В зората си всяка религия е бунтарка срещу несправедливостта. Даоизмът насочва към единението с вселената. Конфуцианството изразява идеал за стабилно В зората си всяка религия е бунтарка срещу несправедливостта. Даоизмът насочва към единението с вселената. Конфуцианството изразява идеал за стабилно и грижовно общество. Юдаизмът заковава морален кодекс на табличките, донесени от Мойсей. Христос отваря вратите за всички, независимо от пол и принадлежност, за милостта. Ислямът и поетично, и прагматично, внася ред и в ежедневието, и в душата. Ако погледнем обаче годините? 500 г. пр.н.е. за първите две. Старият завет е писан в течение на поне 500 години, до новата ера. 33 г.н.е. 632 г.н.е. или първата по Хиджра.
Но какво да кажем за зенита или залеза? Дали днес, през 2024, или дори през 1024 г. детайлите, нароили се около ядрата, са имали същото конкретно значение като в годината на възникването? Не би трябвало, защото - както казва цитиран от Халаф днешен ислямски учен - религията ще заприлича на застояло блато. А в него пронизително и непрестанно ще крякат жабите на догмата, реакционерството, омразата, отрицанието, невежеството, диктатурата и смъртта.
Тезата на Халаф е проста: ислямът е в криза и се нуждае от реформа. И тук започват проблемите ми с такава теза. Защото що е то “реформа” за една религия? То е нейното смъкване от пиедестала на едноличната власт и прибирането ѝ при другите културни реликви, както и в онова дълбоко място, което всеки крие в себе си - то го крепи или убива. “Реформа” на религията ще рече просто по-малко религия. Което се случва в световен мащаб с всички религии без исляма. В държавите-опониращи си конкурентки за законодателки на исляма - Саудитска Арабия, Иран и Турция - тенденцията е точно обратната. Две от тях са теокрации, които си позволяват налагане на правилата от 632 г. заради приходите си от петрол. Третата се опитва някак отново да се докопа до бившите си имперски провинции - като за начало, с мека сила. А вътре в самата Турция - и с твърда.
Освен износителки на петрол, Иран и Саудитска Арабия, а и Турция, са износителки и на ислям към мюсюлманската диаспора в Европа и САЩ. Те нямат интерес “подопечните” им овчици да напуснат капсулования свят, съсредоточен около хадисите и корана. И не са фар на толерантността и интеграцията. Саудитските уахабити и шиитските теократични проповедници от Кум все още работят със средновековните аршини. Да не забравяме и тъжно провалени държави като Египет и Алжир. Или Йемен. И ето още няколко конкурента за душите на вярващите, като салафитите, на фона на които останалите кандидат-религиозни просветители изглеждат буквално отвратително цивилизовани. И ето ги ДАЕШ/ИДИЛ и Ал Кайда. На фона на неадекватните западноевропейци, които все едно не са чували за мюсюлманската религия или за тези свои граждани, и сега ги “откриват”, като междувременно социалното сближаване и съвместен живот просто не са сработили. Гета във Франция, където поколения се издържат от социални помощи. И Германия, продаваща на ислямските фондации, търсещи терен за джамии… стари църкви! Свършиха ли ви празните терени, бе аланкоолу!
Да се върна на реформата: Халаф е идеалист. Християнството това вече го е играло. И при него печели реформацията - кладите, липсата на хигиена, религия вместо държава и плоската земя постепенно остават в миналото. А при исляма, оказва се, е спечелила в глобален план контрареформацията. Едната религия дава тихо път на бъдещето (е, не нявсякъде, не без къчове и не без простотии, това все пак са бая версии). Другата набира засилка на задна скорост в посока 7-ми век и тотален контрол по оруелски над всеки мозък (отново с уговорката, че не се отнася за всички версии и страни, не е малка разликата между алевит, суфи, кюрд сунит и саудитец уахабит, иранец шиит и иракчанин шиит, нито условията на живот са еднакви за тях).
Как се бори глобална контрареформация (и контрареволюция)? Мъчно. С реформация от страна на водещи религиозни учени - в посока хуманизъм на доктрината и детайлен исторически контекст. С благо и с кютек. С просвета. С достоен живот, достъпен за всеки член на обществото, без значение какъв е. И с абсолютна и непримирима твърдост спрямо всеки, който се опитва да всее омраза, недоверие, смърт. Явно едни правителства са добри в първото. И адски зле във второто. Или обратното.
Като цяло, връщам се към добрия стар Самюъл Хънтингтън, който пророкува сблъсъка на цивилизациите като опит за връщане/ откриване на някаква идентичност. Което означава, че явно сума ти народ я е забравил, та трябва да я преоткрива, и за целта скача по митингите на кандидат-фашистите на крайната десница или под истеричния крясък на моллите в джамиите или ютюб каналите за кандидат-джихадисти. Не я забравяйте тази идентичност, бе хора. Иначе ще ви я наложат насила.
3,5⭐️
———— ▶️ Цитати:
””Буквалната” - или “азбучната” - грамотност не е алтернатива на културната неграмотност.”
“Гражданин, който живее в условията на всеобща културна неграмотност, независимо от собственото си ниво на образование и професия, лесно се превръща в социално чудовище, което носи в себе си деструктивен заряд, насочен срещу наченките на надеждата, градивността или човешката толерантност.”
“Някои салафисти и лидери на политическия ислям отричат съвременната медицина, защото не искат да признаят, че лечението е дошло от (неверник) от Запада и не идва от хадис на Пратеника на Аллах. Те не разбират, че Пророкът Мохамед е дошъл с решения за своето време, а не за нашето време, тый като не е бил нито лекар, нито епидемиолог. Същевременно забравят, че самият той е починал от треска.”
“причината за изостаналостта на мюсюлманите не е нито ислямът, нито колониализмът, а фаталната за техните страни симбиоза между духовната и светската власт, между духовенството и държавата".
