Направо към съдържанието

Димитър Попгеоргиев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други личности с името Димитър Македонски.
Димитър Попгеоргиев
български революционер
Роден
Починал
Семейство
Братя/сестриКонстантин Попгеоргиев
ДецаСтанимир Беровски
Подпис
Димитър Попгеоргиев в Общомедия

Димитър Попгеоргиев, известен още и като Беровски и Македонски,[1] (изписване до 1945 година: Димитъръ попъ Георгиевъ Беровски) е български революционер, войвода и просветен деец от Македония.[2][3][4]

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години

[редактиране | редактиране на кода]

Димитър Попгеоргиев е роден през 1840 година в Берово, Малешевско, като баща му и брат му Иван са свещеници в града.[5] Първоначално учи в родното си село, след което баща му го праща в гръцкото училище в Солун. През 1858 година постъпва в духовната семинария в Одеса, но не я завършва. Тук се запознава с Георги Раковски и попада под негово идейно влияние. По-късно емигрира в Сърбия и участва в Първата българска легия в Белград през 1862 година. През 1863 година постъпва за кратко като доброволец в сръбската войска. През периода 1863 – 1876 година Димитър Попгеоргиев поддържа кореспонденция и сътрудничи на Стефан Веркович. По това време се запознава и с Арсени Костенцев. Той остава в сръбското княжество до края на 1865 година, когато с паричен заем от Стефан Веркович чрез Павел Шафарик успява да се завърне в родното си Берово.

Църковно-просветни борби

[редактиране | редактиране на кода]

В края на 1865 година се завръща в Берово. От 1865 до 1868 година той учителствува в Берово, а по-късно и на други места в Малешевско. Той донесъл пръв в Берово български учебници и изхвърлил от беровското училище сръбските книги. През 1873 година народът го избира за ръководител на училищните и църковните дела в общината. Всичките си усилия обаче той посветил на борбата за независима българска църква. Застава начело на борбата в Малешево срещу гръцкото духовенство. След като опитът да се присъединят към духовната власт на Българската екзархия и Дамаскин Велешки пропада, беровци започват открита борба. През 1874 година под негово ръководство селяните от Берово изгонват струмишкия гръцкия владика Йеротей, за което той е хвърлен в затвора. След бягство от затвора Попгеоргиев се установява в Цариград и влиза във връзка със Стоян Чомаков, Авксентий Велешки, Христо Тъпчилищов и други активисти на Българската екзархия. Заплашен от арест на турската полиция той се прехвърля в Солун. Междувременно недоволството на малешевци към Йеротей е било тъй силно, че през 1874 година Беровската българска община, поради отказа да бъде допусната до Екзархията, се обърнала към българския униатския епископ Рафаил Попов в Одрин да бъде приета в унията. Така Беровски е изпратен от българската църковна общност като придружител на Нил Изворов при обиколките му в района и се увлича от идеята за българска уния като средство за решаването на църковно-националния въпрос. Скоро обаче скъсва с униятството и достига до убеждението, че единственият начин за разрешаването на националния въпрос е политическата борба.[6]

Разловското и Кресненско-Разложкото въстание

[редактиране | редактиране на кода]
 Основна статия: Чета на Димитър Попгеоргиев
Акт на въстаниците, разпределящ задълженията на общото командване, въстаниците и войводите, подписан от „нач. штаба Д. П. Георгиевъ“
Димитър Попгеоргиев

В Солун през 1875 година оглавява подготовката на Разловското въстание, като създава революционно ядро около сдружението „Българска зора“. Станислава Караиванова заедно с майка си ушиват и извезват знамето за четата на Димитър Беровски. Съчиняват и песен за него през 1876 година, която му предават в писмен вид преди началото на въстанието. В нея се пее:

„ Я дойди при мене българке

Ела след мен сестричке

Облечи бела премена

да идем в гора зелена.[7]

