Опасността с прекалено популярните книги, чиито екранизации често ги засенчват по известност, е че често ме довеждат до възклицание “О, пак ли това!”.Опасността с прекалено популярните книги, чиито екранизации често ги засенчват по известност, е че често ме довеждат до възклицание “О, пак ли това!”. В цялата тази какофония най-често изплуват само по няколко лозунга и клишета, които са досадни. Но всъщност те самите никога не се съдържат в самата книга, която кротичко си чака подходящия момент, когато истерията ще е поела в друга посока, а тишината ще се окаже великолепен фон, който да открои целия букет от послания. “Четецът” благородно ме изчака да достигна до него в правилния момент.
Рядко съм попадала на толкова силно обвинение и изобличение на неграмотността като избор и житейска позиция. Страхът и арогантността, комплексът за малоценност и инатът в крайна сметка могат да обърнат целия живот в престъпление, а света да превърнат в пепелище. Защото умишлено избраното невежество е най-страшният възможен избор.
Шлинк съвсем естествено го преплита с травмата на следвоенното германско поколение, което за първи път се сблъсква с каменната стена от мълчание и доброволна неграмотност на родителите си, никога непрежалили Хитлер и райха. Слепи, неми и глухи за зверствата, за които е връх на лошо възпитание дори да се намеква. Колко може да помогне и любовта, когато е лишена от знание и от справедливост?
Тъжното е, че тези тежки уроци са вече някак забравени, затова паметта, предавана през поколенията, не бива никога да угасва. А четецът носи единствено просвещение и в крайна сметка - просветление. Затова нека да четем - наум или на глас, е без значение.
В тази последна (четвърта) част “Децата на Арбат” - първото съветско поколение, познаващо единствено правилата на Партията и лозунгите на Стали[image]
В тази последна (четвърта) част “Децата на Арбат” - първото съветско поколение, познаващо единствено правилата на Партията и лозунгите на Сталин, без ясни спомени за времето преди 1917 г. и без никакви познания за света извън СССР и пропагандата - дава много жертви както в чистките на Големия Терор, така и в месомелачката на втората световна война.
Рибаков отново очертава мащабно платно на съветска Русия в периода 1937 - 1943 г., на фона на задаващата се война, която Сталин счита за невъзможна. Портретът на едно параноично, примирено, изплашено и все пак съдържащо малко живи клетки общество се допълва с нови и нови трагични нюанси, които са ясна диагноза и предупреждение за бъдещето. Късметлии няма - лишаваш се или от човечност, или от живот.
Тук обаче сюжетът сякаш е набързо нахвърляна съкратена чернова с точки за бъдещ роман, а не е самият роман. Много събития са сбити под формат на обикновен хронологичен списък, без задълбаване, без нюанси, а просто целят да се изреди възможно най-много. Отново се намесва нелепият, изкуствен и губещ време “романс” между Саша и Варя, който на практика изобщо не съществува, но Рибаков по непонятни причини е запънал на тази сантиментална глупост. Линията със Саша е чиста скука. Част от останалите герои, с които сме вървели редом в предните части, също едва се мярват като вестители на безконечните списъци с важни исторически събития, които преуморяват, а от характерите не е останало много, към което читателят да изпитва симпатия или антипатия. Краят пък е потресващо нелеп, подходящ за сапунена опера за скучаещи домакини, но Рибаков явно е бързал да завърши епоса, без да оставя вратички за бъдещи продължения.
Все пак си заслужава най-малкото като историческа грамотност и тъжно предупреждение. Нужно е ново родно издание.
В последните години заглавията, категоризирани като “историческа фикция”, почти гарантирано са всъщност понапудрена “дамска проза.” “Жените от шато ЛаВ последните години заглавията, категоризирани като “историческа фикция”, почти гарантирано са всъщност понапудрена “дамска проза.” “Жените от шато Лафайет” е един от съвсем приличните и приятни примери.
Мнозина оспорват, че историята е “точна” наука. Други директно тихомълком я подменят в мелодраматична литературна фикция или в грандиозна митология, вМнозина оспорват, че историята е “точна” наука. Други директно тихомълком я подменят в мелодраматична литературна фикция или в грандиозна митология, в съотвествие с политиката на деня. Историята не е гаранция за невинност, повод за гордост или средоточие на величие. Историята е просто - непълен - сбор от прецедени факти. Точно затова мнозина я мразят.
——— През януари 1941 г. Н.В. Цар Борис III бърза да ратифицира родния еквивалент на нацистките Нюрнбергски расови закони, наречен гръмко Закон за Защита на Нацията (ЗЗН). Частта, която касае евреите, е втората секция на закона.
През 1941 г. - с топлото одобрение на Хитлер - сякаш най-сетне се осъществява многократно кърваво разкъсваният ни национален идеал. Български войски влизат в Македония и Беломорска Тракия. Част от цената по сделката за това обединение на изстрадалите български земи е именно приемането и незабавното прилагане на ЗЗН.
ЗЗН започва да се изпълнява незабавно на територията на стара България и на “новите” територии. Частта за евреите се състои от три етапа: ✔️ идентификация - с известните жълти звезди, произведени от софийската фирма “Софияпласт” (съществува и днес), които са заплатени от самите евреи ✔️ конфискация на имущество и групиране в гета ✔️ транспортиране до съответните указани от германците местоназначения в пломбирани вагони на БДЖ, като цената на транспорта се покрива от конфискациите, а което недостигне - от българската държава. Министър председателят Богдан Филов доволно докладва на Борис III, че сметките са се получили отлично. Царят е доволен. Евреите, напуснали границите на България, автоматично губят гражданство, и държавата повече не се интересува от тях.
Първите два етапа минават почти без засечка. Звездите са “раздадени”, евреите са лишени от професиите си, еврейските ученици са изключени от училищата и университетите, 228 предприятия са конфискувани в полза на българската държава.
Малка засечка идва от неочаквано място - Българската Православна Църква, от различни колегии като адвокатската и някои интелектуалци и писатели. Единствената организирана съпротива в течение на 4 години - от 1940 до 1944 г. оказва родната православна църква, начело с пловдивския митрополит Кирил и Софийския митрополит Стефан. Съпротива, която тогавашният римски папа категорично отказва да прояви, за сметка на симпатиите си към нацизма. Писма до двореца, призиви до свещеници и манастири да подслоняват и покръстват евреи оставят държавата глуха и сляпа. Правителство и Дворец спокойно продължават изпълнението, давайки указания на българската армия и полиция в Македония и Тракия да процедира по-нататък. Царят обяснява на владиците в техните протоколи защо антирасистката им реторика и действия са дълбоко погрешни, а евреите са зло.