“Сблъсъкът е исляма е между две основни каузи: първата е ислямизирането на модерния свят, а втората - модернизирането на религиозната мисъл.”...more
Какво да кажа след този прочит, освен, че се радвам, че не съм корейка или китайка? Дори героинята, за правилното произнасяне на чиято име не мога да Какво да кажа след този прочит, освен, че се радвам, че не съм корейка или китайка? Дори героинята, за правилното произнасяне на чиято име не мога да гарантирам, да е поколението У, набор ‘82 - т.е. нормална съвременна жена…
Чийон (?) не се отличава с нищо. Заобикалящият я свят - също. ✔️ Баща ѝ е чиновник, майка - домакиня, многознайна и капризна баба, сестра и брат - зеницата в очите на всички, защото е син ✔️ Да си син в корейско семейство все още е привилегия от момента на раждането и въжделена цел за сватове/ бащи/ майки ✔️ Предимствата започват още от факта, че бебетата-момичета често се абортират, от глезотиите, недостъпни за момичетата, в най ранна възраст; минават през щедрото учителско отношение (ако момче обиди/удари/опипа момиче без съгласие - “те, момчетата са си такива”). Стигат до университета, където потенциалните работодатели набират като дългосрочни “активи” мъже и и им плащат с 40% по-високи заплати, като тези мъже са, общо взето, свободни да упражняват сексуален тормоз без никакви последствия ✔️ На фирмени вечери жените влизат в ролята на нещо средно между обслужващ персонал и гейша за забавление и пощипване от старши мениджмънта (който е само мъже-“традиционалисти”, прехвърлили 50-те)
Догматичното неоконфуцианство също е от теченията, приравняващи жената на стопански инвентар, и то инвентар в рамките на свещено нерушим колектив (да обидиш колектива или колективната репутация е по-лошо от най-лошата индивидуална гадост, която може да ти се случи). В съвременното общество тези противни нрави просто заемат по-изтънчени форми, изразителите дори хумористично намигат. Но в Южна Корея (и в Китай, и в Япония) са си там.
Сюжетът е от тези, които са горе-долу известни от самото начало и не подлежат по никакъв начин на “спойлване”. Варират единствено детайлите и корейските нюанси, но историята е известна на всеки читател. Феминизъм не е точната дума, която описва това “резюме” на психиатричен случай в папката на неизвестен корейски психиатър. Фактологията просто е удобна за тероризиращите или просто откровено възползващите се - така де, как може да има проблем, като на тях си им е добре така? И е деградираща за жертвите, защото приравнява всяка съпротивя или изказано мнение на социално отхвърляне. А и не е ли яко да накараш жертвата да се закопае сама?
Студеният, фактологичен стил с доста изброявания за моя изненада ми допадна. Клиничният поглед донякъде неутрализира въздействието в емоционален план, и най вече извежда на пределен план баналността, тривиалността, битовата незначителност на всяка случка сама по себе си. Просто натрупването им води до адска купчина от неизбежности без изход, ако никой не се е хванал да ги рине законодателно и манталитетно една по една. Което, впрочем, корейците са се захванали. Но за колко време се променят възгледи, насаждани от над 1000 години, е друг въпрос. И не касае само корейците…
—— ”What do you want from us? The dumb girls are too dumb, the smart girls are too smart, and the average girls are too unexceptional?”
“Companies find smart women taxing. Like now—you’re being very taxing, you know?”
“He found it more cost-efficient to invest in employees who would last in this work environment than to make the environment more accommodating.”
“she told herself that people did care—they were just too tired to act on it. ”...more
В страната на Елена Костюченко (нищо украинско няма в нея, просто фамилията на първия съпруг на майка ѝ, който не ѝ е баща) няма място за: ✔️ разследваВ страната на Елена Костюченко (нищо украинско няма в нея, просто фамилията на първия съпруг на майка ѝ, който не ѝ е баща) няма място за: ✔️ разследващи журналисти, които изравят неприятни истини и имат нахалството да намекват за промяна ✔️ бедни и социални слаби ✔️ любители на собствения пол ✔️ миролюбци ✔️ родени в етнически малцинства ✔️ любители на чистата и незамърсена природа и на щадящите я производства ✔️ жени, които не знаят, че трябва да са безгласни предмети - ако не си траят, се считат за законна плячка ✔️ правозащитници и природозащитници ✔️ любопитни, непримирими, критични, смели ✔️ инвалиди и луди
В страната на Елена Костюченко и в нейните репортажи за вече закритата “Новая Газета” (архив все още е достъпен: https://novayagazeta.ru/authors/56) - такива ги убиват: с куршум, с екологична катастрофа, с новичок, в затвора, в лудницата, с тормоз, бой и социално отхвърляне. Защото те имат едно основно качество, което следва да бъде изкоренено - поставят под въпрос всемогъществото, всевластието и всезнанието на Държавата. Държавата знае най-добре, даже когато нищо не знае. Държавата е права, дори когато греши. Държавата убива, за да спаси. Който не го е разбрал това как е правилно да си патриот - или под земята, или в изолатор, или да си търси късмета извън нейните сияйни граници.
Страшен е светът на днешна Русия. Загноилите рани на стария комунизъм и на последвалата го мафиотска вакханалия на 90-те не е оставила никакъв шанс за нормалност освен малки островчета в Москва и Питер. Обитателите на тази Оруелова ферма не са непременно нещастни. Някои са си съвсем добре и са горди, че са част от могъщото течение на “всички правят така и ние сме велики.” Други са се отказали да мислят изобщо. Трети си подмятат милиардите, а четвърти са доволни като набият някой по-слаб, защото това ги прави силни. Броят на доволните е изумителен.
Уви, и Зигар, и Костюченко в крайна сметка напуснаха своята страна. За разлика от Политковская, Меркелов и Навални, които нямаха този късмет. Останало в Русия е само мълчанието....more
Тъжно четиво. Днешна Русия за тепърва начинаещи. Където новата религия е Култът към Победата, който постулира, че Русия никога, никога не може да е отТъжно четиво. Днешна Русия за тепърва начинаещи. Където новата религия е Култът към Победата, който постулира, че Русия никога, никога не може да е от грешната страна на историята. Интернет е цензуриран. Наказателните разпоредби обхващат взе по-абсурдни казуси. За силно инакомислещите има Новичок или направо наказателна колония с тиха екзекуция. Икономиката функционира като в мафиотско кланово общество - ти на мене, аз на шефа, той на Големия Шеф. И колкото си по-нагоре, толкова повече лични яхти притежаваш, като не забравяш дължимите 35% за Путин. Войната срещу външния враг пък повдига депресирания дух на стадото.
За следилите руската действителност - нищо ново, нищо бомбастично. Книгата е предназначена за цивилизовани, изтънчени и политкоректни западняци. Поднасянето е нежно и леко повърхностно (да не се изпостресират), набляга се на твърденията. И на моменти оптимизмът ми идва в повече. Човече, нещата са мега зле, а ти ми говориш какви уроци сте извлекли и как сте променили обществото. Това е мит - след като Путин централизира всичко в сръчните си мафиотско-маниакални ръчички, никой, освен екстремист и радикал (и то адски хитър!) няма шанс. Уви…...more
“Векът е разглобен О, дял проклет - да си роден, за да го слагаш в ред.”
Векът е ХVI век, тъкмо на границата с новия XVII век, а във вътрешноавс[image]
“Векът е разглобен О, дял проклет - да си роден, за да го слагаш в ред.”