“

По време на Априлското въстание Попгеоргиев е ръководител на Разловската чета.[8] Въстаническите ѝ действия срещу турската власт се водят с променлив успех. В това време съратник на Димитър Беровски е и Никола Малешевски. След разгрома на въстанието Димитър Попгеоргиев продължава да води дружина из Малешевско, Пиянечко, Мелнишко и Петричко. Дейността ѝ се активизира особено след обявяването на Руско-турската война през 1877 година, като по това време четата се състои от 30 доброволци от Разловското въстание. Четник в четата е и брат му Костадин Попгеоргиев. В началото на 1878 година четата му се среща с тази на Ильо войвода в Пиянечко. Двамата войводи започват да установяват българска власт в целия Пиянечки край по долината на река Брегалница.

След Берлинския конгрес Димитър Попгеоргиев взема активно участие в подготовката и провеждането на Кресненско-Разложкото въстание от края на 1878 и началото на 1879 година. На 8 октомври 1878 година е определен за началник-щаб на въстанието, като заема този пост до 29 октомври, когато е арестуван за кратко, поради интригите на руските офицери Адам Калмиков и Луис Войткевич.[9] От 19 ноември същата година отново е войвода на чета от 50 доброволци и въстаници в Игралища, в района Каршияка, Петричко.[10] В разгара на въстаническите боеве по инициатива на Натанаил Охридски и въстаническото ръководство била изпратена една делегация в Учредителното събрание в Търново, в която участвал и Беровски. Нейната задача била да изрази горещото желание на всички българи от Македония за обединение с България, но мисията завършила без успех.[11]

В Свободна България

[редактиране | редактиране на кода]
Паметник в Берово

След потушаването на въстанието Беровски се установява със семейството си в Кюстендил. Назначен е за окръжен полицейски пристав на града, а през първата половина на 1880 година за пристав в Цариброд. По-късно е околийски началник на град Радомир. През 1884 година се оттегля в село Долна Гращица, Кюстендилско, където закупува чифлик и се занимава със земеделие.

През Сръбско-българската война от 1885 година Попгеоргиев застава начело на доброволческата чета на Ильо войвода, която на 4 ноември се присъединява към новосформирания Радомирски отряд и води боеве срещу сръбската Моравска дивизия. Награден е с орден „За храброст“.

През 1895 година Попгеоргиев е сред основателите на македонско благотворително дружество „Македония“ в Кюстендил, на което е избран за съветник на настоятелството му.[12] В края на годината през декември е делегат от Бургаското македонско дружество на Втория конгрес на Македонската организация.[13]

Домът му се превръща в база на македоно-одринското революционно движение. Според Христо Силянов Попгеоргиев е първият кюстендилски пунктов началник на ВМОРО.[14] В действителност Димитър Попгеоргиев е председател на настоятелството на Кюстендилско македоно-одринско дружество между 1898 – 1899 година[15].

За кратко време (18 юли – 12 септември 1902 година), когато кюстендилският кмет Михаил Давидов е отстранен от поста си по политически причини от правителството на Стоян Данев, Димитър Попгеоргиев го замества като председател на Тричленната комисия, управляваща кметството. На 12 септември 1902 година Михаил Давидов е възстановен на кметския пост.

Димитър Попгеоргиев Беровски умира на 19 декември 1907 година в Долна Гращица, където е погребан. Според други източници той умира в Кюстендил.[16]

Неговият син Станимир Беровски (1872 – 1945) съхранява бащините си архиви, които след смъртта му се съхраняват от по-малкия му брат Стоян.[7] През 1972 година част от тях са откраднати от скопски емисари. Откраднатите документи са обявени в скопски издания за „новооткрити“. От стреса причинен от тази кражба Стоян се разболява и умира.[17]

Литература

[редактиране | редактиране на кода]

Родословие

[редактиране | редактиране на кода]
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Поп
Георги
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Алексий
Попгеоргиев
 
Димитър Попгеоргиев
(1840 – 1907)
 
Константин Попгеоргиев
(около 1840 – след 1897)
 
Поп Иван
Попгеоргиев
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Станимир Беровски
(1872 – 1945)
 
Владимир Беровски
 
 
 
 
 
 
 

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  • Беровски, Д., „Димитър Попгеоргиев Беровски – живот и дело“, София, 1986, Издателство на Отечествения Фронт.
  • Георгиев, Сталин, Кметовете на Кюстендил (1878 – 2003 г.), Кюстендил, 2003 г., с.44.