През 1943 г. Комисарството по Еврейските Въпроси на “Дондуков” 57 работи с пълна сила. ❌ Над 7000 евреи от Македония (Скопие, Битоля и др) са събрани ит българската армия и полиция в двора на скопската тютюнева фабрика “Монопол” и извозени с БДЖ до Треблинка. Оцеляват трима. ❌ Над 4000 тракийски евреи от Кавала, Серес, Гюмюрджина са превозени пак с вагони и после с кораби до Виена и оттам до Аушвиц. До Виена придружаващите конвои са български. ❌ Солун е под германска окупация, и през територията на България са транзитирани около 50,000 солунски евреи - с БДЖ.
Влаковете към газовите камери не потеглят само и единствено от “стара” България. ✔️ Пловдивският митрополит Кирил уведомява околийския управител на Пловдив, че ще се качи на влака с докараните там евреи. ✔️ Софийският митрополит Стефан е дал убежище на Софийския равин и меко казано бомбардира Дворец и общественост с яростни филипики. Царят бяга в Чамкория. ✔️ Заместник председателят на НС и депутат от властта Димитър Пешев, сам бивш привърженик на ЗЗН, подписва писмо с още 42 депутати за спиране на депортациите. Филов яростно разкоства подписалите, които бързо се отмятат, и уволнява Пешев чрез аранжирано гласуване.
Но вредата е вече нанесена, и Дворецът и Правителството отлагат депортациите. Не, не ги спират. Правят втори опит, който отново води до протести и отлагане. А после царят умира, и си прави добра услуга, за да не бъде запомнен съвсем като злодей от епохата.
——— Равносметката е: 48,000 спасени и 11,000 избити. За онези от Скопие и Битоля и Кавала не се организират такива протести. Там армията ни действа, а кметовете пращат угоднически благодарствени писма до двореца. Единствено свещениците под давление на БПЦ отказват да участват в хайките, и са съответно единствените с чиста съвест. За разлика от престъплението и позора на всеки един отделен български войник и офицер, допуснал да спази заповедите от София.
——— Дори и за оцелелите няма пълен “хепи енд”. Новата комунистическа власт съвсем не ги гали с перце. Българските евреи са били предимно сефарадски - потомци на прогонените от Испания през 1492 г. с декрет на Изабела Кастилска и Фернандо Арагонски. Голяма част намират прием в тогавашната Османска империя. През 1878 г. те са съжителствали заедно с българи и турци вече минимум 3 века. Мнозина се сражават във войните за България, мнозина основават индустрии и бизнеси, мнозина са интелектуалци. Всъщност те са част от тази земя и от нас. И когато комунизмът ги довършва икономически и вероятно психически, през 1948 г. над 30,000 емигрират в Израел. Днес в България евреи почти няма, ако се доверя на Леа Коен, да са към 1200. Както и в Лозенград, домът на моите собствени предци, също няма вече никой…
——— Има ли българско спасение на евреите? О, да! Определено! Но то не е описаното в речите на политиците, жадните за реванш монархисти, експлоатиралите на свой ред както им падне историята ни комунисти и кичещите се като “патриоти” днешни откровени нацисти. Малко по-сложно е.
——— Книгата на Леа Коен не е академичен труд, въпреки добрата документална обоснованост с архиви и снимки, а сбор от очерци, някои от които си спомних, че вече съм чела в списания. Снимките и цитатите са безценни. Но поради разпокъсаността на отделните очерци, често има ненужни и обемни повторения на едни и същи факти. Липсва единна структура, която да ги превърне в едно цяло. Също така на моменти липсва и систематичност. Така че те са просто неизчерпателно “зачекване” на тази болезнена, но изключително важна тема от родната история. И следва родните историци да и обърнат подобаващо внимание за популяризирането - без патетика, и фактологично. Тази тема е важна, за да не се появяват като през 2022 (мисля) г. надписи в София по нацелени магазини, гласящи “Jude”, както вече се случи.
——— ‼️Има един момент в очерците на Коен, с който категорично и абсолютно не съм съгласна. Тя определя цялата българска нация като една от най-войнствените на Балканите. Не смятам, че историческите факти я подкрепят. И изобщо, наличието на няколко такива бомбастични генерализирани твърдения на авторката, хвърлени на общо основание и без подкрепящи подробности, значително застрашават тежестта на останалите факти, които са документирани. Липсата на академизъм е наистина застрашаващо дразнеща на моменти.
Също така на едно място се отрича, че “народ” може да спасява, но в друг очерк изведнъж на “народа”’се приписват точно отричаните преди това генерализирани качества.
Заглавието е леко подвеждащо. Разглежда се единствено България с нейната администрация в Македония и Тракия, а не целите Балкани.
Изложените факти, архиви и снимки са адски, адски важни, просто се нуждаят от повече безпристрастност и повече детайл
——— Нямам навик да обръщам кой знае какво внимание на биографиите на авторите, които чета, с малки изключения. Оказа се, че Леа Коен, освен потомка на евреи от София (оцелели) и от Скопие (избити), е и дъщеря на виден партиен функционер, участвал в трибуналите на Народния Съд. Каква връзка има това с конкретната книга ли? Никаква! Темата в тези очерци е холокостът с неговите български проявления. Макар Коен да прекалява с патетиката на моменти, такива не просто има, а те са отлично документирани на първо място от самите германци, които са държали техните съюзници на практика да си поемат дела от отговорностите в Окончателното Решение. Цифрите за България са далеч от нечовешкия кошмар на Украйна, Полша и Унгария. Българите съвсем не са с яростните антисемитски изстъпление на обикновените украинци и унгарци, поради вече споменатите специфики на “нашите” евреи и на “нашите” българи, носили еднакво званието “рая” за турците. Но тези цифри ги има, и много от тях са деца. Нямаме право нито да забравяме, нито доволно да се галим с митове. А Народният Съд…е една жестока, травматична тема, започната от Ивайла Александрова с “Горещо червено”, но също чакаща още публикации. Защото една злина не е оправдание, не е отрицание и не е контрапункт за друга злина. Те никога не се уравновесяват взаимно. Две злини са си просто две злини, защото дори в историята математиката е валидна…
Прилично поднесено свидетелство за една Франция, която е съществувала между 1917 и 1947 г. - с потока белогвардейски руски емигранти, формирали и обогПрилично поднесено свидетелство за една Франция, която е съществувала между 1917 и 1947 г. - с потока белогвардейски руски емигранти, формирали и обогатили френската култура и обществен живот. Замислих се, че нещо “типично” по принцип не съществува за вечни времена, “типично”-то за дадена нация е винаги моментна снимка на пресечни културни влияния. Затова и днешна Франция не е онази от 1947 г., която пък на свой ред не е онази от 1848 г, 1588 г. или от по-стари времена. Смесените различия оформят единство, но винаги варират във времето.
Иначе авторката с много любов оставя за поколенията времето, в което една война, парадоксално, дава независимост на жените, а една революция превръща (съвсем заслужено!) князете на руското самодържавие и крепостничество в нормални хора.