Векът е ХVI век, тъкмо на границата с новия XVII век, а във вътрешноавстрийските провинции на Хабсбургите контрареформацията набира мощ, за да сложи човешките умове и души в ред. Лютеранството е ерес, която позволява самостоятелно четене и тълкуване на светото писание, а светата Римокатолическа църква няма да се откаже от пълния си духовен монопол без бой. В боя пламват високи клади с хора и книги. Броят на вещиците бележи рязък скок, заедно с прочистването на заблудата, че в света на веднъж завинаги установената истина би могло да има неразкрити явления, закони, обяснения на реалността или някакви други, непоръсени предварително с католическата светена вода тайни.
—— “Животът е история, разказана от луд, пълна с врява и безумство, в която няма ни капка смисъл...“
Мойца Кумердей е постигнала нещо рядко. Накарала е самата епоха да заговори. Многогласието прелива и редува: бесуващо суеверие; властническо самодоволство; въпроси без граници и сякаш без отговор; страх от възвишеното, от непознатото или просто от отговорността да се живее достойно; арогантността и на безправните, и на безнаказаните; дълбокия мрак на невежеството, преливащо в мракобесие; искрица здрав разум в пустинята; отчаянието от невъзможността за полет; дребничката, притаена подлост и завист на порядъчните хорица; пищно лицемерие, щедро ръсещо поуки върху презираните низши… Всяка глава от книгата е глас, или даже хор - често хора на гръцка трагедия, съзнавана и несъзнавана, причинена или изстрадана, когато в един малък град и близкото до него село силите на властта на Църква и император изплитат мрежите си, за да изкоренят лютеранската ерес и да дадат урок за вечни времена. Гласовете на палачи, на жертви, на злоради и невежи “наблюдатели”, понякога комбинация и от трите, са изумително живо, безжалостно и красиво (пре)създадени. Диалогът между тях, подобно на разговорите между княза-епископ и графа, сякаш е на път да се осъществи, да се получи докосване, контакт…за да се разпилее в самотните крясъци на епохата, в които се долавя зората на бъдеща светлина, но и ехото на древен мрак.
—— ”Да бях умрял! До гуша ми дойде с достойнство да се перчи лицемерът, богатият от бедни да краде, нищожества с почтени да се мерят, да е в бардак девическата чест и ученият, унизен, да проси, и ситият под маска на злочест, и много често болен здрав да носи, и доблестният – в хорските крака, и правият да си криви душата, и словото с намордник все така, и правдата – слугиня на лъжата. Изчезнал бих, но как така в калта сама да изоставя любовта?”
Прочитът изисква сили, и е бавен. В края е дори болезнен. Но изобилието от философски препратки, които изскачат почти във всяко изречение, от “закачките” с ХХ век и с античността, със Севера и Юга, Изтока и Запада, здраво ме впримчи в ритъма си - наистина синкопиран ритъм (както е озаглавена и първата глава), редуващ моменти на безпаметство с моменти на проблясък. Разказът постоянно мени ритъм, изразни средства и гледни точки, заиграва се с мотиви и препратки, увлича се в собственото си течение и криволичи сякаш из безкрайния тунел на някоя омагьосана пещера от 1001 нощ. Линейността е заменена с множество успоредни и перпендикулярни линии, змиевидни спирали на лабиринти, самотни точки на празен лист, или пунктир, очертаващ екзотична фигура (и дали само една?)…
—— ”Това е болестта на времето ни: луди водят слепи.”
Епохата на контрареформацията никога не ни е напускала. Човечеството все така се люшка между двата моркова на сигурността и на свободата, а тоягата не спира да играе. Гласовете на протеста, на просветата, на стремежа за обновление, облагородяване и достойнство от XVI век удивително приличат на гласовете на всички дисиденти, оцелели от нацизма и комунизма, за да свидетелстват. Всички палачи във времето също си приличат - от изтънчените циници до невежите касапи.
Кумердей слива светоусещането на европейския изток с врящата каша на европейския запад и резултатът е свръх любопитен и цялостен. Но да, любителите на изцяло стандартизираните по матрица сюжети и писане, ще се отегчат моментално.
—— С такива книги си припомням какво вълшебство се крие върху един - в началото празен - бял лист.
—— П.П. Цитатите от Шекспир просто някак ми се вързаха добре със сюжета, a и поетът е дете на същия този XVI век. Странно, че заглавието у нас е съвършено незабелязано и нерекламирано.
За самотата, уязвимостта и тормоза в училище. За отчуждения, изтощен и незаинтересован свят на възрастните. И за един магически замък, приютил седем сЗа самотата, уязвимостта и тормоза в училище. За отчуждения, изтощен и незаинтересован свят на възрастните. И за един магически замък, приютил седем самотни души на прага между детството и младостта. За целебната сила на вникването и изслушването.
Книгата е изпълнена с много нежност към децата, които “не се вписват”. И им протяга тъкмо онази ръка за помощ, която сами те често не откриват.
Добре доши в Русия, видяна през обектива на Дмитрий Марков. Роден през 1982 г. и починал (някак загадъчно и той) през Познавате ли тази снимка?
[image]
Добре доши в Русия, видяна през обектива на Дмитрий Марков. Роден през 1982 г. и починал (някак загадъчно и той) през 2024 г. - на същата дата, на която “почина” и Алексей Навални в своята сибирска преизподня.
Дима Марков беше просто фотограф - един от най-светлите фотографи на тъжната руска действителност отвъд лъскавите мегаполиси и витрини на Москва и Питер. Русия на тъжното, примирено, безпросветно и бедно ежедневие извън прожекторите. Точно затова не го обичаха силните на деня и патриотите. Снимките му не бяха никак патриотични по техния вкус. Но бяха истински родолюбиви, винаги с много финес, остър поглед и съчувствие. Защото Дима - за разлика от политиците в повечето страни, и най-вече - уви - в собствената му - много добре знаеше разликата между “родина” и “режим” и “хора”. Всички режими са преходни, някои са човеконенавистни. Но никога, нито за миг, не бива дв се бъркат с “родина”. Тя остава - и снимките в този албум без текст крещят без нито една дума. Марков всъщност борави само и единствено с общочовешки категории. Думите са излишни.
