радиация. Данни за разпределението на часовете
на слънцегреене съществуват за около 40 метеорологични станции в България.
Съществуват много изследвания и публикации за модели за оценка на слънчевата
радиация от данни за продължителността на слънцегреене [4,5]. Добре известни са
моделите Kimbal-Angstrom-Page, които се използват за оценка на сумарната слънчева
радиация върху хоризонтална равнина на основата на наблюдения за
продължителността на слънчевото греене. На основата на тези модели може да се
генерират данни за ‘проектна година’, основани на разпределение на слънчевата
радиация върху хоризонтална равнина. Данни за температурното разпределение
съществуват за много райони на България
Много често е необходимо да се определя слънчевата радиация за наклонени
повърхнини. Известно е, че количественото определяне на директната слънчева
радиация е въпрос на геометрични изчисления (фиг.1). Въпросът за изчисляване на
дифузната радиация върху наклонени повърхнини е по-сложен, тъй като този тип
радиация постъпва върху приемната повърхнина от всички посоки. Променливите
характеристики на атмосферата определят значителна анизотропност в
интензивността на дифузната радиация, която се проявява особено върху наклонени
повърхнини.
За инженерни изчисления хипотезата за изотропна атмосфера по отношение на
дифузната радиация е доста удовлетворителна. Още повече че максималният дял на
дифузната радиация в сумарната слънчева радиация не надвишава 30%, което
значително намалява влиянието на известни неточности от анизотропност на
атмосферата при определяне на дифузната радиация.
Важно значение имат също така моделите за преобразуване на слънчевата радиация
за повърхнини с различен наклон и ориентация. Трябва да се отбележи, че директната
и дифузната слънчева радиация се преобразуват за наклонени повърхнини по
различен начин. Следователно, ако е налична само сумарната слънчева радиация
преобразуването й за наклонени повърхнини не е възможно чрез стандартни
геометрични зависимости.
Тъй като измервания за дифузната слънчева радиация Q d се срещат рядко, тази
величина може да бъде оценена от измерванията за средната дневна сумарна
радиация Q. Много изследователи са установили, че отношението Q d /Q зависи от
параметъра K T , който се определя като отношение на сумарната средна дневна
радиация върху хоризонтална равнина Q и средната дневна извънатмосферна
радиация върху хоризонтална равнина Q 0 :

(21)
Най-популярни корелационни зависимости за връзка между сумарната и дифузна
слънчева радиация са моделите на Lui and Jordan [2] и Page [3].
Корелационната зависимост на Lui and Jordan [2] има вида:

(22)
Известната зависимост на Page [3] изглежда по следния начин:

(23)
Тези зависимости дават съотношението на дифузната и сумарната радиация в
зависимост от параметъра K T , който понякога се нарича фактор на прозрачност на
атмосферата. Извънатмосферната радиация се определя от Слънчевата константа
чрез геометрично преобразуване за хоризонтална равнина.
Следователно, когато е известна сумарната слънчева радиация, първоначално е
необходимо тя да се раздели на пряка и дифузна компонента и след това да се
преобразуват тези компоненти за наклонена повърхнина – изрази (19) и (20).
Представените зависимости за определяне на геометричните параметри на Земята и
могат да се използват за конкретни изследвания, ако се използват компютърни
програми и симулационни модели за работата на слънчеви съоръжения. Когато се
съставя алгоритъм за такива модели, обикновено се приемат някои предпоставки. За
територията на България могат да се приемат следните допускания:
- Поради незначителните разлики в продължителността на деня за южните и
северните райони на страната може да се приеме, че разликата в продължителността
на слънчевото греене за различните райони на страната се определя основно от
режима на облачност.
- Тъй като географската ширина за територията на страната варира в много малки
граници (41 - 43 deg) и прозрачността на атмосферата не се изменя съществено,
разпределението на слънчевата радиация се определя основно от продължителността
на слънчевото греене. Това означава, че сумарната слънчева радиация в напълно
слънчев ден, както и дифузната радиация в напълно облачен ден е приблизително
еднаква за цялата територия на страната. Това означава, че вместо изразите (14) и
(17) за определяне на пряката и дифузната радиация за напълно слънчев ден да се
използват измерени данни за тези величини за района на гр. София.
Имайки предвид тези предположения, разпределението на слънчевата радиация може
да се получи от продължителността на слънчевото греене чрез следното отношение за
представителен ден от всеки месец:
 сума на месечната продължителност на слънчево греене ⋅ за определен час в деня
fh =
брой дни в месеца

Средната сумарна месечна слънчева радиация върху хоризонтална равнина q s за

определен часов интервал от деня върху хоризонтална равнина може да се представи
чрез:
q s = f h ⋅ qt + (1 − f h ) ⋅ q d (24)
където q t е сумарната слънчева радиация за даден часов интервал в условия на
напълно слънчев ден; q d – дифузна слънчева радиация за условията на напълно
облачен ден.
Въпросът за определяне на слънчевата радиация за наклонена равнина беше
разгледан по-горе. Необходимо е използването на корелационна зависимост за
разделяне на сумарната слънчева радиация на компоненти (пряка и дифузна
радиация) и извършване на геометрични преобразования.
За изчисляване на сумарната слънчева енергия за различни райони на страната и за
различни наклони и ориентация на приемните повърхнини е разработена компютърна
програма SOLAR. С нейна помощ могат да се изчисляват дневни, месечни и годишни
суми на слънчевата радиация за различни наклони и ориентация на приемната
повърхнина. Използва се корелационната зависимост Lui and Jordan.
Анализът на получените данни от изчисленията, основан на данните за
продължителност на слънцегреене за различни райони в България показва, че
територията на страната може условно да се раздели на три ‘слънчеви’ зони – фиг.8.
Слънчеви зони в България
Теоретичен потенциал
Видин

Русе

Добрич
Разград
Плевен
Монтана Шумен
Враца Търговище
Варна
Ловеч
Велико Търново

Габрово

София Сливен
Перник Бургас
Ямбол
Стара Загора

Кюстендил Пазарджик
Пловдив

Благоевград
Хасково Харманли

Кърджали
Смолян
Сандански I - <1450 kW h/m 2 year
II - 1450 -1500 kW h/m2 year
III - > 1500 kW h/m2 year

Фиг. 8 – Слънчеви зони на територията на България

Оценката на радиационния баланс за територията на България показва, че за летния

период (31.03 – 31.10), оптималният ъгъл на наклон на приемните повърхнини е около
30o, и попадащата слънчева радиация върху 1m2 е от 900 до 1200 kWh/m2 за сезон. За
зимния сезон (31.10 – 31.03) оптималният ъгъл е около 55o, и попадащата слънчева
енергия е от 300 до 390 kWh/m2 за сезон. Годишната сумарна слънчева енергия при
ъгъл на наклон 30о е от 1200 до 1500 kWh/m2 за година.
За проектантски цели най-добре е да се познават пълните годишни данни, ако се
проектира инсталация, която се използва целогодишно или само сезонни данни – ако
инсталацията ще се използва само сезонно.