Палацо Ручелай

Палацо „Ручелай“
Palazzo Rucellai
	Палацо „Ручелай“ Palazzo Rucellai
	Местоположение във Флоренция
Информация
Страна	Италия
Терит. единица	Тоскана
Местоположение	ул. „Виня Нуова“ 18, Флоренция
Стил	Ренесанс
Архитект	Леон Батиста Алберти
Строител	Бернардо Роселино
Основател	Джовани ди Паоло Ручелай
Основаване	.
Строителство	1446 – 1451
Собственик	сем. Ручелай
	Палацо „Ручелай“ в Общомедия

Палàцо „Ручелàй“ (на италиански: Palazzo Rucellai) е дворец и един от най-добрите примери за архитектура от XV век във Флоренция, Италия. Фасадата му е проектирана от Леон Батиста Алберти и това е първата от поредица важни архитектурни интервенции, които ренесансовият архитект и теоретик извършва за семейство Ручелай. Ручелай са богата търговска фамилия от Средните векове, която е свързана чрез брак с Медичите.

История

Дворецът, поръчан от богатия търговец Джовани ди Паоло Ручелай, е построен между 1446 и 1451 г. от Бернардо Роселино по проект на Леон Батиста Алберти, който е свързан с Ручелай чрез приятелство и културен афинитет. Алберти извършва само частична намеса, с вътрешна среда съставена от различни и неправилни сгради, които изискват концентрация вместо върху обема върху фасадата, завършена около 1465 г. Самият Алберти добронамерено омаловажава намесата си, определяйки я като „стенна декорация“.^[1]

Алберти създава шедьовър на стил и трезвост. Говори се, че той е проектирал този дворец почти като илюстрация на неговия наръчник De Re Aedificatoria („За архитектурата“) от 1452 г., който обяснява, че архитектурата трябва да се налага повече за престижа на пропорциите, отколкото за демонстрацията на красота и великолепие: в този смисъл Палацо Ручелай може да се счита за първия пример за съгласуван опит за синтезиране на практически и теоретични норми, както е очевидно в използването на трите класически регистъра на фасадата. Бернардо Роселино не се ограничава до изпълнението на работата, но увеличава първоначалните размери.

Сградата все още принадлежи на семейство Ручелай. През 1990-те г. в нея се помещава Музеят за история на фотографията „Алинари“.
В апартамент на третия етаж на 16 януари 1997 г. е извършено неразкритото убийство на граф Алвизе Николис ди Робилан,^[2]

Архитектура

Фасада

Фасадата на сградата се счита за един от първите образци на светската архитектура от епохата на Ренесанса, в пиластри и антаблемани като основни елементи на композицията.

Тя е в еднаква и плоска рустика от камък тип пиетрафорте и е организирана като решетка, прекъсната от хоризонтални елементи (рамките за етажи и уличната пейка) и вертикални елементи (гладките пиластри), в които са вмъкнати отворите. На приземния етаж тоскански пиластри разделят повърхността на пространства, където се отварят двата портала (първоначално е има само един, но той е удвоен симетрично, когато са удвоени сградата и фасадата). На белетажа има многобройни класически елементи (порталите, архитектурните стилове на капителите), умело съчетани с елементи от местната средновековна традиция, като рустика и двусводести прозорци, и с елементи, възхваляващи поръчителите, като гербовете и деянията на Ручелай, вмъкнати във фризовете и гербовете над порталите.

Всеки от трите етажа, подобно на римския Колизей, е декориран с пиластри в един от трите класически стила: на първия етаж – тоскански, на втория вместо това Алберти поставя вместо пиластри в йонийски стил, такива с оригинален капител, разработен от него самия, а третият етаж е украсен с коринтски стил в опростен вариант. Прозорците на втория и третия етаж са по два под една арка.

Приземният етаж, по-висок от горните етажи, има капители, украсени от преосмисляне на дорийския стил и два класически правоъгълни портала (в готическия период всички портали са били сводести или с арка и архитрав). Пред него се простира „улична пейка“ – елемент, който не само е от практическа полза за минувачите, но и създава нещо като основен план на сградата, сякаш става въпрос за стилобат (в древногръцките храмове – основа, на която се опират колоните). Облегалката на пейката възпроизвежда мотива на римския opus reticulatum (тип зидария в древната римска архитектура).