Не знаех, че “Междузвездни войни” на Лукас и целият Холивуд са пряко повлияни от Кембъл с неговия ”герой с хиляди лица”. Като добър разказвач, КемНе знаех, че “Междузвездни войни” на Лукас и целият Холивуд са пряко повлияни от Кембъл с неговия ”герой с хиляди лица”. Като добър разказвач, Кембъл действително систематизира нещо като “рецепта” или “наръчник” по героизъм, стъпвайки върху изпитаните прийоми на древните митове. Митовете обаче мълчат как се става героиня. Героинята най-често си стои вкъщи и преде, а ако се обади по някаква тема, синът и се скарва да не си напряга главата с мъжки работи (като Пенелопа, чакаща като жива статуя своя Одисей, докато синът и Телемах я поучава да си мълчи). Героинята е обект и предмет на някаква случка - най-често насилие, и няма никакъв контрол над случващото се (Даная, Персефона - иначе на Зевс и Хадес нямаше да им излезе късметът). Ако героинята реши да протестира срещу понесена несправедливост, и режат езика (Филомела, осмелила се да протестира срещу изнасилвача си). Или я отвличат, защото жените в митичен Рим са станали кът за възпроизводствени нужди, и на всичкото отгоре тъкмо на нея легендата вменява, че е длъжна да убеди бащи, съпрузи, синове да се помирят с наглите насилници (сабинянките, отвлечени от римляните). Ако пък се опъне на мераците на бог като Аполон, набързо я смълчават в ролята на вечното лъжливо овчарче за околните (Касандра от Троя). За Пандора с нейната кутия и Ева с нейната ябълка на познанието даже не ми се говори. Страхът от просвета наистина е библейски…
Митовете не гъмжат от женски примери за някакъв съществен принос към света (освен биологичен). Но да смълчиш една жена все пак не е лесно (както знае всеки женен мъж), и следващото убежище на дамското присъствие са се оказали приказките - “сива” зона, гледана с високомерно презрение от любителите на героични епоси. В народните приказки положението отново не е съвсем розово - кула-затвор за Рапунцел, непробуден сън за Спящата красавица и никакъв избор за принц, робски труд за Пепеляшка. Само Шехерезада по терлици се измъква от примката на палача с приказки - буквално. Населяващите нейните 1001 нощи дами са предимно измамни изкусителки - гробокопачки за всеки мъж с потенциал, но се намират и истински умници, все пак. И то доста повече отколкото в която и да е епическа саги и мит.
Когато братя Грим и Шарл Перо започват да събират и публикуват народни приказки, печатните им версии претърпяват жестока морализаторска цензура спрямо устната традиция. В приказката за Синята брада остава осъдителната присъда за неподобаващото женско любопитство на съпругата, за сметка на снизхождение към убийствата на този приказен сериен убиец на жени. Защо и е било да се рови в скелетите (буквално) в миналото на мъжа си? Част от тогавашните критици искрено недоумяват по въпроса.
След като и приказките падат под ножа на “новия”, вече книжен, прочит, остават клюките. И остава изневярата като поле на тесния “избор” и “свобода” - на Ана Каренина и Ема Бовари. Така - мирно и идилично - до 20-ти век - където, ако не друго, се появява поне милата стара мис Марпъл на Агата Кристи. И куп - предимно влудяващи, с малко добри изключения - модерни препрочита на старите митове от гледната точка на дамите.
Самият Кембъл чистосърдечно си признава, че митовете не са му дали много материал за “героиня”. А и той е от старата школа - Кухня, Църква, Деца - и точка. Идеята на Мария Татар за поглед “от другата страна”, от гледна точка на “героинята” е достоен за уважение. Защото митология, приказки, литература дават изобилен материал и архетипове. Те не са ласкателни, но са истински. А ако са ласкателни - например възхвала на типа “многострадална Геновева” - просто са откровено изфабрикувани “пропагандни материали” на различните епохи. От тях има много какво да се извлече - дори като се чете между редовете, всъщност най-вече така.
Но Татар се отплесва твърде много в съвременността и с популярни авторки, част от които изобщо са неграмотно едностранчиви, и забравя за нюансите и митовете. Прегледът над части от американската масова култура и литературни традиции е полезен, но не чак в такива количества и не с тази избрана насоченост. Дори американската култура е по-богата от трохите, подхвърлени от Татар. За сметка на това старите източници са леко пренебрегнати и недоразвити като мотиви и значения. Диалогът им с днешните “еквиваленти” в книги, кино, телевизия не е изцяло свързан и пълноценен, а само започнат. Надъханата едностранчивост на т.нар. втора вълна на феминизма също не помага - винаги съм си мислила, че феминизмът е само един, и американизираната му, проповедническа версия никога, никога не ми е допадала. Целта на цялата книга ми остана мъглява - “героиня” не видях, твърде многото и ненужни цитати от Кембъл не ме просветлиха (очаквах спор, но такъв няма, а липсва и диалог), концепция липсва.
Като цяло - интересни напомняния за основни стереотипи, които всички отнякъде сме прихванали (в западната култура), и за техните източници и често доста по-нееднозначно от възприетото значение.
2,5⭐️
——— “Stuck at home, enslaved, exiled, or imprisoned, heroines are handicapped in ways that point to trials rather than journeys.”
“These are not tragedies of heroic defiance or of human failings, but tales of assault and abduction, injury and trauma”...more
В тази последна (четвърта) част “Децата на Арбат” - първото съветско поколение, познаващо единствено правилата на Партията и лозунгите на Стали[image]
В тази последна (четвърта) част “Децата на Арбат” - първото съветско поколение, познаващо единствено правилата на Партията и лозунгите на Сталин, без ясни спомени за времето преди 1917 г. и без никакви познания за света извън СССР и пропагандата - дава много жертви както в чистките на Големия Терор, така и в месомелачката на втората световна война.
Рибаков отново очертава мащабно платно на съветска Русия в периода 1937 - 1943 г., на фона на задаващата се война, която Сталин счита за невъзможна. Портретът на едно параноично, примирено, изплашено и все пак съдържащо малко живи клетки общество се допълва с нови и нови трагични нюанси, които са ясна диагноза и предупреждение за бъдещето. Късметлии няма - лишаваш се или от човечност, или от живот.
Тук обаче сюжетът сякаш е набързо нахвърляна съкратена чернова с точки за бъдещ роман, а не е самият роман. Много събития са сбити под формат на обикновен хронологичен списък, без задълбаване, без нюанси, а просто целят да се изреди възможно най-много. Отново се намесва нелепият, изкуствен и губещ време “романс” между Саша и Варя, който на практика изобщо не съществува, но Рибаков по непонятни причини е запънал на тази сантиментална глупост. Линията със Саша е чиста скука. Част от останалите герои, с които сме вървели редом в предните части, също едва се мярват като вестители на безконечните списъци с важни исторически събития, които преуморяват, а от характерите не е останало много, към което читателят да изпитва симпатия или антипатия. Краят пък е потресващо нелеп, подходящ за сапунена опера за скучаещи домакини, но Рибаков явно е бързал да завърши епоса, без да оставя вратички за бъдещи продължения.
Все пак си заслужава най-малкото като историческа грамотност и тъжно предупреждение. Нужно е ново родно издание.