Авторката е внучка на френския писател Франсоа Мориак, и дъщеря на наследника на руските князе Иван (Жан) Вяземски. Родителите и се срещат в Германия през 1945 г., където майка и е шофьор на линейка, а баща и - освободен германски военопленник, сражавал се редом с червената армия на път за Берлин, където се връща отново в редиците на френската армия. Убийствени времена, родили една по-добра Европа след ужасяващите пепелища.
Стилът не ме грабна, даже ми доскуча и беше супер разхвърлян, но иначе звучи точно “свидетелски”. Но многото увъртания всщност убиват историята, която изчезва сред дим от напразни и неточни думи. И накрая не става ясно какво се случва с “героите”.
Въпреки романтичната нотка, книгата не е за слабосърдечни. Авторката е подходила - рядко явление сред англоезичните “романтични” писателки!- с необходиВъпреки романтичната нотка, книгата не е за слабосърдечни. Авторката е подходила - рядко явление сред англоезичните “романтични” писателки!- с необходимата доза уважение, съпричастност и проучвания за блокадата на Ленинград и най-вече за изумителната сбирка на Ермитажа. Всички тези съкровища на човечеството са внимателно опаковани и евакуирани, а 20-годишната Марина изгражда своя “дворец на паметта”, докато си ги представя на опразнените им места, за да оцелее психически през последвалия глад.
Втора сюжетна линия тече 65 години по-късно в САЩ, когато Марина бавно потъва в дебрите на Алцхаймер, а децата и внуците и - всеки потопен в своята си рутина - нямат никаква представа коя и каква всъщност е тя. Поколенческият разрив е добре скициран, както и темата за остаряването, познаването на най-близките и паметта.
Третата сюжетна линия е кратка обиколка из залите на Ермитажа. Красота - дори и без илюстрации…
Първата част беше много силна, но това е един от редките случаи в днешни дни, когато книгата е твърде…кратка. Все едно читателят се запознава с малка част от началото на историята на Марина и Дима, но тъкмо, когато е станало интересно, идва последната страница. Исках да науча повече за Дима. Връзките и събитията са указани, но толкова телеграфно, все едно е анотация, а множество въпроси остават без отговор.
Дори и така си заслужава прочита, но не е подходяща за желаещите леко романтично четиво.
Изборът на емиграцията пред заличаването на личността, вечната нужда от любов и една гореща нощ в Лисабон на 1942 г., когато един непознат подарява наИзборът на емиграцията пред заличаването на личността, вечната нужда от любов и една гореща нощ в Лисабон на 1942 г., когато един непознат подарява на друг непознат два билета към спасението и една невероятна история.
Този роман няма силата на “Трима другари”, но е по своему пронизителен и антивоенен. Някак съзвучен е с част от личния живот на самия Ремарк, който се жени втори път за първата си съпруга, за да избегне тя преследване от нацистите в Швейцария. Вечен е мотивът за непостижимото, което е почти изживяно.
Най-неприятно е за хора със завистлива душица, с плитък ум и с обременена съвест жертвата на предишни техни злини да има нахалството да се върне жива,Най-неприятно е за хора със завистлива душица, с плитък ум и с обременена съвест жертвата на предишни техни злини да има нахалството да се върне жива, макар и вече не здрава.
Немалко унгарци (както и чехи, словаци, поляци и украинци) по време на втората световна война демонстрират удивително съгласие с антисемитските политики на Райха. Не само като политически строй, но и на дребно битово ниво. Някои унгарци намират гонението на евреи по свой вкус и се възползват пряко - било като издават самите евреи на властите, било като чисто и просто мародерстват имотите и вещите на депортираните към концлагерите.
И когато някои оцелели концлагеристи имат наглостта да оживеят, да се завърнат и да си поискат отнетото, в някои случаи това бездънно възмущава обикновените, трудови, патриотични техни бивши съселяни. А когато след войната настъпва и икономически колапс, честните патриотични бачкатори и сиромаси бързо намират виновните - същите тези проклети евреи, които освен че са се върнали, ами са завъртели и някое дребно бизнесче със сергия на пазара. Как да не побеснее един честен човек, който не е бил в концлагерите и пак си няма ни сергия, ни магазинче…
—— За харесалите романа ”Хана” на чешката писателка Алена Морнщайнова темата ще се види доста позната.
През цялото време читателят е в потока на съзнанието на една достопочтена учителска съпруга от измислено унгарско село. Тя тревожно и без прекъсване утвърждава пълната невинност на съпруга си (вероятно подпомагал СС в последната година на войната, а преди това писал “невинни” статии срещу местните евреи) за един брутален антиеврейски погром от 1946 г. Читателят постепенно попада в епицентъра на терора и неговите палачи и жертви, като след затихването му един от подстрекателите, заемащ земеделски партиен пост предлага като нова превантивна мярка изселването на оцелелите жертви, да не дразнят с присъствието си почтените хора в селото (убийците). А комунистическата партия, съзряла на свой ред идеална възможност за отклоняване на общественото недоволство встрани от неадекватните следвоенни политики и икономическите проблеми, също решава да се възползва и да посочва удобни “спекуланти” и “диверсанти”. Посочването, разбира се, е винаги анонимно.
—— Въпросите що е то антисемитизъм, колко е неусетен и прилепчив, колко лесно е винаги някой друг да ти е крив, “логиката” на линча, стадният и лишен от разум бяс на тълпата, лъжливите слухове, предъвквани от малко, но въздействащи физически подстрекатели, прикритото интелектуално подстрекателство, съчетано със скатаване и пледиране за пълна невинност поради бездействие (а е трябвало да се предприеме тъкмо действие!) и липса на доказано физическо съучастничество - всичко това е поставено много непосредствено и въздействащо.
Използваният език съответсва на прослойките из обществото, където тече разказът - т.нар. “малки хора”. Тези реплики са чести и днес - макар и малко по-засукани.
—— В анотацията се споменава, че по заглавието има и постановка в Унгария. Определено би бил много въздействащ и просветляващ моноспектакъл. Ако Камен Донев имаше достойна съперница в моноспектаклите, щеше да си заслужава всяка минута на театралната сцена....more
Обществото ненавижда изключително силно тези, пред които с основание изпитва незаличима вина. Гузната съвест се проявява като остракиране, подигравки,Обществото ненавижда изключително силно тези, пред които с основание изпитва незаличима вина. Гузната съвест се проявява като остракиране, подигравки, отхвърляне, унижение. Общество, затънало в позорни действия, никога не изпитва покаяние или вина, а упорства тихо в злобата си. Пречистването идва чак след някоя катастрофа и след едно-две поколения, а осмелилите се да изрекат истината преди да са се сменили поколенията, също се излагат на риск.
