Борхес е от авторите, чиито пасажи са като бисерни нанизи, но дали накрая се е получила молитвена броеница, искрящо дамско колие или въже за бесене, оБорхес е от авторите, чиито пасажи са като бисерни нанизи, но дали накрая се е получила молитвена броеница, искрящо дамско колие или въже за бесене, оставя неясно, а и донякъде е безразлично.
От включените сборници с разкази най-хубавите са ”Алефът”, ”Пясъчната книга” и “Докладът на Броуди”. Всички са съкровищница от цитати и сентенции, заровена в абсолютно скучни и досадни иначе разкази. Или по-скоро - за ценители, сред които няма да се причисля. Но какви цитати!
Старият завет е неизчерпаем извор на истории, които се люшкат из всички крайности на човешкото битие и дух. Крайности, неопитомени от доктрината на НоСтарият завет е неизчерпаем извор на истории, които се люшкат из всички крайности на човешкото битие и дух. Крайности, неопитомени от доктрината на Новия завет, доста по-първични, лишени от поуката на наследилото ги доста по-целеустремено възпитателно християнство.
Историята на Авраамовия внук и Исааков син Йосиф, продаден от завистливите си братя в робство в древния Египет, където за него се редуват падения и възход, е една от най-увлекателните.
[image]
Йосиф е истински приключенец по съвременните стандарти, а и неговата история е една от малкото с щастлив завършек.
[image]
Томас Ман обаче никак не бърза да стигне до щастливия край на относително кратката древна притча, и се е разлял в четири романа, от които “Йосиф в Египет” е третият. В бароков стил Ман буквално е обвил историята в безброй драперии от философия, пищни описания на изчезнали светове и техните движещи сили, малко сърцеведство и душевадство, съвсем немалко насмешка и откровена провокация на най-неочаквани места, придружени с леко вагнерово звучене.
Самата книга, макар и писана през 30-те години на ХХ век, ми звучеше някак с поне 100 години по-ранна. Драматичният апломб и изпипването на всеки мъничък детайл в пъстрото платно изисква търпение, неприсъщо за ХХ или ХХI век.
Относно героите… Такива няма. Героят е само един - и той е Томас Ман, в различни свои свои аватари, редуващи тектоничните сблъсъци между душа и тяло, вътрешно достойнство и обществен престиж, пътуване в пространството и пътуване из духа, ирония и драма, сдържаност и необузданост.
Тъкмо Йосиф - парадоксално - е най-малко одухотворения герой, макар да присъства най-активно в сюжета. Той е една изключително елегантна кукла без друго вътрешно съдържание, освен отчасти буден ум, съчетан с арогантна суета и с изненадващо тесногръдие. Чувства липсват. Сякаш Ман някак не се е престрашил да го превърне в човек - той е само катализатор за действията на всички останали. За сметка на това Мут, съпругата на Потифар, е изненадващо плътен образ, не точно хищната злодейка от библията, макар да не е много приятно човешко същество. Самият Потифар пък е така забулен от гъсти фройдистки изпарения, че да си пробие път сред тях е нелека задача за читателя, но пък е доста удовлетворителна. С щипка обломовщина, странно кацнала в делтата на Нил.
[image]
И да, книгата свършва на най-интересното място (след като се е помотвала с южняшка ленивост из почти 600 страници), а у нас последното пълно издание е от далечната 1985 г. Остава утехата, че краят е известен, но играта на Ман с думите и с мозъка на читателя, освен когато се отплесне и се вземе твърде насериозно, не е за пренебрегване и следващият том също влиза в списъка ми за четене.
Борхес пренарежда атомите в нови причудливи решетки. Не винаги разбираеми, но символите, паяжините и сънищата също са неразбираеми, а пък са безкрайноБорхес пренарежда атомите в нови причудливи решетки. Не винаги разбираеми, но символите, паяжините и сънищата също са неразбираеми, а пък са безкрайно ясни. Борхес разпилява думите по вятъра, за да остане незапомнен сън, пробягваща сянка или заблуден лунен лъч.