През 1937 г. партийният апарат в СССР окончателно превзема промишлеността и индустрията. Оцелелите технократи са или осъдени, или стават безгла[image]
През 1937 г. партийният апарат в СССР окончателно превзема промишлеността и индустрията. Оцелелите технократи са или осъдени, или стават безгласна буква. Странни смъртни случаи вилнеят сред членовете на ЦК (почти като в днешна Русия, паралелите се натрапват). В училищата и малкото стремеж към преподаване, основано на знание, е заместено със сляпа партийна реторика, доносничество и насилие срещу вредните елементи в училищна униформа. А Сталин най-сетне стига до заключителния засега етап на пълно разчистване на инакомислието или по-скоро на каквото и да е логическо мислене в армията, разстрелвайки 40,000 висши офицери или над половината от ръководството и. Сталин просто смята, че по-младите кадри бързо ще се изучат (а и са лоялни), а Германия е силно надценен враг в неговите очи. И Париж, ах, Париж на белогвардейците!
Но в тази трета подред (в единственото старо българско издание) книга устремът спада забележимо спрямо предходните две. “Романтичната” нишка между Варя и Саша е толкова нелепа и неубедителна, че директно започнах да прескачам тези части, добре, че не са много. Част от героите изчезнаха необяснимо. Ниво държат тъмните гледни точки, както и продължаващото очертаване на този шизофренен, вледенен, отчужден пейзаж, който вече се е оформил в Русия по онова време. Силно свидетелство за епохата, което е належащо за преиздаване у нас!
Луи XIV е прочут с приписваната му реплика “Държавата - това съм аз.” За Сталин обхватът е бил доста по-широк. Сталин - това през 1935 г. е Пар[image]
Луи XIV е прочут с приписваната му реплика “Държавата - това съм аз.” За Сталин обхватът е бил доста по-широк. Сталин - това през 1935 г. е Партията, Комунистическата Идея и - разбира се - Държавата.
Рибаков сгъстява краските, картографирайки посредством отделни “арии”- монолози очертанията на мислене параноично, абсолютно последователно и целеустремено, изрязващо бързо и чисто от тъканта на мисълта всеки неудобен нюанс, факт или тълкувания. За Сталин девизът би изглеждал по-скоро като “Реалността - това съм аз.” Защото фактите, историческата и човешката истини и морал нямат значение. Има значение едно - властта. Властта над миналото - Сталин пренаписва историята по Оруел. Властта над културата. Властта над ЦК, където старите болшевики знаят твърде неудобни истини за вече пренаписаното от Сталин минало. Поради което им се стоварва Сталиновата реалност - инсценирани заговори и процеси, обхващащи много хора, и накрая - разстрел за всички. Властта над армията - но не може всички наведнъж, затова Сталин изчиства първо останалите стари болшевики. Каменев и Зиновиев, плюс Киров са само първите изстрели по старата реалност, която да бъде заменена с нова. А реалността, възприемането и - ето го тоталният контрол.
В тази обстановка героите от първата книга (“Децата на Арбат”) нямат особен шанс да изживеят пълноценна младост. Палачи, доносници, осъдени, отритнати - общо взето това са възможностите пред тях. И те поемат по някой по някоя от тези пътечки - къде охотно, къде неохотно. Портретите са майсторски, градацията е съвършено естествена и дори банална.
Прекрасно продължение - и толкова актуално за Русия ма 2023 г. Дежа вю.
4,5⭐️
—— ▶️ Цитати: ⚔️“Това е закон за масово беззаконие.”
“⚔️Нито един народ няма месианска роля, месианско предназначение. Няма свръхнация, няма свръхнароди, има хора: добри хора, лоши хора. И ние трябва да създадем общество, в което никакви сили не биха ги принудили да бъдат лоши.”
⚔️“идеалистите понякога се превръщат в светци, но по-често — в тирани и в пазители на тиранията.”
⚔️“Историята е по-скъпа от хората, историята е по-важна от хората — такава е Сталиновата философия.”
⚔️“Когато властта е в едни ръце, когато властта е несъкрушима, когато народът подкрепя тази власт, работа върши всякаква конституция.”
⚔️“Гладът в началото на трийсетте години бе нужен, за да покаже на селото КОЙ е господарят тук. Гладът отнесе милиони хора, но донесе победа.”
⚔️“Историята учи: от затвора до престола има само една крачка. За да не се случи това, по пътя помежду им трябва да има ешафод.”
⚔️“Смъртта е неизбежна, хората са се примирили с нейната неизбежност. Помнят само онези, които са изпращали хората на смърт: пълководците, владетелите, великите предводители на народа. ”
⚔️“да цитираме самия Сталин. И да не го тълкуваме. Той сам се тълкувал. ”
⚔️“Той често възприемаше идеите на хора, които после унищожаваше, по-често първо ги унищожаваше, а после възприемаше идеите им.”
⚔️“добрини може да се вършат, но внимателно, само когато не е опасно”
⚔️“Политбюро и другарят Сталин смятат тези обвинения за доказани. В тях няма и не може да има никакво съмнение. Нашата задача е една — да получим признание от обвиняемите.”
⚔️“Към страха, първото условие за несъкрушимост на властта, се бе прибавило второто — любовта.”
⚔️“Историята е същината на идеологията, тя е средство за идеологическо възпитание на народа, където широките народни маси се възпитават не с абстрактни догми и понятия, а с конкретни исторически факти, чрез дейността на конкретни исторически личности. Такава история става жива, такава идеология става разбираема, достъпна, тя се запомня, просмуква се в плътта и кръвта на народа.”
⚔️“руският народ, макар и способен на рядко необуздан бунт, е свикнал да го управляват.”
⚔️“Пред върховната власт всеки трябва да се чувствува безсилен.”
“Choose your leaders with wisdom and forethought. To be led by a coward is to be controlled by all that the coward fears. To be led by a fool is to be le“Choose your leaders with wisdom and forethought. To be led by a coward is to be controlled by all that the coward fears. To be led by a fool is to be led by the opportunists who control the fool. To be led by a thief is to offer up your most precious treasures to be stolen. To be led by a liar is to ask to be told lies. To be led by a tyrant is to sell yourself and those you love into slavery.”
——— Животът е предимно дистопия. Миналото е пълно с примери. Настоящето има опасната склонност да ги повтаря. А бъдещето?
В бъдещето според Октавия Бътлър (написано през 1998 г. и непосредствено продължение на “Притча за сеяча”) САЩ си избира лидер, който иска “да направи Америка отново велика.” По време на кампаниите на Тръмп точно този слоган от книгата е цитиран като зловещ предтеча на опасностите от ултрадясното (не че ултралявото не е опасно, но в момента не е толкова модерно).