Такъв е случаят с концлагеристката Хана, прибрала се физически и душевно разрушена в малкото си родно чешко градче през 1945 г. Мълчанието е най-мекото отношение на снобите от градчето, удобно загърбили военния си расизъм и дребнавата битова подлост, проявени с пълна сила към хората с жълти звезди. Влаковите композиции с изчезнали хора са изчезнали и от колективната памет.
Книгата е разделена на три части, обхващащи съдбите на няколко различни жени от същото семейство. Най-силна беше първата, за малката Мира 50-те и 60-те. Втората - за предвоенните и ранните военни години - беше изненадващо безинтересна. Авторката заложи на забързано изреждане и твърде много персонажи, което не ми остави време да опозная героите, макар да имаше интригуващи ситуации и наблюдения. Третата част - за самата Хана в Терезинското гето и в концлагера - е отново предимно силна, кондензирана и въздействаща. Краят е някак недовършен, но житейски логичен.
Тук Морнщайнова е неравномерна в писането, губи тяга и заряд в централната част, но романът си заслужава четенето.
3,5⭐️ - все пак ще закръгля нагоре, книгата си е хубава...more
Хана Арент е изключително амбициозна в този свой труд. Но макар той да има заслуги към несекващо актуалната тема за тоталитаризма, не само не я изчерпХана Арент е изключително амбициозна в този свой труд. Но макар той да има заслуги към несекващо актуалната тема за тоталитаризма, не само не я изчерпва, а на моменти сериозно се отклонява в сферата на абстрактното, академичното и генерализираното. Или вместо да изложи ясна теза, принуждава читателя да скучае над безброй увъртания.
Най-силната част е третата последна секция - “Тоталитаризмът” - 4⭐️ Позовавайки се на нацизма и болшевизма, Аренд на места е брилянтно актуална и днес. Жаждата да се промени не просто ситуацията, а цялото човечество и отмерването на целите в хилядолетия, заковани не в простосмъртни юридически системи, а в разконспирирани “висши” закони (на природата, на историята) е отличителната черта на тоталитаризма. А бездейна, аморфна, апатична маса от хора, която е встрани от всякакъв обществен живот, е първият инкубатор за омайните песни на идеологията за тоталното спасение/ господство.
Предходната стъпка е ”Империализмът” - 1⭐️ Тук Аренд не е уцелила болезнените и вечни точки на Голямата Игра. А от някои нейни изказвания за расизма и робството тръпки от ужас ме полазиха. У Аренд има твърде много комплекси за превъзходство и всезнание, което в тази конкретна секция, освен че са скучни ограничени, са и крайно едностранчиво-повърхностни. Общо взето, за нея африканците са половин еволюционен етаж над горилите, и ако не са били белите заселници - жална и майка на майка Африка. Стилът и е на ниво, както винаги, но налива вода в продънен съд.
В началната част, ”Антисемитизмът” (2⭐️) най-накрая започнах да разбирам корените на омразата към евреите в Европа. Историческата обвързаност на евреите с “небогоугодни” и “противни” занятия като банки и лихварство през средновековието ги превръща в кредитори на кралете, а в новото време е трамплин за успеха им в индустрията, търговията и банкирането. От друга страна, те винаги остават хем част от държавите, в които живеят, хем съвсем отделна клетка. Тук отново е твърде протяжно на места, без ясна теза. За процеса Драйфус, например, има много по-стегнати и увлекателни източници, а през цялото време Аренд се бои да задълбае в която и да е посока. На няколко пъти заспивах. Освен това историческият поглед е крайно ограничен до 19 век, и доста непредставителен.
Ако третата секция беше самостоятелно произведение, щеше да е една от добрите книги по темата. Но в комплект с досадно разводнените и даже претенциозно повърхностни първи две части, книгата е - в най-добрия случай - поносима.
*** ▶️ Цитати: “Убеждението идва от мненията, не от истината"
“Най-голямата привилегия е равенството.”
“Този страх от нещо подобно на теб, което все пак при никакви обстоятелства не трябва да бъде като теб, ляга в основата на робството и се превръща в основата на расовото общество.”
“Успехът на тоталитарните движения сред масите обзоначава края на две илюзии за всички демократично управлявани страни (...). Първата илюзия е, че народът в своето мнозинство взема активно участие в управлението (...). (...) политически неутрални и несъпричастни маси могат да се окажат мнозвинството в една демократично управлявана страна и поради това демокрацията може да функционира по правила, признавани на дело само от едно малцинство. Втората демократична утопия, срината от от тоталитарните движения е, че тези политически индиферентни маси са без значение, че те действително са неутрални (...)."
“…масовите движения…най-леко и най-бързо привличат не социализираните, не индивидуалистично настроените членове на традиционните партии, а съвършено неорганизираните…, които открай време отричат всякаква ангажираност и задължение към обществото.”
“Основната характеристика на човека-маса е не неговата бруталност или назадничавост, а неговата изолация и липса на нормални обществени контакти.”"
“Където тоталитаризмът притежава абсолютен контрол, той заменя пропагандата с индоктриниране”
“…пропагандата е един, при това вероятно най-важният, инструмент на тоталитаризма в отношенията му с нетоталитарния свят, докато терорът, обратно, е самата същина на неговата форма на управление.”
“Мултиплицирането на служби обезмисля всякаква отговорност и компетентност.”
“…концентрационните лагери не се изграждат, за да произвеждат нещо - единствената им неизменна икономическа функция е да финансират собствения си надзорен апарат…”
“За тоталитарните режими всеки човек, все още непревърнал се в сбор от животински реакции и механично изпълнява и функции, е съвършено излишен.”...more
През ноември 1941 г. детектив Джо Макгрейди изобщо не подозира колко път, буквално и преносно, му се отваря, когато е пратен да разследва жестоко убийПрез ноември 1941 г. детектив Джо Макгрейди изобщо не подозира колко път, буквално и преносно, му се отваря, когато е пратен да разследва жестоко убийство край Хонолулу. Американският флот се разполага все по-усилено, близкият Пърл Харбър гъмжи от военни кораби, а пъстрото местно население с китайска и японска кръв също си има своите тревоги.
Криминалната нишка не е чак толкова водеща от средата нататък, когато приключенският уклон на автора взема връх. Мур не мирясва да стоварва нови и нови перипетии на горкия Джо, който - като едно добро квадратнолико и яко, плещесто момче, изскочило сякаш от романите на стария Реймънд Чандлър - трябва да си пробива път към решението на все по-омотаващия се случай с юмруци, изобретателност и стоицизъм, сновейки из Хаваите и Източна Азия.
Някои от обратите ми бяха леко (а на моменти даже повече от леко) нелогични, но Мур е написал много сладка, приключенска история с нотки хумор и приятна, старомодно-свежа наивност. Прочетох си я с удоволствие на един дъх.