Не е моят писател, не резонира с вътрешната ми честота, твърде дълго пребивава в страната на преливащите се лабиринти, с разменените “горе” и “долу”. Но беше интересен експеримент на философски “алхимична” поезия в проза.
3,5⭐️
——— ▶️ Цитати:
♾️“Приемаме с лекота действителността навярно защото подсъзнателно разбираме, че нищо не е действително.”
♾️“Няма по-сложно удоволствие от мисленето”
♾️ “…в един безкраен срок от време на всеки човек се случва всичко. Поради своите минали или бъдещи добродетели всеки човек е достоен да извърши всякакво добро дело, но е способен да извърши и всякакво предателство поради безчестията си в миналото или в бъдещето.”
♾️“Те — хората — предизвикват съчувствие поради обстоятелството, че са само временни явления”
♾️“в богословската наука всяка новост е застрашителна”
♾️“за неразгадаемото божество той и Йоан Панонски (правоверният и еретикът, мразещият и мразеният, обвинителят и жертвата) съставяха една-единствена личност.”
♾️“ако не е достоверно като факт, поне е вярно като символ.”
♾️“…постъпките — това са нашите символи. Съдбата на всеки човек, колкото и да е дълга и сложна, се състои всъщност от един-единствен миг — мига, в който човек осъзнава веднъж завинаги кой е.”
♾️“Никой не може да съществува, казвам ви, никой не може дори да отпие глътка вода или да отчупи къшей хляб без оправдание. За всеки човек това оправдание е различно;”
♾️“всяко нещо на този свят може да се превърне в зародиш на възможен ад;”
♾️“Няма човек, който да не копнее за пълнота, тоест за сбора от всички преживявания, на които е способен;”
♾️“всеки е почувствал поне веднъж, че съдбата е могъща и неразумна, че е невинна и същевременно безчовечна.”
♾️“Някоя планина би могла да се окаже словото на бога или пък някоя река, империя или съзвездие. Ала в хода на вековете планините се сриват, реките променят руслото си, империите търпят обрати и разруха, а съзвездията образуват нови форми. И небесната твърд е променлива. […] Може би вълшебните слова са написани на собственото ми лице, може би аз самият съм целта, която търся.”
♾️“Човек постепенно се слива с образа на съдбата си; в крайна сметка човек се отъждествява с житейските си обстоятелства. ”
♾️“Който е прозрял вселената, който е прозрял пламтящия замисъл на вселената, не може да мисли за един човек, за незначителните му радости и неволи, та дори този човек да е самият той. Той е бил този човек, но това вече не го засяга.”
♾️Алефът е “мястото, където се намират, без да се сливат в едно, всички места от Вселената, видени от всички ъгли.”
Разумът отстъпва пред ужаса на 1918 г., за който обяснение няма. Съответно реализмът е само изкривена останка тук-таме по ръбовете сюрреалистичната луРазумът отстъпва пред ужаса на 1918 г., за който обяснение няма. Съответно реализмът е само изкривена останка тук-таме по ръбовете сюрреалистичната лудост, вилнееща в Града на Днепър (Киев). В тази счупена, разкривена действителност руснаци, украинци и немци, украински националисти (част от които - главорезите на Петлюра), руско-имперски монархисти и червени от всякакви етноси, интелигенция и селяци се стрелкат като сенки сред хаоса, шока, безвремието, изстрелите и адските изпарения от недрата на историята, която тече в момента и още не е влязла подстригана и опитомена в учебниците. Реалността е спряла да съществува някъде към 1914 г. и новата и поява не се очаква да настъпи скоро. Времето се носи из мъглите на халюцинациите подобно разкъсан парцал мъгла в триизмерно огледален свят. Може би модерна версия на (цитираното) откровение на Йоан с неговото второ пришествие.