Вечният конфликт “свобода” срещу “сигурност” - през погледа на хуманист като Бътлър - добива екстремно реалистични измерения. Опасностите за едни са близки до сърцето на други - за всеки уктраконсерватор са мечтата му за прекрасен нов свят:
1/ Да възродим традиционното американско християнско семейство И да отнемем децата на всички неверници и несъгласни - чрез насилствени отнемания на деца и нелегални, но окончателни осиновявания сред правоверни членове на конкретното фундаменталистко религиозно течение. За учудените - историческите примери са много. Като се започне с децата на испанци, борили се на страната на Републиката в испанската гражданска война, които франкистките правоверни католици отнемат, за да възпитат в страх от Бога. Или децата на индианци и аборигени, отнемани насилствено от родителите, за да бъдат възпитани като християни. ...more
Погледнато отвън, 1934 г. сякаш е била година на стабилизация за СССР. Минали са достатъчно години от края на гражданската война. Индустриализа[image]
Погледнато отвън, 1934 г. сякаш е била година на стабилизация за СССР. Минали са достатъчно години от края на гражданската война. Индустриализацията върви с бързи темпове, строят се огромни заводи и цели градчета около тях. Колективизацията на земята е приключила, кулаците са избити или изселени в Сибир, колхозите са установени. За Голодомора не се знае. И мнозина вярват в светлото, мирно бъдеще на социалистическия рай.
За неколцина двайсетинагодишни кореняк-московчани, първото истински съветско поколение след 1917 г., животът тепърва предстои. Всеки от тях активно се готви за полезен, целеустремен живот в полза на марксисткото общество. Саша Панкратов се готви за инженер, съвместявайки и обществените си задачи на комсомолец. Юра Шарок се е устремил към бленуваната юридическа професия, която да го катапултира сред силните на деня. Лена се опитва да попие всичко изконно руско, чувствайки че като дъщеря на дипломат е пропуснала тази част. Макс току що е надянал червеноармейските пагони. Нина се е отдала на учителската професия и на формирането на бъдещите поколения. Вадим се опитва да плува в артистичните води на Москва. Вика си търси богат мъж с власт. А Варя още не знае какво да прави с живота си, знае единствено, че фалшът, догмите и правилата я дразнят.
Щастливо посрещнатата 1934 г. е съдбовна за всеки от тях по пътя им към зрелостта. Защото през 1934 г. Сталин решава да финализира концепцията си за СССР. В тази концепция няма място за вредни елементи, т.е. за всеки с различно мнение. През 1934 г. Сталин най-сетне е поел юздите на властта достатъчно сигурно и здраво, за да се захване с оформлението на епохата и народите в рамките на СССР.
Всеки един от групичката младежи се озовава по един или друг начин в мелницата на назряващия култ към личността и на явлението, познато по-късно като “сталинизъм”. От бреговете на Ангара и селищата на заточениците, през кабинетите на набиращото мощ НКВД, до бляскавите ресторанти на елита.
Рибаков се е захванал здраво с епохата - от големите световни тътени, до дребните битови детайли на ежедневието. Не само, че не е забравил емоциите, но и вещо ги е поднесъл в различните житейски ситуации. Панорамата е обширна, палитрата е богата. В тази първа част на сагата герой е и самият Сталин, като портретът му е пестелив, но детайлен. Тук самодържавието, нагиздено като диктатура на пролетариата, говори от първо лице.
Личи си епичният, руски размах, познат от класическата руска литература. Партийните игри, икономическата обстановка, социалните течения, все още формиращата се идентичност на homo sovieticus са уловени в най-различни аспекти. Но той е предаден на доста по-обрания, приземен език, с който говорят Солженицин и Гросман.
Изключително учудващо е, че у нас поредицата няма никакво ново издание, последните са отпреди 30 години. Самият роман е видял официално бял свят на хартия също в средата на 80-те години, 20 години след написването си, чак в епохата на горбачовата гласност.
Рибаков е по-скоро лирик, за разлика от другите протестни и заглушени събратя по перо. Но в никакъв случай не е измамник, нито подлец, като други свои събратя по перо, славословили Вожда. Той просто поглежда със съчувствие към една пълна с идеали, но в крайна сметка - похабена, изтъргувана или направо разрушена младост, чиито основно мотиви в момента вървят към ренесанс в Русия на 2023 г. Там също вече е налице първото поколение, познаващо единствено управлението на един и същи “вожд”.
”От опит знам, че за една истинска среща със злото не можеш да се подготвиш, да тренираш. То винаги те сварва неподготвен. И чудото, истинското чудо, ”От опит знам, че за една истинска среща със злото не можеш да се подготвиш, да тренираш. То винаги те сварва неподготвен. И чудото, истинското чудо, е именно, че се намира някой, който в началото е объркан като всички останали, който е връстник с връстниците си, брат на братята или сестра на сестрите си, но върху този човек злото няма да остави печат, колкото и да се напъва.”
——— Има нещо средновековно у Лебедев. Средновековен е и всеки ловец на вампири, преследвач на дракони, гонител на зли сили и разказвач на страшни истории, които разстройват сън и покой. Само че всички тези създания на мрака отдавна са изпълзели от приказки и легенди, и сменяйки форми и названия, си живеят редом с хората, които им се кланят, поднасят им дарове и им вдигат паметници.
[image]
Защото по времето на Сталин е имало ред. И никой не брои милионите избити в ГУЛАГ или от голодомора. Всичко е било светло и безопасно. Но не и словото или дори музиката - те са били под ключ, а архивите на Лубянка съставляват изумително подробно творчество.
А оцелелите мразят да помнят, и подобно на трите маймуни, упорито отказват да видят, да чуят и да кажат. Защото паметта е отговорност, а отговорността е омразно бреме, от което човечеството от край време се опитва да се отърве, като си разказва сантиментални, национални, религиозни или някакви други приказки, чийто общ мотив е “доброто старо време”. То никога не е съществувало, още по-малко е било златно, но така се спи спокойно - винаги другите са виновни.
В разказите си Лебедев отключва тъмни мазета, заключени хамбари насред пустошта, изоставени стари къщи, прашасали архивни шкафове или “невинни” детски спомени, откъдето изскача зловонието на руската история от последните 100 години. Но благодарение на специалистите по модерни и неразбиваеми ключалки и тези по изливането на задушливи парфюми с имена като “ред”, “благополучие”, “благонравие”, “патриотизъм”, “върховна мисия” редовият руски и световен гражданин спи блажения сън на пълно, доброволно и радостно невежество. Само от време на време се стряска от някой кошмар с чудовища и нечестиви сили, който бързичко забравя или жално проплаква “Боже, защо на мен? С какво съм го заслужил?”
Една от реакциите, които тази книга провокира в моя случай, е нетърпението. Да видя каква ще е следващата тема, кое ще е следващото познато или непознЕдна от реакциите, които тази книга провокира в моя случай, е нетърпението. Да видя каква ще е следващата тема, кое ще е следващото познато или непознато парче от пъзела от истории, случки, впечатления и размишления, което ще ме изненада с нещо като “да бе, това го знам/ чувала съм го/ всъщност понятие си нямам какво е това, ама гл’ей колко яко е казано само! Две думи, запетая, още три думи, евентуално някое тире, и накрая - прас, точка!”.