Между другото, това е един от случаите, когато корицата хем е красива, хем отговаря на сюжета и допълва удачно атмосферата....more
Австрия е родината на Хитлер, но и на Цвайг, Фройд и плеяда светли умове. Трагедията на ХХ век е, че голяма част от него е формирана именно от такива Австрия е родината на Хитлер, но и на Цвайг, Фройд и плеяда светли умове. Трагедията на ХХ век е, че голяма част от него е формирана именно от такива като Хитлер, заради когото такива като Фройд избират изгнанието на стари години. А други, като Клара, остават и изживяват каквото им е отредено и каквото и доколкото са съумели да изберат.
Клара е от аристократично и интелектуално семейство, следва филология и посещава лекциите на Емерих, Фройд, Хайдегер. Академичната кариера се очертава сияйна за нея. Единствената капка катран за семейството и е непреклонната и любов към мъж с униформа, който е много далеч от изискаността на старата аристокрация.
Много интересен е погледът към ролята на интелектуалците и военните през тоталитаризма. И едните, и другите са впримчени в капана на бездействието. Клара обича семейството си и не би направила нищо, което истински да ги постави в опасност, актовете и на съпротива са изцяло в сферата на личното пространство. А Алберт е просто закърмен с онези представи за лоялност и подчинение на висшестоящите, която го превръща в добър и честен офицер, който обаче е просто едно от оръдията на човеконенавистна диктатура.
Нито Клара, нито Алберт са изключение от времето си. За разлика от мнозина свои съвременници, те никога не стават доносници, не вредят умишлено, помагат мъничко, колкото могат, никога не приемат пропагандата. Не са нацисти. Но това прави ли ги невинни? Не. Защото съучастниците са много и по най-различни причини. Не винаги доброволни. Това не ги прави злодеи, напротив - заради такива като тях Австрия се възстановява. Невинността обаче не е едно качествата им, и това е част от въздействието на тази увлекателна история.
Книгата трябваше да е малко по-дълга заради обхванатия голям период от време, и в края загуби тяга заради твърде бързото прелитане над следвоенния период, но като цяло е интересен поглед над австрийската история и действителност....more
Незадоволителен край, твърде изкуствено, отношенията между сестрите бяха абсолютно неестествени и пълни със самодоволство. Твърде нравоучително накраяНезадоволителен край, твърде изкуствено, отношенията между сестрите бяха абсолютно неестествени и пълни със самодоволство. Твърде нравоучително накрая. ...more
Легитимността на една държава или държавно формирование, посочва Джъд към края на тази книга, е функция на капацитета и на територията. Епосът на ДжъдЛегитимността на една държава или държавно формирование, посочва Джъд към края на тази книга, е функция на капацитета и на територията. Епосът на Джъд, разпрострял се на близо хиляда страници, е функция на ерудиция, фактология и (без)пристрастност.
В историята място за безпристрастност всъщност няма. Иначе ще имаме сух сбор от статистически данни. Или като във вица, където професорът казал: "Библиотеката ми знае повече от мен, но професор съм аз, а не тя!". Анализът сам по себе си предполага заемане на позиция, иначе е безсмислен. Стои единствено въпросът дали позицията е формирана преди или след съставянето му.
Как стои въпросът с този европейски магнум опус на Джъд? При Джъд е предимно вторият сценарий, с мъничко от първия.
——— Освен епичен, друго определение за обема и обхванатите теми и течения, не ми хрумва. Даже чисто хронологически съдържанието на четирите основни раздела е съсипващо: - 1945 - 1953 г. - 1953 - 1971 г. - 1971 - 1989 г. - 1989 - 2005 г.
——— За Джъд Европа е територия, но и идея. Границите им често не съвпадат, и това води до възмущение или объркване. И територията, и идеята, възкръсват в средата на ХХ век от пепелищата на неописуемо изтребление, познато като втора световна война. Невинни в нея са евентуално само избитите. Виновните щастливо и гладко се сместват в новите процеси по възстановяване и просперитет. Един от канцлерите на ФРГ през 70-те е бивш нацист. Франсоа Митеран, този виден френски "социалист", е бивш бюрократ от режима на Виши.
Голямата поука от войната е, че поука от историята може да покълне из умовете само, ако тези умове не се притесняват за насъщния си и за живота си. И то чак след едно поколение! Планът Маршал изиграва за Западна Европа ролята на началния капитал за нейното "чудодейно" възстановяване и последвало благоденствие. НАТО изиграва ролята на общ западноевропейски военен щит срещу последващи глобални заплахи. Дори и днес Европа като идея и конкретно като ЕС няма друг обединен военен инструмент, което я поставя винаги в уязвима и глупава позиция при кризи. С две думи, благоденствието е създадено от самите западноевропейци с американско финансиране, но сигурността си остава все така аутсорсната отвъд океана - от 1945 г. до днес.
——— Социалната държава е ключовият акцент на Джъд, и ключовата заслуга на следвоенна Европа. Балансът между ефективен пазар и социално благоденствие и несекващия опит за (пре)дефинирането му е в основата на мечтата и лелеяна Европа за мнозина. Разказът за формирането и е интересен и поучителен, и освен плана Маршал, включва деколонизация, удобна забрава на отговорности за причинени злини през войната, немалка доза снобска арогантност, битката между ляво и дясно, консервативни и прогресивно-либерални партии, страх от близкото минало, и удобна слепота за някои неудобни факти. В крайна сметка, социалната държава доказва, че капитализмът не е и не може да бъде безконтролен, а социализмът е едностранчив и вреден, защото не отчита икономическите механизми. За комунизма да не говорим - той се проваля гръмко със Сталин и гние още 40 години.
——— Източна Европа е някак неопределена при Джъд. Той хем я третира като интегрална част от континента Европа, т.е. географски неделима. Хем включването и изключването и дори и на този иначе ясен принцип при него силно варира. Естествен е фокусът върху железния похлупак на комунизма, отцепил културно и политически тази част на континента, и върнал развитието му с години. Но в тези случаи Джъд, за мен, пропусна да направи широкоспектърния анализ, който му се удава отлично за Запада. Не че изложеното не е интересно, провокативно или вярно - то просто е недостатъчно за съставяне на мащабната картина на Изтока. Не мисля, че е поради липса на данни, т.к. Джъд просто жонглира с тях. По-скоро е отгласът на студената война и част от нейните клишета, според които дори кървавият, диктаторски антикомунизъм е по-добър за пряко изтърпяващите го, и е идейно по-висш, от най-мирния (за момента) комунизъм. Тук не съм съгласна с Джъд. И двата варианта следва да се отхвърлят безапелационно - защото всеки един е зло! Сравнението им е ирелевантно, и не служи на някаква смислена цел, освен на казуистиката.