Тук Булгаков вече говори на езика на онези стаи в ума на човека, които крият дълбок мрак и се отварят със скърцане само при страшни сътресения. Никога не съм можела да възприема това начупване, никога не харесах “Майстора и Маргарита”, не успях да се справя с този стил и тук. Начинът на писане просто ме възпрепятства да възприема написаното, да го усетя и да го превърна в лично преживяване. За любителите на “Майстора и Маргарита” ще има повече материал.
—— ⚔️”Над Днепър от грешната и окървавена, и снежна земя се издигаше към черните, мрачни висини среднощният кръст на Владимир. Отдалече изглеждаше, сякаш напречната черта е изчезнала, сляла се е с вертикалната и от това кръстът се е превърнал в заплашителен меч.
Но той не е страшен. Всичко ще мине. Страданията, мъките, кръвта, гладът и морът. Мечът ще изчезне, но звездите, те ще останат, когато даже и помен от нашите тела и дела не ще останат на земята. Няма човек, който да не го знае. Но защо тогава не искаме да обърнем взора си към тях? Защо?”...more
Книгата не е преиздавана след соца (със заглавие “Посредникът”), но определено си заслужава с наситената си британска атмосфера от 1900 г. Снобизмът иКнигата не е преиздавана след соца (със заглавие “Посредникът”), но определено си заслужава с наситената си британска атмосфера от 1900 г. Снобизмът и показната благопристойност, която е класово обусловена, диктуват всичко, а малките потайни отклонения - в които неволно се забърква и малкият разказвач - в крайна сметка нямат никакво значение в дългосрочен житейски план за щастливите обществено послушни лицемери от едуардинска Англия. Малцина са “посредниците” между епохите и ценностите, между привидното и истинското, между самозаблудата, самопрограмирането и безстрашното осъзнаване и осмисляне на даровете на змията в уж пасторалната английска райска градина. Нищо ново.
Друга приятна изненада, която е доста разпространена сред класическите английски писатели, е липсата на сантиментална идеализация на децата. Децата са също толкова податливи на злото и манипулациите, колкото и възрастните. Всъщност често - много повече, с разрушителни последици.
3,5⭐️
——— ▶️ Цитати;
”Но вината не беше наша, виновен е този грозен век, в който живеем, който осакати всичко човешко у нас и пося смърт и омраза там, където преди имаше любов и живот.”
“Кажи му, че няма никакви проклятия и магии, че единственото проклятие е сърце без любов.”...more
Изумителен е фактът, че исторически труд, пълен с толкова фактологични неточности и пропуски, се води “класика”. Поне в училище смятах така. Днешният Изумителен е фактът, че исторически труд, пълен с толкова фактологични неточности и пропуски, се води “класика”. Поне в училище смятах така. Днешният читател има да се диви на “фактите” от българската история, които са неточни до неузнаваемост.
И тук стигаме до втората важна точка. Тази книга не е исторически труд, не и днес. Тази книга е важна единствено заради причината за написването си, която се съдържа в увода с “О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин…”. Важна е като главня, цепеща вековния мрак на наложено невежество, примирение, отчаяние и отказ от идентичност. Да, газената лампа свети по-силно от главнята, за електричеството да не говорим, но когато мракът е дълбок, и тя е спасение и начало на прогрес за бъдещето.
Главнята на Паисий е запалила Възраждането ни, закъсняло с няколко столетия, но все пак дошло, затова Уводът на добрия Хилендарски монах към неговите неточни не по негова вина исторически изложения е неделима част от нашата идентичност и памет....more
Блатото на Мидълмарч все така бълбука в ежедневните си вълнения през 1832 г. и кротко сподавя всеки опит за избистряне на водата или за завъжда[image]
Блатото на Мидълмарч все така бълбука в ежедневните си вълнения през 1832 г. и кротко сподавя всеки опит за избистряне на водата или за завъждане на неендемични видове на блатиста почва. Добрите хорица на Мидълмарч са нетърпими, но пък толкова трогателно искрени дори в лицемерието, и до болка познати. Техните дъщери, сестри, съпруги и майки на свой ред все така покорно кретат в страховито тесен и безизходен коловоз, от който единственото леко разнообразие са клюките, тихият семеен инат, глупавата религиозна патетика и изборът на подходящ сервиз за масата.
