Италиански език
| Италиански език lingua italiana | |
| /itaˈljaːno/ | |
| Страна | Италия, Швейцария и др. |
|---|---|
| Регион | Южна Европа |
| Говорещи | 58 милиона |
| Писменост | латиница |
| Систематизация по Ethnologue | |
 Индоевропейски ИталийскиРоманскиИтало-западниИтало-далматински Италиански | |
| Официално положение | |
| Официален в |  Италия Ватикана Сан Марино Суверенен Малтийски орден Швейцария Европейски съюз |
| Малцинствен в |  Словения Хърватия |
| Регулатор | Accademia della Crusca |
| Кодове | |
| ISO 639-1 | it |
| ISO 639-2 | ita |
| ISO 639-3 | ita |
| Италиански език в Общомедия | |
Италианският език (italiano или lingua italiana) е език от романския клон на индоевропейските езици, произлязъл от простонародния латински език на Римската империя. По исторически и по географски причини той (заедно със сардинския) е романският език, който се различава най-малко от латинския.[1][2][3][4]
Говорен от около 85 милиона души по света и майчин език на 67 милиона души (2024),[5] италианският е официален език на Италия, Сан Марино и Швейцария (кантони Тичино и Граубюнден) и е основният език на Ватикана. Има официален статут на малцинствен в Хърватия и в някои области на Словенска Истрия. Говори се и от големите общности на имигранти и емигранти в Северна и Южна Америка и Австралия. Той е включен в езиците, обхванати от Европейската харта за регионалните или малцинствените езици в Босна и Херцеговина и в Румъния, въпреки че не е нито съофициален, нито защитен език в тези страни.[6]
Италианският е основен език в Европа, като е един от официалните езици на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа и един от работните езици на Съвета на Европа. Това е третият най-разпространен роден език в Европейския съюз (13% от населението на ЕС) и се говори като втори език от 13,4 милиона граждани на ЕС (3%).[7][8][9] Включвайки говорещите италиански език в европейски страни извън ЕС (като Швейцария, Албания и Обединеното кралство) и на други континенти, общият брой говорещи е приблизително 85 милиона.[10] Италианският е основният работен език на Светия престол, служещ като лингва франка в римокатолическата йерархия, както и като официален език на Суверенния Малтийски орден. Италианският има значителна употреба в музикалната терминология и операта с множество италиански думи, отнасящи се до музиката, които са станали международни термини, възприети в различни езици по света.
Италианският е класиран на 23-то място сред езиците по брой говорещи в света и в Италия се използва от приблизително 58 милиона жители.[11] През 2015 г. той е майчиният език на 90,4% от жителите на Италия.[12] В Италия той се използва широко за всички видове комуникация в ежедневието и широко преобладава в националните медии, в публичната администрация на Италианската държава и в издателската дейност. Някои говорещи италиански език са родени двуезични: те говорят както италиански (или в неговата стандартна форма, или в регионалните ми разновидности), така и местен език на Италия – най-често езикът, който се говори у дома в тяхното място на произход.
Страните със сравнително значителен брой италианоговорещи са Албания, Аржентина, Австралия, Белгия, Босна и Херцеговина, Бразилия, Канада, Хърватия, Малта, Египет, Еритрея, Франция, Германия, Израел, Либия, Лихтенщайн, Люксембург, Парагвай, Филипините, Пуерто Рико, Румъния, Саудитска Арабия, Словения,Тунис, Обединените арабски емирства, Обединеното кралство, Съединените щати и Венецуела.[5]
Книжовният италиански е силно повлиян от тосканския диалект и е междинен между романските говори в Северна Италия и итало-далматинските говори в Южна Италия.
За разлика от повечето романски езици италианският е запазил разликата между кратките и удвоените съгласни в латински. От всички романски езици италианският е най-консервативен в речниковия си състав, макар че е напълно изгубил склонитбената система при имената (запазена отчасти в румънския).
История
[редактиране | редактиране на кода]Историята на италианските говори е дълга и сложна, но съвременният книжовен език се оформя сравнително късно. Най-ранните писмени паметници на език, по-близък до италианските говори, а не на простонароден латински език, датират от втората половина на 10 век.
Това, което впоследствие ще се нарече италиански език, се оформя в творчеството на Данте Алигиери, които използва смесица от тоскански диалект и сицилиански говори в своята „Божествена Комедия“. Поради огромната популярност на творбата, нейният език постепенно се превръща в „lingua franca“ за населението на Апенинския полуостров.
Поради вековната политическата разпокъсаност на Апенинския полуостров местните говори и диалекти продължават да играят важна роля в съвременна Италия. Разликата между език и диалект е доста условна, но все пак за отделни езици се смятат неаполитанският, венецианският, сардинският, фриулийският, сицилианският.
