Atanas Dimitrov's Reviews > Кръстоносните походи и Средновековна България

„Това Ерусалим ли е?“ – така питали пилигримите от „похода на простолюдието“ при всеки по-голям европейски град, който приближавали. Освен бедни и невъоръжени, хората включили се в похода на Пиер Отшелника били и силно неграмотни.

Походът – част от поредицата от отделни експедиции по Via Egnatia и Via Militaris съвкупно именувани „Първи кръстоносен поход“ – бил, разбира се, бързо и категорично разгромен от селджуците.

С подобни цветущи очерци е пълна книгата на Красимира Гагова, която черпи информация от всестранни източници: латински, византийски, български и др. Очерците, обаче, придобиват трагичен и печален характер поради мащаба и дълбочината на коренните и неразрешими проблеми, през които преминава Европа в средновековието, и чиито резултати виждаме и днес.

Не се сещам за по-яко плажно четиво

Ако търсим неща, които можем да извлечем от книгата, които биха ни били полезни от днешна перспектива, то неминуемо трябва да отбележим широкообхватният контекст, който книгата дава чрез детайлно описаните събития и различните гледни точки на различните страни и личности, които са играли пряка роля в походите, върху следните:


Омразата на латинците към всичко източно-православно. Взаимоотношенията между Източна и Западна Европа, и в частност Православието и Римокатолицизма. Или, за да бъдем по-точни, дълбоко вкоренената, широкообхватна и постоянно набираща като кресчендо скорост омраза между Изтока и Запада. От първия поход, при все, че цел на кръстоносците е освобождението на Светите Земи, кръстоносците са били в непрестанни военни спречквания както с армиите на балканските народи (основно гръцки и български), така и с цивилното население. Източниците – латински, гръцки, български и др. – са документирали хиляди кръвопролития по хиляди различни поводи, дълбокия корен на които е църковния разкол и политически и етнически наслоеното през вековете недоверие между тези два облика на Европа. Официално приетите от историографията походи, както и частично осъществените такива, от стъпването на кръстоносците на територията на средновековна България (т.е. пресичайки границата на Унгария и влизайки в Белград, или акостирайки на Адриатическо море – най-западните точки на България), до излизането в Мала Азия (а някои походи дори не стигат до там), посяват река от славянски и латински трупове.

Причините, които Гагова обобщава, могат да се синтезират като:
1. Претенциите на латинци и гърци за първо място в Християнския свят, а от там и отъждествяването на всички чужди на латините народи като еретични (включително и българския), както и недотам еднаквите морални християнски стойности;
2. Битовите и мирогледни конфликти между населението на Балканите и прииждащите рицари, които по-често са виждани като насилници, завоеватели и врагове, нежели като Христови войни.

Зверствата, още от първия поход, са покъртителни. Един историограф от средновековието описва погром на норманите върху българи и гърци, които „убивали младенци, режели ги на парчета и ги печало на огън“. Ана Комнина не си спестява епитетите, наричайки латините „варвари“, някои от техните предводители от „долен произход, [с] властолюбив нрав и мерзка душа, жесток и безумен като Ирод“.

Латините не отстъпват. Балдрик: „Тези поклонници смятаха за еднакво ненавистни и юдеите, и еретицитие, и сарацините и всички тях наричаха Божи врагове“. Одон (втори кръстоносен поход) допълва, че „те (латините) не считаха гърците за християни, и да се убие грък беше без значение“.


Разделена Европа, непрестанно и постоянно подценяваща обединената мюсюлманска заплаха, пропита от вътрешни раздори, възгордяна и надменна, често с ленива, похотлива, развратена и опиянчена до самия край армия, просто няма шанс пред колективната заплаха.

Четвъртият кръстоносен поход дори не влиза в Светите Земи. Христовите войни стават един вид наемници и участват в междуособиците в Константинопол, водят война с България (с мощна кампания на цар Калоян, който ги удря с голямата сопа и унищожава цвета на Европа – личности като Балдуин Фландърски, Бонифас де Монфера, Енрико Дандоло и т.н.), създават Латинската Империя със столица Константинопол. Свещената война става светска. Пропагандата расте.

