Emiliya Bozhilova's Reviews > Невидимите фурии на сърцето

Преди доста години, съвсем по погрешка, се озовах на прайд. В Солун, с възрастни членове на семейството ми, родени през развития сталинизъм и разперили сериозно криле по времето на Хрушчов, и с решителни възгледи за ЛГБТ (макар че тяхното поколение не може да си оплете езика с тази абревиатура), които днес обикновено се споделят от гласуващите за разни псевдопатриотични партии (ако все пак имат поне основно образование). Знаменцата много харесаха на всички ни, хората бяха страшно мили, и накрая сталинистът се разчувства и с по едно шарено знаменце във всяка ръка и две листовки искрено каза, че всъщност това е много мило мероприятие и всички са симпатяги. Взехме си сувенири с цветовете на дъгата за България. И досега съм убедена, че някои представители на сталинисткото поколение всъщност са много, много по-широко скроени от други мои познати, родени не по-рано от средата на 80-те.

Ирландия от средата на 20-ти век няма нужда от Сталин, защото си има католическа църква, която е точно толкова либерална към жените, хората с различна сексуална ориентация, хората с хетеросексуална ориентация, на които не им се чака до сватбата и си родят дете без свещенически благослов, атеистите, артистите и изобщо хората с някакъв тип светска нагласа и плахо изразяващи възглед, че Земята е кръгла. Всъщност разводите са разрешени в Ирландия едва от 1995 г., и то с 50,28% резултат на референдума.

Затова на клетия малък Сирил животът би бил ад дори ако не харесваше своя собствен пол - просто заради здравословната доза ирония и скептицизъм, които демонстрира из страниците още от 7 годишен. И факта, че се обучава в католически пансион, разбира се.

Бойн изгражда изключително сладкодумно историята на Сирил Ейвъри от 1945 г. до 2015 г. Ирландия е на моменти доста зловещо място за живеене, където опрощаването на греховете често замества дори ходенето на лекар при болест или собственото мнение. На кого му е притрябвало мнение при толкова свещеници, начело с папата, които имат директна телефонна връзка с Бог и винаги знаят кое е най-доброто? Ирония, сарказъм, пародия и много самота и тъга съпътстват Сирил през целия му живот. В началото той упорито се опитва да се впише в общото лицемерие, стигайки даже до олтара, и има късмет, че не свършва с прерязани гърло из парковете за случайни срещи или заразен с някоя болест. После най-сетне намира смелост да открие себе си. Затвърждавайки старата истина, че ирландците се справят просто прекрасно само зад граница, когато са освободени от схоластичната, ретроградна и дълбоко лицемерна и жестока обществена рамка в Ирландия. Все пак САЩ и Австралия го доказват.

Сирил ми беше абсолютен любимец, заедно с откачения си, но иначе съвършено либерален осиновител и с приятеля си от детство Джулиън (женкар и шматка) до момента със сватбата. След това се зарадвах за Бастиан, но сюжетът някак избледня и взеха да се случват твърде много удобни обрати, а иронията се изгуби. И Бойн прецака образа на Джулиън. Последните няколко части ми бяха дори скучни - Сирил беше вече по-скоро фон за епичния преглед на случващото се в Ирландия. Даже старите тайни от миналото ми дойдоха много закъснели.

Бойн обаче е сладкодумен като всички ирландци, в състояние да намигне насред най-голямото бедствие. Докато е така, за Ирландия винаги ще има надежда.

3,5 ⭐️