Като се изключи този уклон, който преобладава в изследването на периода на 70-те и 80-те, източноевропейците можем да осмислим доста неща за себе си из страниците, и трябва да го направим.
——— Енциклопедичността, вплетена в този исторически разказ, е впечатляваща. Джъд не се ограничава с изреждане на факти. Джъд тъче платно, картина и откроява и осветява тенденции, течения, причинно-следствени връзки и използва сякаш бездънно море от най-различни източници от политиката, културата, архитектурата, икономиката, даже ежедневни анекдоти. Разказът е за историята като симфония с постоянно менящ се сюжет, където обаче винаги нещо остава постоянно, само мени формата и етикета си, и прелива безпрепятствено от едно десетилетие в друго.
Ако някой се чуди каква е връзката между настоящите постидеологически партии в Европа и предхождащите ги силно идеологизирани леви и десни партии, вероятно ще намери част от отговора в книгата, и той ще е, че постигне ли се дадена цел, която е била в основата на идеология, тази идеология просто отпада... А дефинирането на новите цели не винаги е ясно дори за проповядващите ги, или за историците...
——— Макроисторическият анализ на Джъд е великолепно усещане, на моменти обаче рязко нарушавано от недоизпипан/ пропуснат като несъществен или направо непасващ на конкретното тълкувание факт. За Югоизточна Европа такива "подводни" камъчета има доста, и мен лично те силно ме подразниха (за “славянско” малцинство в Македония, например, допреди тази книга не бях чувала, и това съвсем не е случаен пропуск, т.к. в съвсем друг контекст след около 300 страници това обобщение е пропуснато, и се казва нещо съвсем, съвсем различно). Генералните тенденции обаче тъкмо защото са генерални, в повечето случаи са необорими, освен - разбира се - от навъдилите се теории на (националистическата) конспирация.
——— Концепцията на Джъд за историята като голям разказ е крайно интригуваща и той я прилага на практика. Историята Е разказ, тя не е заместител, а коректив на паметта, защото паметта е винаги индивидуална и често пожелателна и разкрасена. За разлика от миналото си пропагандно прилагане обаче, в днешната си версия този исторически разказ няма гарантиран щастлив край, където съответната държава-обект побеждава всичките си врагове и щастливо си заживява като империя или обществото с песен на уста превъзмогва своите 2-3 милиона избити несъгласни в името на всеобщото светло бъдеще. Всъщност този разказ изобщо не гарантира и не бива да гарантира нещо друго, освен истината. И е наша отговорност да я отстояваме, за да бъде Европа една добра идея, а не просто сбор от малки, ръфащи се територии.
——— П. П. Книгата просто плаче за преиздаване....more
Цената на мълчанието е самота и нещастие. И срам. И смърт. За отделните човешки същества, както и за нациите. Вълкът извън приказката най-често изяждаЦената на мълчанието е самота и нещастие. И срам. И смърт. За отделните човешки същества, както и за нациите. Вълкът извън приказката най-често изяжда червената шапчица, или поне я дегустира…
Роза Зауер, една от многото германки през военната 1944 г., опознава всички странични ефекти на собственото си мълчание, на цената му за околните и за самата нея. Както и на вината, от която няма никакъв смисъл, когато не е подплатена с действие, а е съпроводена с пасивност и отказ да поемеш съдбата си в ръце. В този смисъл невежите поне са по-щастливи.
Или както казваше Хайтов: “Едно часче бягане, едно животче връщане.”
Ако “Интервю с вампир” (първият филм) се развиваше през късната зима на 1944 г. нейде из заледените поля на Белгия, малко преди последната нацистка офАко “Интервю с вампир” (първият филм) се развиваше през късната зима на 1944 г. нейде из заледените поля на Белгия, малко преди последната нацистка офанзива на Ардените, сигурно щеше да е нещо подобно.
Един уплашен селски свещеник подхвърля в джипа на двама случайно преминаващи американски офицери 6 годишно дете, еврейче, укривано през войната в различни семейства, но при поредния яростен щурм на германци към селото, страхът надделява. Само дето двамата американци в джипа всъщност са германци. Нещо по-лошо, те са преоблечени есесовци, които щом се окопитват от първоначалната изненада, решават да приключат въпроса с детето в близката гора с един куршум. Обаче куршумът отива по друга траектория, защото в последния момент единият внезапно премисля.
Оттук нататък следва една почти сюрреалистична история, в която Животът среща Смъртта, а Смисълът - Празнотата. Не, в тази история няма розови сантименти. Няма и покаяние, нито посипване главата с пепел. Няма сърцераздирателно разкаяние за лагерите на смъртта. Има просто нова посока, която даже не подлежи на обяснение, освен може би със старата като света причина, че човешкото все пак е неизтребимо, като то съвсем не оправдава злото. Само при циничния късмет от колелото на Фортуна дава шанс за едно наистина различно бъдеще.
Образът на Матиас много ми хареса, беше пълнокръвен. Рьоне обаче съвсем не можах да я възприема като 6 годишно дете. Вярно е, че травмите и собственият и определено хладно рационален и силен характер си казват думата, но нещо през цялото време ми се губеше. Леко насмешливият, напълно лишен от илюзии поглед към “янките” пък беше страхотно поднесен - напълно лишен от сантименталната патетика на нароилите се напоследък концентрационнни чик-лити, където посланието е: американски пагон = ангелоподобно същество без нито един недостатък и също така без нито една допирна точка с реалността на епохата и живота като цяло + сълзлива сантименталност от сапунена опера + патетика в стил “Ние направихме Америка велика и покрай другото спасихме света, спазвайки Евангелието по точки и запетаи”.
Книгата нямаше да загуби, ако беше малко по-дълга (каква рядкост!) и имаше малко повече информация какво се е случило после. И ако преводът не беше толкова нескопосан с неподходящи опити за жаргон и разчупване, и странен избор на някои думи. Дори и така си я изчетох на един дъх, ще я търся на руски или немски (английски превод няма, има си хас с тази липса на преклонение пред Големия Брат!) - там преводът със сигурност би бил по-качествен.
[умопомрачително добра филмова адаптация на Нолан]
Опасенията на част от учените от Лос Аламос през 1945 г., че три века несекващ прогрес нa физиката м[умопомрачително добра филмова адаптация на Нолан]
Опасенията на част от учените от Лос Аламос през 1945 г., че три века несекващ прогрес нa физиката могат да завършат в един (ядрен) взрив, изглежда са имали известно основание.
Животът на Робърт Опенхаймер е любопитна панорама на 20-ти век. Когато членовете на клуб на любители минералолози канят да изнесе лекция техен задочен член с очевидно блестящи познания по минералите, те нямат понятие, че това всъщност е едно 12 годишно момче, син на германски евреи, постигнали американската мечта и разполагащи с имение и яхта.