“Добрите” герои, които Елиът се опитва да открои, са най-досадната част. Доротея почти докрая е подплашено невежа и безмозъчна, чак на последните двайсетина страници живна. Фред е въздух под налягане и глупак - изобщо не е ясно защо Мери дотолкова му се прехласна. Малко по-търпими са Лидгейт (трагедията на едно грешно решение обезмисля цял един живот) и Ладисло (с изключение на сантименталните сценки за последния).
Най-качествената част е обзорът на типичната блатна фауна, начело с Розамонд, която вероятно по нашите ширини би била несекващо вдъхновение за всевъзможни вицове за криви съпруги, гонещи с точилка, метла и хурка благоверния. Не че благовъзпитаната Розамонд е зървала отблизо което и да е от изброените пособия - тя е твърде изтънчена егоистка, за да падне до такова примитивно ниво. Но пък каква бизнесдама би излязла от нея през 21-ви век! Булстроуд, Брук и останалите са също незабравима компания.
Е, Мидълмарч си е тук и днес (включително с фалшивите новини, разчепквани от мидълмарччани в кръчмата), няма какво да се лъжем. Затова и вторият том от това тлъсто писание все още е интересен, въпреки досадно многото усуквания и умувания на Елиът.
Едно мъничко, средностатистическо градче, в една средностатистическа околия, в една средностатистическа държава - населено със средностатистиче[image]
Едно мъничко, средностатистическо градче, в една средностатистическа околия, в една средностатистическа държава - населено със средностатистически хора, които са заети със средностатистически битови драми. Действието, развиващо се през 1829 г. ще срещне много разбиране и през 2029 г., макар Англия вече да не е викторианска. Но Мидълмарч не е продукт единствено на епохата си.
В Мидълмарч се твори политика, пишат се вестници, добре са развити земеделие, търговия и производство, има плах опит за модерна медицина, кипи социален живот сред изтъкнатите мидълмарччани, промъкват се плахи романтични нотки и съвсем не плахи опити да се разгадае колко от парите си местният стар скъперник е завещал на всичките си роднини. В Мидълмарч има и религия. В Мидълмарч има всичко. Точно затова Мидълмарч е щастливо самодоволен и самодостатъчен, и отхвърля всяко рязко движение в неочаквана посока - било то опит за по-широкообхватно образование, за търсене на смисъл в живота извън тесните провинциални рамки, за материални или нематериални подобрения, за истинско призвание. Мидълмарч е предпазлив с реформите от всякакво естество. Мидълмарч засмуква дори тези, които смятат (и имат основание), че са над нивото му, и унищожава тези, които нямат дори искрица увереност в собствения си здрав разум и съпротивителни сили срещу тесногръдието. В Мидълмарч няма шумни драми - само тлеещи, неосъзнати, но убиващи копнежи и приглушени, но доста ожесточени конфликти.
Елиът не ме грабна веднага и всъщност така и не ме грабна докрай, на моменти твърде честото, обилно, морализаторско намесване на авторовите разсъждания за щяло и нещяло ми натежаха, макар да има куп интересни гледища сред тях. Разбирам също така, че тя не си е поставяла за цел да изгражда твърде симпатични герои - те (с изключение на нереално безмозъчната Доротея) са реални, далеч от успокояващите, епични абстракции, позволяващи наблюдателски полет на голяма височина. Мидълмарч е изумително конкретен, бликащ от подробностите, които съставляват всяко ежедневие или даже целия живот за някои - само с леки вариации. Но после парченцата конкретика бавно се слепват в голямо, привидно спокойно платно, подобно на гигантски стенен гоблен с безброй бодове, предаващ в забавен каданс завинаги отлетял миг на човечеството, който обаче е обречен да се повтаря отново и отново навсякъде и винаги.