Струва ми се, че сборникът е нещо като обобщение на настъпилата зрелост. На първо място на тази на автора, разбира се, който от “един млад поет” се оформя в… знам ли, някой който разширява спектъра и вече може да жонглира умело и с проза, замесвайки история, литература, политика, и някои и други нахвърляни наблюдения? И на второ място, на няколко поколения в скъпата ни татковина, видели 1991 г. с очите на деца или тинейджъри, или още пък им е предстояло тепърва да се родят. Щастливият поглед навътре “аз съм светът” се пренасочва навън и наоколо…и ето ти куп изненади от най-различно естество, повечето крайно неприятни, но далеч не нови. Както и бърза мисъл, и скептицизъм, и анализ, и натрупан немалко гняв, и желание за промяна, което вече клони към сферата на действията. И портрет на заложените блокажи, капани и опасности. Както и на оформилите се вече нови разломи у нас, които са цивилизационни (какво клише само!), а не свързани с каквито и да е конвенционални (и нагло-невежо-неграмотни) партийни реторики.
Много ме радва сборникът - а сега вече мога да си го дочета (почти) на спокойствие и (почти) с търпение. Той има да “преговори” доста важни теми.
Изумителен е фактът, че исторически труд, пълен с толкова фактологични неточности и пропуски, се води “класика”. Поне в училище смятах така. Днешният Изумителен е фактът, че исторически труд, пълен с толкова фактологични неточности и пропуски, се води “класика”. Поне в училище смятах така. Днешният читател има да се диви на “фактите” от българската история, които са неточни до неузнаваемост.
И тук стигаме до втората важна точка. Тази книга не е исторически труд, не и днес. Тази книга е важна единствено заради причината за написването си, която се съдържа в увода с “О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин…”. Важна е като главня, цепеща вековния мрак на наложено невежество, примирение, отчаяние и отказ от идентичност. Да, газената лампа свети по-силно от главнята, за електричеството да не говорим, но когато мракът е дълбок, и тя е спасение и начало на прогрес за бъдещето.
Главнята на Паисий е запалила Възраждането ни, закъсняло с няколко столетия, но все пак дошло, затова Уводът на добрия Хилендарски монах към неговите неточни не по негова вина исторически изложения е неделима част от нашата идентичност и памет....more
Тезата на този сборник с есета, с която съм напълно съгласна е, че цялата човешка култура е смесване на различни, често на пръв поглед несъвместими, чТезата на този сборник с есета, с която съм напълно съгласна е, че цялата човешка култура е смесване на различни, често на пръв поглед несъвместими, често даже неподозиращи един за друг, източници. Смесване най-различно - благородно, чрез мирен обмен и надграждане на идеи; с насилие - чрез разрушителна война; или чисто и просто по недоразумение и недоразбиране, когато едни концепции се превръщат в своята противоположност, която обаче парадоксално се изпълва с нов смисъл и мъдрост.
Многобройни и любопитни примери изобилстват в първата част и в преговора. Идеята за непоклатимата във времето уникалност на каквото и да е (държава, нация, религия, култура, познание…) е не просто нелепа, а често е злоумишлена манипулация, целяща налагане и поддържане на сляпо послушание и тоталитарна власт. Ако някой не иска да забрави пъстротата на смесванията и влиянията, радикалите отляво, отдясно и откъм религия бързо ще го накарат да си трае. В този смисъл всички видове радикализъм си приличат - уахабитите, аятоласите, пуританските религиозни ястреби от САЩ, евразийците на Кремъл, испанската инквизиция, нацистите, привържениците на световната комунистическа революция, расистите - те всички на моменти са едно голямо семейство.
Пътешествието из шарените източници на днешната европейска култура е увлекателно и поучително.
Втората и третата част на този трактат обаче ми дойдоха нахвърляни и често хаотично препускащи през темата, без да се спрат за обосновка или малко повече подробности.
Като цяло - добро, смислено напомняне що е то “култура” и “история” и как всяка бъдеща и настояща власт иска да си я присвои в духа на добрия стар Оруел.
3,5⭐️
—— П. П. Редакторът на това здание сигурно си е пил ракията някъде и така си е получил хонорара, без да погледне и една страница. Португалският крал Хенри Мореплавателя - без майтап? По-португалско име не бях чувала скоро. Бог Митра е ту Митра, ту Митрас. Част от по-екзотичните наименования доста ме усъмниха. Немско родени владетели с английски имена. Юдея с малка буква. Липсвали бележки под линия от редактор - за източниците, защото преводачът е решил да си го слага в скоби. Хемисфера вместо полукълбо. Изобщо - оформлението е зле. Преводът е добър и адекватен, но всичко останало от Сиела в тази книга е аматьорско.
"Фашисткият манталитет е манталитетьт на незначителния, поробен, зависим от авторитети и същевременно бунтовен "малък човек".”
Райх е един от психо"Фашисткият манталитет е манталитетьт на незначителния, поробен, зависим от авторитети и същевременно бунтовен "малък човек".”
Райх е един от психоаналитиците, напуснали Европа, бягайки от фашизма. Не, не е бил евреин, а просто интелигентен, макар и чалнат, австриец. Омразата му е продиктувана от две основни разклонения в убежденията му: ✔️ фройдизмът, отричащ механистичното тълкуване на човешкото поведение и постъпки и открехнал кутията на Пандора у всеки, наречена на “подсъзнание”; и ✔️ марксизмът с неговата икономическа класова теория, даваща път на преките производители на материалните блага.
Съчетанието у Райх е втрещяващо, защото двете теории са взаимноотричащи се. Но кой, ако не един психиатър, ще успее да съчетае несъчетаемото?
Полезните наблюдения на Райх са, чефашизмът не идва от нищото и никого от масите хора не е “заблудил”. Масите не са били “жертва” на измама, а съвсем доброволен участник. Фашистката идеология е толкова успешна, именно защото много нейни елементи са в синхрон с тогавашни масови представи и ценности. Те са в спектъра на крайния консерватизъм и крайното дясно, и плътно в сферата в реакционерството. Реакционерство в личния живот (безусловен авторитарен патриархат, безусловно следване на авторитети като църква, родителска воля, пълна власт на съпруг над съпруга, която е единствено машина за възпроизводство, обществено мнение и т.н) е неразривна предпоставка за реакционерство в обществения живот (както и обратното). И тъй като фашизмът е реакционерство, гарнирано с биологичната мистика на расовата теория, то намира естествен радушен прием именно у крайно консервативните членове на масовите слоеве от обществото. Това са обикновени, аполитични хора, блюстителите на крайния морал (на това, което техните авторитети са им набили безкритично в главата като морал). Тези хора са целевата аудитория на и марксизма, който обаче те не приемат и отхвърлят като “развращаване”, защото икономическите им затруднения са едва на второ място в личния им светоглед, а на първо място е диктатът на психически нагласи, които са много по-мрачни, по-ирационални даже от механистичния марксизъм, и водят до фрустрация и реакционерство.