Стигаме и до походът на граф Амедей VI, който е изцяло и единствено срещу българската държава. На този етап безумието в Европа е тотално: на прага има могъщ враг, европейците се колят и бият един с друг. „Extended household crusade”, както го нарича Н. Хаузли.

Пагубните и емблематични битки при Никопол от похода от 1396г. и тази при Варна от похода на Владислав Варненчик, Януш Хуняди и войските на Влад Дракула и други, историята помни като най-черни дни както в българската, така и в европейската история. Докато повествованията от очевидци, непреки свидетели и историци от и след събитията от първите няколко похода се четат с лек иронично-комедиен привкус – позволяващ го лукса на дистанцията на времето и анонимността на репортажите – то втората част, особено походите на граф Алмедей VI, този от 1396г. и финалният обречен опит на Владислав Ягело и Янош Хуняди да преборят османската угроза, се чете като мрачна, печална епика с трагичен край.


Силата на пропагандата. Папистската кръстоносна пропаганда е била толкова мощен инструмент, че е убедила християни да колят християни. Походът на граф Алмедей VI, примерно, е изцяло и директно благословен от папата поход срещу християнската българска държава – умело се използват думи като „схизматици“, „еретици“, „по-зли от евреите и от мюсюлманите“ и др. Изключвайки една полу-рутинна битка срещу османците при Галиполи, походът продължава към крепостите на българското черноморие, които биват атакувани и превземани една след друга, населението изтребвано, градовете унищожавани. Кръстоносци избиващи християни, в името на Христа, непосредствено преди ятагана на полумесеца да надвисне над Европа, което, разбира се – и още по-тъжно в глобален контекст – почти моментално събужда съзнанието и съпричастността на латинците към участта на българите, гърците и другите балкански народи, смекчава многовековната вражда между Изтока и Запада, и показва на всички коя е истинската заплаха. Но, както знаем, прекалено късно и прекалено трагично.


Българските царство и територия според чужденците. Средновековните ни владетели са признати за царе и императори, търновската църква за „magna ecclesia”, търновският архиерей за автономен и наречен патриарх, българската държава е описвана като „най-силната и най-голяма заплаха за империята“ (бароните към Анри Фландърски, император на Латинската империя).

Българската територия, пък, през тези около 300 години историография, е консистентно отъждествявана като граничеща с Унгария, западни точки бидейки Белград и Адриатика, на юг простираща се и включваща Тесалия и Солун, и варираща до Одрин и Константинопол, както и на север от Дунав.

Власи, траки, славяни, кумани и българи са описвани като един народ.


Силната независима българска власт. Управници, които държат българския национален интерес на първо място. Дори когато влизат в съюзи с други царства и империи – било то икономически или военни – го правят с националния интерес на първо място.

„Нерядко българските царе предлагали своята помощ, разбира се, срещу подобаваща изгода за себе си и своя народ. Когато обаче били престъпвани техните интереси, то те употребявали цялата си настойчивост и дипломатичност, за да ги отстоят.“

Дипломати като цар Калоян, чиято кореспонденция с папа Инокентий III трябва да се изучава в училищата по дипломация. Част от писмата му са цитирани в друго издание на Българска история – историческият документ на францисканският монах Блазиус Клайнер, История на България 1761.

Власт, от която нямаме и помен през 2023г. По-сервилни, безгръбначни и еничарски управници може и да не сме имали през цялата си многовековна история до сега, а националната и над-национална пропаганда, с която ни облъчват по медиите и от институциите, би накарала доктор Гьобелс да се засрами, а папистката глашатайска клика от средновековието изглежда като зрънце в сравнение.

…

Чуден и подробен труд на Красимира Гагова. В никакъв случай не е леко четиво – книгата е историография, академичен труд. Както колегата каза в рецензията си тук, книгата работи и като добър справочник.