Реализмът и хуморът на Елиът бяха смазката на действието и прочита на тази първа част (викторианците не са пестили страниците). Частица Остин с частица Дикенс.
—— Преводът на моменти убива добрите впечатления с изобилието от турцизми на някои места. “Даскалуване”, “мераци”, “мъжле”, “авджилък” и още куп подобни просто нямат място в английска провинция!
—— И, да му се не види, ако тази досадна, пълна с дивашки невеж мистицизъм, безмозъчна патица Доротея не се пооправи във втори том, и все така е изтъквана като “образец”, сериозно ще се скараме с Елиът! До момента многопластови са предимно второстепенните герои.
Понякога героизмът е просто да продължаваш да дишаш и живееш напук на лудостта в света. Да ловиш мъничките късчета живот, които след секунда ще са се Понякога героизмът е просто да продължаваш да дишаш и живееш напук на лудостта в света. Да ловиш мъничките късчета живот, които след секунда ще са се стопили без следа - подобно на разцъфнала за една нощ пролетна слива до бензинова помпа в малка автоработилничка. Да се действаш, сякаш надеждата, любовта, приятелството, красотата, достойнството, истината съществуват и сякаш никой не може да ти отнеме избора кой и какъв да си. Сякаш животът има смисъл, а ежедневието - цел. Докато наоколо се вихрят страх, примирение, бюргерско самодоволство и надигат глава бъдещите спасители на чистата раса и на славното минало.
В Германия на 20-те, след като едно цяло поколение е безцелно изтребено по фронтовете на първата световна война, а оцелелите са чужденци в собствения си живот, всеки ден, в който те са далеч от лудостта, е подвиг. А наоколо препуска хиперинфлацията и усещането за бедствие и безнадеждност е повсеместно.
На този фон ветераните Роби, Готфрид и Ото са закрепили своя мъничък сал от приятелство, алкохолни пари, любов към несломимата машинна мощ на автомобилите, стоицизъм и отказ да удавят последното човешко у себе си в бесните вълни. Дори успяват да вземат на борда още неколцина пътници, сред които и красивата Пат. [image]
Да се чете Ремарк е непоносимо истинско. Защото всъщност това не е роман, а просто вик, запечатан на хартия както кехлибарът запечатва праисторическото насекомо. И трябва периодично да поднася на слънце - но не като дрънкулка на украшение. А като памет и предупреждение. Ремарк е задължителен за всички патриотични войнолюбци. Но те, разбира се, не биха го чели. Гьобелс правилно се е ориентирал навремето спрямо Ремарк, определяйки го специално като непатриот и пораженец. Какъв по-голям комплимент от дебрите на историята?
—— П.П. За любопитните - ето обосновката за изгарянето на книги в Германия на “неправилни” германски автори - феновете на Шкварек и Копейкин бързо ще познаят изразите на Гьобелс от 1933 г. - “всенароден поход срещу дързостта и предизвикателството, упадъка и моралната разруха, булевардната литература, класовата борба и материализма”. И още документирани реплики и речи от 10 май 1933 г., когато по заповед на Гьобелс се горят книги: “Срещу упадъка и моралната деградация! За дисциплина и добри нрави в семейството и държавата! Предавам на огъня трудовете на Хайнрих Ман, Ернст Глезер и Ерих Кестнер", “Предавам на огъня писанията на Ерих Мария Ремарк!” ____ ▶️ Цитати:
“Може би човек толкова е привикнал да върви по един утъпкан път, че дори и малкото свобода го смущава.”
“истината бе безутешна и увехнала и само чувствата и отблясъкът на мечтите бяха живот…”
“Странно! — каза Ленц след известно време. Защо се вдигат паметници на какви ли не хора, а няма ни един на луната или на някое цъфтящо дърво?…”
“Човекът е лош, но обича доброто, ако го върши друг.”