Проблемът е, че Райх буквално се е олял с марксистките си постановки, които - в интерес на истината - громи като механистични (неотчитащи психиката) и превърнали се в догма без връзка с реалността (говорим за 30-те години, когато е започнал да пише книгата). Затова подробностите са на неразбираем от днешна гледна точка език, освен за заклети експерти по марксистка терминология. Залитанията из дебрите на фройдизма за щяло и не щяло също идват в повече и говорят за вътрешните отклонения на самия автор, които избиват на по-късен етап от живота му.
В същината си свидетелство на очевидец на епохата, книгата е предимно остаряла, с няколко истински точни и ценни наблюдения.
Един от феномените на днешната дигитална епоха - доброволното лишаване от реален (офлайн) живот в несекващ кадър в мрежата в реално време в пла[image]
Един от феномените на днешната дигитална епоха - доброволното лишаване от реален (офлайн) живот в несекващ кадър в мрежата в реално време в платформи като ю тюб, в името на лесните, многобройни и доста призрачни лайквания - е тема, която Делфин дьо Виган е поднесла увлекателно. И по-конкретно направо дикенсовската екплоатация на малки деца от собствените им родители - влогъри/ инфлуенсъри: в името на печалбата от реклами, но не само. По-дълбока е нуждата им да се заменят неприятната действителност с една розова, вечно излъчваща на живо симулация. А реалните изживявания и чувства да се заменят с постоянно излъчвани режисирани подгряващи “сторита” и дългометражни “епизоди” няколко пъти седмично. Важен е броят на последователите, които водят до рекламни приходи и до фалшива приповдигнатост, че докато има лайкове, коментари, и “съвети” от абонатите, всичко е прекрасно.
Въпреки криминалния елемент, това всъщност не е криминален роман. Влогърката Мелани е един от най-зловещите и добре пресъздадени социопати, на които съм попадала наскоро, а насилието над децата и е изумително, макар - явно - вече нерядко срещано в интернет. Полицайката Клара е изолираният и все по-самотен глас на критичното мислене. За дьо Виган бъдещето не изглежда обнадеждаващо, а доста антиутопично, където онлайн “преживяванията” са промили мозъците и на влогъри, и на абонатите им.
Последната една трета на книгата, с която авторката се опитва да затвори кръга, ми дойде по-скучновата, липсваше силата на внушението и на пресъздаването. Романът определено си заслужава и е чудесно, че “Колибри” са го превели.
Мрежата ме научи, че има и интелигентни картинки…безплатно. Една от тях ще вмъкна по-късно, но самата история - с неизвестен произход - е многозначитеМрежата ме научи, че има и интелигентни картинки…безплатно. Една от тях ще вмъкна по-късно, но самата история - с неизвестен произход - е многозначителна:
Баща и син тръгват към близкия пазар със старото си магаре. Бащата качва момченцето на магарето, и го води пешком. Минувач се възмущава как така младите не уважават старите, които вървят пеша?! Бащата се качва на магарето, а момчето тръгва пеша. Следващият минувач избухва в гняв какво е това малтретиране на едно дете, което е принудено да върви пеша. Баща и син заедно яхват магарето. Третият минувач заплаква с горчиви сълзи как тези два изрода тормозят горкото животно и го претоварват. Баща и син слизат от магарето, и тръгват до него. Четвъртият минувач избухва в луд смях защо тези двама глупаци вървят пеш, след като си имат съвсем здраво и пъргаво магаре.
Нещо такова е и човешката култура и история. Когато магарето или пътниците му бъдат убивани, това е много страшно, цялата история е пълна с убити бащи, синове и магарета. Когато обаче сериозна заплаха няма и пътят до пазара е слънчев и пасторален, радикалите започват да се ръфат кой е от четирите сценария е единственият истински достоен за нацията/ човечеството и т.н.
И ако свия кръга до конкретната книга, кой от всичките е приложим за Запада. Западът, родил Просвещението и Индустриалната революция. Родил също едромащабния Колониализъм (местният дребно мащабен е развит също на Изток, Север и Юг) и често възползвал се от идеята, че едни хора стават само за роби (но далеч не е единствен в това свое убеждение, Саудитска Арабия отмениха своето робство през 60-те г. на ХХ в.). Но пък какъв размах постига Западът в робската търговия, а? 3 континента supply chain (Америките и Африка) са си 3 континента!
Тъй като освен изброените злини, Западът е въвел и концепцията за човешките права, тя в един момент започва да взема превес.
Е ето ти изненада. След прогреса, постигнат през XIX и ХХ в. се надига вой, че положението е по-лошо от всякога, направо нетърпимо. В резултат радикалите на ултралявото започват да бълват безумия в посока на политкоректността (каквото и да правиш, си расист, тъй че по-добре си признавай) и канселирането (и да си признаеш, ще те канселираме, защото си расист, а ако пък не си признаеш - пак ще те канселираме, защото си бял и си расист по презумпция). На това мслоумие, разбира се, съответсва ултрадесният екстремизъм (черните са престъпници по рождение, те друго не познават, а емигрантите се плодят като зайци и след 10 години великото ни Отечество ще е изцяло чернокожо и чуждоговорещо). Тези две екстремности май имат навика да извървяват пълен кръг от едната до другата, и който се падне при някоя от тях - жална му майка. А междувременно, САЩ (понеже само дотам ми издържаха нервите с този автор) ярко демонстрира и двете злини. Което само по себе си е интересно, защото поне значи някакво “разнообразие”. А нормалността е на мушката на истериците от двете крайности, забравили, че в живота има и други добродетели, както и други пороци.
Изобщо не ми хареса истерията на Мъри. Горкият, обидили го някакви палестинци на важна среща, и то по расистки маниер… Клетникът! Той, разбира се е прав за злоупотребата с права и идеи като какво е расизъм, какво е сексизъм и обективността, заменена с “моята истина”, “аз чувствам (ама понятие си нямам какви са фактите и не ми пука)” и пр. Но начинът на поднасяне е дразнещ, и на моменти нелогичен. Хей, човек, не може да поднасяш история, уж оборваща расизма, а в нея всъщност си бъка от расизъм! Виж, за откровените образовани идиоти-камикадзета и за тарикатите, осребряващи момента съм съгласна. Ние, с национален герой Бай Ганьо ли не знаем…? Но крясъците без много-много фактология и надежден анализ буквално взривяват цялата теза на Мъри.
Не на последно място, оптимизмът му, че всичко лошо е забравено и погребано и цялото това шумово замърсяване е напразно…е наивно-преждевременен. Човешката природа - и доброто, и злото у нея - са забележително жилави. Затова борбата с лошото си продължава…просто трябва да се прави умно. А глупостта ни е стара дружка, от нея пълно отърване няма.
Loading...