На първия етаж (белетаж) пиластрите са от композитен тип и има големи полукръгли двусводести прозорци, с рустикована рамка, малка колона и окулус в центъра. На последния етаж има пиластри от коринтски стил, редуващи се с прозорци от същия тип. Припокриването на стиловете, както теоретизира Витрувий^[3], е от гладки тесла и е вдъхновено от римската архитектура, както в мотива на фундамента като имитация на opus reticulatum. Пиластрите постепенно намаляват към по-високите етажи, придавайки перспективен ефект на по-голям полет на сградата в сравнение с нейната истинска височина.

Отгоре сградата е увенчана от леко изпъкнал корниз, поддържан от конзоли, отвъд който е скрита лоджия, украсена с монохромни картини от XV век, приписвани от някои на кръга на Паоло Учело: елементът на лоджията е още едно доказателство на скъсването със средновековната традиция и отвореността към Ренесанса. Фризът на приземния етаж съдържа отличителните знаци на семейство Ручелай: три пера в пръстен, платна, развяващи се от вятъра, и семейният герб, който също се появява на гербовете над порталите. Вдясно може ясно да се види как фасадата е незавършена, всъщност не завършва ясно, но е назъбена, защото е било планирано удължаването с трети портал.

Общият ефект е разнообразен и елегантен, дължащ се на вибрирането на светлината между светлите и гладки участъци (лесени) и тъмните (отвори, бразди на рустиката).^[4] Всъщност Алберти пише в трактата си: „Къщата на господаря ще бъде изящно украсена, с по-скоро забавен, отколкото горд външен вид“.

Стилът на двореца е отправна точка за цялата ренесансова гражданска жилищна архитектура, като е цитиран почти дословно от неговия ученик Бернардо Роселино за Палацо Пиколомини в Пиенца.

Интериор

Вътре в двореца изпъква ренесансовият двор, въпреки че днес арките са зазидани от двете страни. Широки кръгли арки се поддържат от колони с много сложни коринтски капители, наподобяващи тези на колоните над портала на Баптистерия на Сан Джовани.

Някои зали са украсени със стенописи от Джан Доменико Ферети, Лоренцо дел Моро и Пиетро Андерлини.

Свързани паметници

На гърба на сградата е бившата църква Сан Панкрацио, която съдържа друг шедьовър на Алберти – малкият храм на Божи гроб, вътре в бившия ляв неф, единственото пространство, което все още е осветено в тази структура, където днес се помещава Музеят „Марино Марини“. Пред сградата Леон Батиста Алберти също построява Лоджия „Ручелай“. Фасадата на близката базилика Санта Мария Новела също е проектирана от него по поръчка на Джовани Ручелай.

Вижте също

Източници

Toscana Esclusiva XII edizione, Associazione Dimore Storiche Italiane 2007.
Mariella Zoppi e Cristina Donati, Guida ai chiostri e cortili di Firenze, bilingue, Alinea Editrice, Firenze 1997.
Sandra Carlini, Lara Mercanti, Giovanni Straffi, I Palazzi parte prima. Arte e storia degli edifici civili di Firenze, Alinea, Firenze 2001.
Marcello Vannucci, Splendidi palazzi di Firenze, Le Lettere, Firenze 1995
Pierluigi De Vecchi ed Elda Cerchiari, I tempi dell'arte, volume 2, Bompiani, Milano 1999.

Бележки

↑ De Vecchi-Cerchiari, cit., с. 75.
↑ Scheda su Cronaca-nera.it
↑ De re aedificatoria
↑ De Vecchi-Cerchiari, cit., с. 75.

Външни препратки

Palazzo Rucellai, на Ютюб. Посетено на 28 април 2023 г.

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Palazzo Rucellai в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.

[DVC75-1] De Vecchi-Cerchiari, cit., с. 75.

[2] Scheda su Cronaca-nera.it

[3] De re aedificatoria

[DVC752-4] De Vecchi-Cerchiari, cit., с. 75.

[1]

[2]

[3]

[4]