Младият Опенхаймер е любопитна смесица от изумителен талант, влудяваща амбиция да остави ярък отпечатък (нямаща нищо общо с ограничена алчност или властолюбие) и доста крехка индивидуалност със склонност към неувереност и депресия. Така че младият Робърт е звездата на меката на довоенната физика - Гьотинген - но същевременно е подготвил и поставил отровна ябълка (в буквалния смисъл) на бюрото на научния си ръководител в Англия. Талантлив и енциклопедичен, влюбен в интелектуалните предизвикателства, той по същество се изгражда по-скоро като мултидисциплинарна личност с талант в квантовата физика, отколкото само като физик. Любител на психологията, литературата, езиците, със силно изявена склонност да търси и социална справедливост, той процъфтява като дете-чудо през Новия Курс на Рузвелт, когато симпатиите към комунизма в САЩ се разбират от американските леви интелектуалци като зов за социална справедливост и премахване на расовата дискриминация.
Втората световна война изтласква на заден план либерализма, и натъртва на патриотизма. А Опенхаймер е патриот, при това интелектуално изключително амбициозен патриот, жаден да докаже себе си в най-дълбоките дебри на познанието, и проектът “Манхатън” изглежда навременния отговор на всички тези стремежи. Всички участвали в него са единодушни, че атомната бомба не би могла да има по-успешен, харизматичен, целенасочен и гъвкав ръководител. Притесненията за разрушенията и жертвите са теоретично ясни на Опенхаймер, но бомбата е делото на живота му и те в никакъв случай не са първостепенен приоритет за него.
Но като всеки силен (и не само) интелект Опенхаймер мисли и в по-широк мащаб от ястребите във Вашингтон и в щаба, и след войната настоява за регулации и международно сътрудничество и открит научен обмен по отношение на атомната енергия. Когато САЩ се готви за водородната бомба, Опенхаймер активно се противопоставя на проекта с мотива, че в този случай има оръжие за геноцид - то никога не може да се ограничи в “тесния” периметър на един град, а поразява в огромни, континентални мащаби.
В началото на Студената война такава позиция е ерес. И поддръжниците на въоръжаването се заемат с Опенхаймер по маккартисткия маниер на лова на вещици. През 1954 г. след “изслушване”, което е чиста пародия на съдебен процес, Опенхаймер е отлъчен като ненадежден елемент. Така е изпратено и послание към несъгласните учени - да си затварят устите за политически изказвания и да изпълняват заповедите на военните стриктно и само в техническите си области.
Опенхаймер не е Нютон. Умът му обитава твърде много области извън чистата наука, и далеч не е научен идеалист. Опенхаймер не е и изцяло мъченик - има твърде много натрупани грехове, макар ФБР и Хувър действително да дават максимума от себе си в параноичния си тормоз и непрекъснато си шизофренно следене, за да го направят такъв. Дори не е винаги и добър човек. Но е определено умен и значим човек, неразривно показал заплетения възел между наука и военно приложение, наука и его, наука и политика, наука и свобода, наука и отговорност.
—— Конкретната биография черпи от изобилие от архивни материали - публични или за известен период засекретени. И точно тук е големият пропуск на авторите - те често се губят из изобилието и скачат от име на име и случка на случка. Цитати има безброй - на колеги, съседи и познати, на речи на самия Опенхаймер. Но реалната личност - противоречива и достатъчно хлъзгава, какъвто е бил и маниерът му - си остава все така забулена в изпарения и мъгли. В някои моменти впечатлението ми беше, сякаш се възпроизвеждат нечии клюки, но на силно странични и неинформирани свидетели, които не са в състояние да предоставят надеждни данни. В други биографии авторите изграждат собствена интерпретация, каквато тук предимно липсва. Това, разбира се, е добре за безпристрастността, но в прекалено количество уморява, задълбавайки в несъществени детайли, само за да реферират към някой външен източник.
Странна е и липсата на научни подробности. Физиката не е от лесните науки, но авторите действително всячески я избягват, което стои като голяма кръпка.
Все пак информацията е интересна и достатъчно представителна, очертава нееднозначна картина на епохата, всъщност на няколко епохи. А и е написана достъпно и с достатъчно мръвки от полезни насоки за осмисляне.
[edit: картинка] За първи път героиня на Реверте истински ми хареса. Обичайното му шизофренно отношение към фаталните жени (както си ги представя) тук [edit: картинка] За първи път героиня на Реверте истински ми хареса. Обичайното му шизофренно отношение към фаталните жени (както си ги представя) тук е по-приглушено и по-подплатено исторически и психологически.
[image]Ролята на водолазите във военни действия не е от честите теми за изследване. Предвид факта, че немалко военни действия от втората световна война са се разиграли в Средиземно море, атаката на италианските военни водолази над британския флот в Гибралтар през 1942 г. ми беше крайно интересна.
Реверте отново ни запознава със запазената си марка герои, изградени предимно от светлосенки и неочаквани импулси, в поредния интересен исторически контекст. Чак ми се иска да има продължение, каквото, разбира се, няма. Стилът тук е много по-ошлайфан от иначе любимата ми “Кралицата на Юга”, с журналистически елементи и с две времеви линии. Майсторът си го може.
4,5⭐️
П. П. Българската корица е порядъчно грозна, но преводът е чудесен....more
”Живот ли бе – да го опишеш? Живот ли бе – да го разровиш? Разровиш ли го – ще мирише и ще горчи като отрова.” “История”, Н. Вапцаров
Историята не е, за д”Живот ли бе – да го опишеш? Живот ли бе – да го разровиш? Разровиш ли го – ще мирише и ще горчи като отрова.” “История”, Н. Вапцаров
Историята не е, за да се харесва. Нито да доказва, оправдава или препотвърждава нечия правота. Тя просто е.
—— Искрено се питах дали след като прочета това толкова обемно изследване на Ивайла Александрова за “терориста” Вапцаров, ще променя отношението си към “поета” Вапцаров. Отговорът ми е - не. Защото той е един и същи човек. А хората са същества крехки, чупливи и несъвършени. Хората не са своите паметници.
Всъщност този дълбок скок в оцелелите архиви от 1942 г. (защото има и доста прочистени), е смиряващ. Хората са просто хора, а паметниците пък са просто доктрина, често нямаща общо с оригинала. Левски и Ботев едва ли биха харесали своите, а за цар Калоян да не говорим…
—— Хареса ми подходът на Ивайла Александрова - определено ангажиран, с немалко емоция, но подплатена с толкова много извадки от архивите, че на моменти чак задавя. За пореден път осъзнавам, че не познавам кой знае колко добре родната ни история, за правилна интерпретация да не говорим. А ширещете се “интерпретации” често са готови нагласи, капани, матрици, украсени с нечие пожелателно мислене и амбиции. Но историята все пак я има - прoсто достъпът до нея е труден, не напразно архивите винаги са пазени от любопитни очи.