Фонетика
[редактиране | редактиране на кода]Гласни звукове
[редактиране | редактиране на кода]В италиански има 7 гласни звука: /a/, /e/, /ɛ/, /i/, /o/, /ɔ/, /u/. Двойките /e/-/ɛ/ (тясно – широко е) и /o/-/ɔ/ (тясно – широко о) се записват с една и съща буква и това води до известно объркване у изучаващите италиански, макар че в повечето италиански говори съществуват и двата звука. Например в Северна Италия казват „perché“ [perˈkɛ] (защо) и „senti“ [ˈsenti] (слушай!), докато в централна и южна Италия казват [perˈke] и [ˈsɛnti]. Тези звукове обаче са различни, сравни [ˈpeska] (риболов) и [ˈpɛska] (праскова), които се пишат еднакво: pesca.[13]
Съществуват дифтонги: (uo, iu, ie, ai), но в тях винаги участва неударено /u/ или /i/ преди или след ударена гласна. Неудареното /u/ в дифтонг има стойност на полугласна /w/, а неударено /i/ – на /j/, сравни: buono [ˈbwɔno] (добър), ieri [ˈjɛri] (вчера).
Трифтонгите са сравнително редки: например continuiamo (продължаваме), miei (мои), suoi (негови), aiuola (леха).
Съгласни звукове
[редактиране | редактиране на кода]| дву- бърнени |
устнено- зъбни |
венечни | зад- венечни |
небни | задно- небни | |
|---|---|---|---|---|---|---|
| носови | m | n | ɲ | |||
| преградни | p, b | t̪, d̪ | k, g | |||
| преградно-проходни | t̪s̪, d̪z̪ | tʃ, dʒ | ||||
| проходни | f, v | s, z | ʃ | |||
| трептящи | r | |||||
| странични | l | ʎ | ||||
| полугласни | j | w |
Носовите съгласни се уеднаквяват с намиращите се зад тях съгласни: например заднонебни съгласни (/k/ или /g/), които преминават в [ŋ].
В италианския са присъщи удвоените съгласни, които са с по-голяма дължина. По дължина се различават всички съгласни освен /ʃ/, /ʦ/, /ʣ/, /ʎ/ /ɲ/, които са винаги удвоени, и /z/, която е винаги кратка.
Диалекти
[редактиране | редактиране на кода]Всеки един от двадесетте региона на Италия се характеризира с локален диалект, който може да бъде както близък с книжовния италиански език, така и различен от него. От историческа гледна точка се смята, че тосканският диалект е най-близък до италианския език, но поради значителната глобализация на Северна Италия през последните години, реално се забелязва, че най-„чист“ италиански език се говори в региона Ломбардия, където броят на имигрантското население е най-високият за страната – над милион и половина души.
В Южна Италия диалектите се различават по-осезаемо от книжовния италиански език, тъй като са силно повлияни от езиците, които са били говорени там в древността – като гръцки и арабски. Речта на два от регионите – Кампания и Сицилия – е със статут на отделен език. Неаполитанският и сицилианският език са различни от италианския по звуков и граматичен състав, като неаполитанците и сицилианците, де факто, се смятат за двуезични. Въпреки че официалната комуникация и учебните процеси и в двете области се осъществяват изцяло на италиански език, в ежедневието си населението продължава да комуникира изцяло на локалния си език.
Граматика
[редактиране | редактиране на кода]
Литература
[редактиране | редактиране на кода]- Berloco, Fabrizio. The Big Book of Italian Verbs: 900 Fully Conjugated Verbs in All Tenses. With IPA Transcription, 2nd Edition. Lengu, 2018. ISBN 9788894034813.
- Palermo, Massimo. Linguistica italiana. Il Mulino, 2015. ISBN 9788815258847.
- Simone, Raffaele. Enciclopedia dell'italiano. Treccani, 2010.
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Romance languages.in Encyclopedia Britannica
- ↑ H. J. Fleure, The peoples of Europe. ISBN 9781176926981.
- ↑ Hermathena
- ↑ Margaret E. Winters, Historical Linguistics: A cognitive grammar introduction. 8 maggio 2020. ISBN 9789027261236.
- ↑ а б World Population Review // Посетен на 15 March 2024.
- ↑ MULTILINGVISM ŞI LIMBI MINORITARE ÎN ROMÂNIA // Посетен на 13 June 2019. (на румънски)
- ↑ Europeans and their languages - Report - en // europa.eu. с. 10 and 19.
- ↑ Keating, Dave. Despite Brexit, English Remains The EU's Most Spoken Language By Far // Forbes. Посетен на 7 February 2020. (на английски)
- ↑ Europeans and their Languages Архив на оригинала от 6 януари 2016 в Wayback Machine., Data for EU27 Архив на оригинала от 29 април 2013 в Wayback Machine., published in 2012.
- ↑ Italian — University of Leicester // .le.ac.uk. Архивиран от оригинала на 2014-05-02. Посетен на 22 October 2015.
- ↑ Italian
- ↑ L'uso della lingua italiana, dei dialetti e di altre lingue in Italia
- ↑ Berloco 2018.
- ↑ Rogers, Derek & Luciana d'Arcangeli. Italian // Journal of the International Phonetic Association. 2004. с. 117 – 121.
Вижте също
[редактиране | редактиране на кода]
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]
| |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| |||||||||||