“В усилни времена наивността е най-скъпоценно благо, вълшебна мантия, която пази от бедите, към които свръхмъдрият тича като хипнотизиран.”
“Животът е пъстър, но не съвършен.”
“Да се бори, да се бори — това е единственото, което в края на краищата човек трябва да прави, за да не търпи все пак поражение! Да се бори за малкото, което обича.”
“В течение на живота човек се изнервя.”
“Не сте ли забелязали, че живеем във време на саморазкъсване? Че много от това, което човек би могъл да направи, въпреки всичко не прави, без да знае защо.”
“Човек не може да живее за любовта, за друг човек обаче може.”
“Никога не се извинявай, бебо. Никога не говори за това. Изпрати й цветя. Без писмо. Само цветя. Те покриват всичко. Дори гробове.”
“Трудно е да се намерят слова, когато човек наистина има какво да каже.”
“Ние правим достатъчно глупости и с нашите полуистини. С целите истини изобщо не бихме могли да живеем.”
“Знанието те прави свободен, но нещастен.”
“Докато не се предава, човек е по-силен от съдбата.”
“Героичното държание, момче — обърна се Ленц назидателно, — е за трудни времена. Ние обаче живеем в отчаяно време. Тогава единственото порядъчно държание е хуморът. ”
“Съжалението е най-ненужната стока на този свят —…— То е обратната страна на злорадството, ако искате да знаете. ”
“Естествено няма смисъл. Но човек не живее само за единия смисъл. Не е толкова просто”
“Улицата бе опустяла, някаква черна котка се стрелна пред нас. Ленц посочи към нея. — Сега всъщност би трябвало да се върнем. — Остави — казах аз. — Преди това видяхме една бяла. Така се уравновесяват.”
“Разглеждах слушателите. Бяха хора от най-различни професии, книговодители, дребни занаятчии, чиновници, известно число работници и много жени. Те седяха тук в горещата зала, облегнати назад или приведени напред, редица до редица, лице до лице, потокът от думи ги обливаше и бе странно — колкото и различни да бяха, всички лица имаха един и същ израз на унес, еднакъв сънновстрастен поглед към далечината на една мъглива фата моргана, в “него имаше празнота и същевременно преголямо очакване, което угасяше всичко: критика, съмнение, възражения и въпроси, всекидневие, настояще, действителност. Човекът на подиума знаеше всичко, за всеки въпрос имаше отговор, за всяка болка — лек. Хубаво беше да му се довериш. Хубаво беше да имаш някого, който мисли за тебе. Хубаво беше да вярваш…”
“Те желаят отново да вярват в нещо. Все едно в какво. Затова са и толкова фанатични.”
“Неочаквано не бяхме ли станали просто две изгубили се деца, които не знаеха ни път, ни брод, а от все сърце искаха да бъдат и смели?”
“Ако ние бяхме сътворили света, той щеше да бъде по-добър, нали?” ...more
Кинцуги е японско изкуство да се пренаредят счупените късове. Когато нещо се счупи, майсторът взема парчетата и ги слепва наново, смесвайки лепилото сКинцуги е японско изкуство да се пренаредят счупените късове. Когато нещо се счупи, майсторът взема парчетата и ги слепва наново, смесвайки лепилото със злато, сребро или дори платина, които плъзват в причудливи, изящни паяжини от нишки, очертаващи някогашните пукнатини. Пренаредените парчета заживяват нов живот, блестейки с благородството на златото, среброто и платината. Болката се е отплатила с ново съдържание, с богатство, мъдрост и мекота, които преди счупването ги е нямало. Това е за мен Дамян Дамянов.
Причината рядко да се връщам към родните писатели от миналото е фактът, че твърде много от тях се поемат посредством механизираната учебна програма, вПричината рядко да се връщам към родните писатели от миналото е фактът, че твърде много от тях се поемат посредством механизираната учебна програма, във възраст, в която - както посочва и самият Далчев - смисълът често още не може да се обхване в пълното си изобилие. Естествено, и обратното често е вярно - въздействието може да е толкова ударно, че да пренасити сетивата за десетилетия напред - и отпечатъкът да е толкова силен, та повторението да е просто излишно. Атанас Далчев при мен се оказа в първата категория.