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ „Документи за българското Възраждане от архива на Стефан И. Веркович 1860 – 1893“, София, 1969, Издателство на Българската академия на науките, стр. 69.
  2. ↑ Енциклопедия „Пирински край“, том II. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1999. ISBN 954-90006-2-1. с. 136.
  3. ↑ Енциклопедичен речник Кюстендил (А-Я). София, Общински народен съвет, Регионален център по култура. Издателство на Българската академия на науките, 1988. ISBN 954-90993-1-8. с. 49.
  4. ↑ Алманах на българските национални движения след 1878, Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, с. 338.
  5. ↑ Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 67.
  6. ↑ Вж Д. Дойнов, Националнореволюционните борби в Югозападна България през 60-те и 70-те години на XIX век, С., 1976, с. 102.
  7. ↑ а б Илюстрация Илинден, бр.132, стр.9
  8. ↑ Чолов, П., „Българските въоръжени чети и отряди през XIX век“, София, 2003, Академично издатеслтво „Марин Дринов“, ISBN 954-430-922-5, стр. 134.
  9. ↑ Той е смятал, че въстанието трябва да се организира планомерно, да се отвоюват от турците отделни райони, като постепенно територията на въстанието се разшири, за да обхване в крайна сметка и по-вътрешните области на Македония. Неговите схвашания били в противоречие с авантюристичната позиция на „външните“ ръководители на въстанието Калмиков и Войкеевич. Д. Попгеоргиев и войводите искали да запазят делото от домогванията на кариеристи и авантюристи. След като Калмиков представил в изопачен вид пред Софийския и Джумайския комитети Единство фактите относно ръководенето и развитието на въстанието, Софийският комитет назначил привременна комисия, една от задачите на която била да арестува Д. Попгеоргиев, който бил затворен в Кюстендил. Но след изясняване на ситуацията той бил освободен.(По-подробно вж. Дойнов, Д. Цит, съч., с. 62 |63.)
  10. ↑ Чолов, П., „Българските въоръжени чети и отряди през XIX век“, София, 2003, Академично издатеслтво „Марин Дринов“, ISBN 954-430-922-5, стр. 212 – 213.
  11. ↑ Дойнов, Дойно. Комитетите „Единство“. Ролята и приносът им за Съединението 1885. София, Наука и изкуство, 1985. с. 140.
  12. ↑ Георгиев, Георги. Македоно-одринското движение в Кюстендилски окръг (1895 – 1903). София, Македонски научен институт, 2008. ISBN 9789548187756. с. 20.
  13. ↑ Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 – 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002, стр. 54.
  14. ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 45.
  15. ↑ Елдъров, Светлозар. Кюстендилско македоно-одринско дружество (1895 – 1903), във: Върховният македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България (1895 – 1903), Иврай, София, 2003, стр. 280.
  16. ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 48.
  17. ↑ Писмо на Димитър Беровски от Кюстендил – внук на Димитър Попгеоргиев Беровски, изпратено до редакцията на в. „Поглед“, с молба да бъде публикувано, да сподели с читателите на вестника неговите огорчения от определен кръг скопски автори, присвоили си правото да бъдат национални прекръстители на неговото семейство. Кюстендил, 24 декември 1980. Препечатено от сп. „Славяни“, 1981, № 3, с. 25 – 26.
Михаил Давидов → кмет на Кюстендил (18 юли 1902 – 12 септември 1902) → Михаил Давидов
     Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Димитър_Попгеоргиев&oldid=12207119“.