—— За царска България имах късмета да слушам от баща си, който я помнеше. Поглед от беднотията и от дъното на онези години, когато в малкото градче се спирали да слушат радиоточката и се присмивали над патетично звучащите германски победи. Не им вярвали. А близкото училище, кой знае защо, се превърнало в нещо като арест по времето на прочутия ЗЗД - и оттам се носели викове.
—— Трудно ми е да дам оценка на 1942 г., тъй като не съм живяла в нея. За разлика от Вапцаров, Трайчо Костов, Гешев и още куп “герои” от полицейските архиви.
През тази година втората световна война вече е в разгара си, германската окончателна победа е немалка вероятност. БРП (к) е забранена в България след атентата в “Св. Неделя” от 1925 г., но съвсем не е прекратила съществуването си. След нападението над СССР тя възприема курс на въоръжена борба, който, в интерес на истината, никога не достига размерите на други антифашистки леви движения (защото има и десни такива). Българската специфика е, че на наша територия не се води война и няма (и няма да има) изпратени части на източния фронт в подкрепа на Германия (за разлика от една Румъния например). Междувременно у нас шестват германски офицери и малко Гестапо (макар и не колкото им се иска), а ЗЗД постановява 50,000 лева награда на глава. Мнозина го разбират буквално - и режат глави на подривни елементи, даже се снимат с тях (това е доказателство да си вземат парите). Същевременно България е в “символична” война с Великобритания и САЩ, която през 1944 г. довежда до една далеч не символична бомбардировка над София.
Този контекст е важен, защото без него действията на БРП (к) от онази година и тези на активиста Вапцаров не могат са бъдат разгледани качествено. Да, субсидията на БРП (к) идва от Москва. И това съвсем не са малко пари - всъщност са почти всичките. Но светът на 1942 г. не е светът на 2022 г., макар хората винаги да са едни и същи.
Идеализмът в абсолютни стойности е опасен. Опасен е бил и за онези стари комунисти, избягали в СССР след 1925 г. и попаднали из сталинистките лагери 12 години по-късно. Спасила ги войната - с “шанса” да идат като действащи военни специалисти в родните си страни, където срещу германци и местна власт да се организират диверсии. В България те биват изпращани по различни канали - най-вече с подводници и самолети. И НКВД им е подбирало мисиите да са леко убийствени за тях, както изглежда. Ако свършат работа - добре. Ако ги убият, пак добре - лично Георги Димитров е преглеждал кандидатурите. Оръжия по море до България пък стигат горе долу бързо от Севастопол до Варна.
Вапцаров работи под командването на Цвятко Радойнов, “подводничар” по гореописаната схема, ръководещ военноподривната структура на БРП (к). Сред задачите му влиза пренос на пари от съветското финансиране, организиране на получаването на съветско оръжие по море и контакти с различни звена в организацията.
Така че, когато през 1942 г. Секция А на Гешев залавя няколко по-дребни риби, които довеждат до ареста на Вапцаров, последното съвсем не е дребен улов за полицията. Това, което следва в мазетата на полицията е същото, което се прилага далеч от благопристойни очи от памтивека насам. Физически и психически мъчения, внимателно дозирани според индивида. Миксът проработва при Вапцаров. Той издава изключително подробно дейностите и контактите си. Всеки следващ заловен следва тази схема на издаване и накрая полицията арестува Трайчо Костов, най-висшия член на БРП (к) на местно ниво по онова време.
Не знам дали Гешев е подозирал, че ще пожъне такива успехи. Две големи дела - дело срещу подводничарите и парашутистите, изпратени от СССР и дело срещу местните структури на БРП (к) завършват с куп смъртни присъди. Само по делото за комунистическата партия те са 12 - 6 присъствени и 6 отсъствени. Общото за всички заловени, е че проговарят (почти? да, вероятно и Трайчо…) до един. Митът за стоманения комунист все още не се е родил у нас - трябва му достатъчно власт, за да го утвърди като пропаганда.
И нещо, поне за мен уникално. Всички по този процес пишат в затвора втори, тайни показания до ЦК на БРП (к), където анализират причините за съкрушителния удар, нанесен върху всички комунистически структури от полицията. Партията е почти заличена. А показанията са потресващо просветляващи. Гузна съвест, желание за прехвърляне на отговорността, немалка доза искрени убеждения, немалко мъжество и даже има място и за отвращаваща партийна политика в лицето на смъртта.
—— Докато четох, осъзнах защо двете последни стихотворения на Вапцаров са най-силните. Не е точно смъртта. А тъжната мъдрост пред смъртта. Идеалистът Вапцаров, аматьорът-конспиратор Вапцаров и поетът Вапцаров най-светне се срещат с реалиста Вапцаров. А всяко дълбоко знание носи тъга. Когато идеалистът поема партийното поръчение да поеме максимум вина пред съда и да снеме колкото се може повече от важния човек Трайчо Костов, това е разкаяние за проявента слабост (макар че боят си е бой), последен отблясък на лично достойнство…и тъжно осъзнаване, че колелата на всяка доктрина са създадени да премазват по пътя си без особена драма.
—— Герой или изрод е Гешев и неговите хора? За мен - и двете. Ефективността му е безспорна. Мотивите му също - защита на държавата от тероризъм. Това, че държавата му е била една доста несъвършена конструкция, не е негова вина. Тя е била такава и след 9 септември, такава е и сега. Вероятно е можел да се реализира и в някоя по-съзидателна дейност, но коя държава може без служби? Неприятни, но нужни…
—— Председателят на съдебния състав по делото не е осъден на смърт от народния съд. В крайна сметка, по всеки един критерий, той е спазил (с някои разтягания) закона.
—— 1942 г. не е и 1944 г., когато едно от първите неща, направени от новата власт, е да засекрети делото срещу комунистическата партия. И да започне да издига своя божествен пантеон, отчитайки че всяка действителна информация би торпилирала новата митология.
—— Историята е (себе)познание. Когато към нея се подходи със смелост и уважение. И с по-малко предрасъдъци, което винаги е най-трудното. Родната история е благодатна. Определено не е благодарна, и определено е твърде неудобна на моменти, както и зорко пазена от не едно драконово око да не вземе да стане общо достояние. Затова такива книги дано да има повече. С емпатия и без симпатия, и без готовата матрица за изковаване на необходимите за деня и момента мнения и увеличаване на бройката на полезните идиоти.
—— Вместо завършек съвсем случайно се сещам за един цитат от “Шогун" - подхожда, защото ловко показва поне две от гледните точки: " — Това бунт ли е — да или не? — Да. Но има смекчаващи обстоятелства. Много сериозни смекча… — Не може да има смекчаващи обстоятелства, когато става дума за бунт срещу законен владетел! — Може — ако победиш."...more
Loading...