Този пестеливец на словото отброява всяка своя дума сякаш е част от наниз златни дукати. Даже когато все пак реши да отдели монетата, дълго я върти и оглажда, докато накрая формата и гладкостта го удовлетворяват. Това не е скъперничество, а прецизна мярка, с каквато работят бижутерите.
Каратите са високи и в поезията, и в прозата на Далчев. Изваяният минимализъм, комбиниран с хармония и пъстротата на живота (какъвто го познават градските хора), ошлайфан от житейския опит и поръсен с щипка хумор и съвсем истински стоицизъм мъчно би бил оценен в юношеството. Далчев е поет на порастналите, не на подрастващите. Премерен, мъдър, изчистен от всичко излишно, огладен като тежък камък. И да - демократичен. Честен. Думите при него са делата му. Думи, които не са дела, Далчев не приема. Поезия заради орнаментиката и проза заради политическите или обществените изисквания при него няма.
Наред със стиховете му, фрагментите в сборника са поантата. Поезия в проза, крилати мисли, мини разказчета, бегли впечатления, леко жилещи афоризми - те са наниз от мигове, застинали в кехлибара на думите. Красота.
Статиите не ме впечатлиха - те са предимно литературни и критически анализи, и както самият Далчев казва - антологиите често страдат от твърде много включване на не дотам съществени моменти. Често ще си го цитирам занапред Далчев. Той наистина възпитава, каквато е и една от целите му. Но го прави крайно елегантно.
——— В заключение: Георги Марков се е спрял на творчеството на Далчев в един от задочните си репортажи и хвърля интересна светлина над този бунтовен мълчаливец: https://kultura.bg/web/%d1%84%d1%80%d...
След 6 прочетени есета, няма смисъл с Монтен да се мъчим взаимно. Проблемът не в във Франция на 16-ти век, а в надутия, назидателен тон на Монтен. КатСлед 6 прочетени есета, няма смисъл с Монтен да се мъчим взаимно. Проблемът не в във Франция на 16-ти век, а в надутия, назидателен тон на Монтен. Като класически досадник той не забравя да натърти “аз”, “аз” и пак “аз”. Мърморкото дори и “изолиран” в имението си (колко да е изолиран все пак един аристократ с прислуга и земи?), си търси поводи за мърморене, а темите от философията от античността та до неговия днешен ден са не по-лош избор от всеки друг. Желанието за превъзходство над клетия невеж читател направо блика.
Може причината да е донякъде в начина на изразяване и поднасяне, който в никакъв случай не е обичайния за днешния ден. Тежестта, натруфеността, дегизираната като скромност претенция и позирането не са типични само за Монтен. Но дори и под избраната форма на общуване винаги се усеща отношението на автора. И това на Монтен изобщо не ми харесва и буди радикала в мен, при цялата му слава на влиятелен класик....more
Не съм срещала толкова блага, нежна, топла отчужденост като тази на Камю. Чужденците на полето на живота са много повече от допусканото.
ЕкзистенциалиНе съм срещала толкова блага, нежна, топла отчужденост като тази на Камю. Чужденците на полето на живота са много повече от допусканото.
Екзистенциализмът определено не е руслото, в което бих се впуснала доброволно. Да кажем, че самите екзистенциалисти си остават за мен до голяма степен чужденци, твърде умозрителни песимисти, опиващи се от собственото си отчаяние. Един вид се застрелват превантивно, преди изначално предназначеният куршум да ги е достигнал.
Чужденецът на Камю е всеки, който по някаква причина е различен. Тълпата никак не обича различните. Не се опитва да анализира, а директно екзекутира - игрите на Колизеума в мини вариант, насладата да хвърлиш чуждия на лъвовете. И бързо ги включва в митологията си на злото. За чужденците винаги ще горят клади и по тях ще се хвърлят камъни. Остава само надеждата камъните да бъдат поне метафорични - това вече ще е реален прогрес.
Екзистенциалистите не са имали точно това предвид със своята концепция за абсурда. Но не е ли тъкмо в това силата на една история - да остави далеч назад първоначалната официална идея?...more
Даването на дефиниции за тази пиеса е капан, заложен от Бекет за непредпазливата публика. Подобно на петната на Роршах, дефиницията би описала предимнДаването на дефиниции за тази пиеса е капан, заложен от Бекет за непредпазливата публика. Подобно на петната на Роршах, дефиницията би описала предимно самия разсъждаващ. Владимир, Естрагон, Поцо и Лъки, а и момчето, няма дори да забележат, затворени в безвременния си стъклен балон от пустота, в който викът завинаги е без звук и всъщност никога не бива издаван, камо ли пък чут.
Камю е майстор на елегантната простота. Всяка натруфеност е не просто премахната - тя е неуместна в тази алегория на живота. Защото какво е чумата, акКамю е майстор на елегантната простота. Всяка натруфеност е не просто премахната - тя е неуместна в тази алегория на живота. Защото какво е чумата, ако не самият живот, както казва един от героите. А Камю е изковал в обща сплав сетивна конкретика и висока абстракция.
В живота има ужас, мрак и смърт. Има невежество. Има слепота, прибързаност, жестокост. Има равнодушие. Всички те съдържат бацила, мъчещ човечеството от зората на възникването му.
Камю не се е изкушил да се ограничи с нацизма, сталинизма, тоталитаризма и втората световна война, чиито отгласи ясно се долавят в този текст, публикуван през 1947 г. Вместо това цялата палитра от човешки реакции в час на трагедия и непредотвратимо бедствие са грижливо разписани посредством сюжета с чумна епидемия в алжирския град Оран, отлично познат на самия писател. И те не всички са отрицателни.
Защото има лекар - рационалист. Чиновник - отвеян мечтател. Журналист - съпричастен деятел. Свещеник - борещ се да помири вярата си с реалността. Пришълец - стоик. Всички те кротко и ненатрапчиво утъпкват пътя на (поне временната) победа над чумата, която дреме у всеки - с честност, упорит труд, обич, разум и воля. С онова, което в крайна сметка ни прави по-добри хора, макар и не винаги задълго в свят, изобилстващ от несекващи буквални и метафорични епидемии.
Благопристойното общество е гнусливо към това, което счита за “обществен отпадък.” Затова затворите, лудниците и гетата скоро няма да намерят алтернатБлагопристойното общество е гнусливо към това, което счита за “обществен отпадък.” Затова затворите, лудниците и гетата скоро няма да намерят алтернатива. Както Киси поставя въпроса обаче, от коя страна на оградата пребивават истински човешки същества? Може би не точно от всеобщо възприеманата като правилна. И не трябва ли едно общество да се счита за цивилизовано не само на база на прогреса, но и на база шансовете и закрилата, които предоставя на най-слабите и нежеланите?
Въпросът си остава актуален през 2022 г. както е бил и през 1962 г. В миниатюрния тоталитарен модел, успешно възпроизвеждан и налаган от сестра Рачид в нейното отделение с психично болни, са всички предпоставки, които лишават от човечност:
Прекрасна литература. На теория оценявам всяка словесна извивка. На практика…нито една от тези извивки не ме заинтригува, за да последвам криволиченетПрекрасна литература. На теория оценявам всяка словесна извивка. На практика…нито една от тези извивки не ме заинтригува, за да последвам криволиченето им из сложните, преливащи се лабиринти.
Цинцинат просто ми беше много скучен и напълно безразличен. Сюрреализмът в толкова силни дози е за ценители.
Sorry, that person's shelf is private.
Loading...
