”Днес Китай е хибридна конфуцианско-ленинска държава с пазарна икономика, която облагодетелства поддръжниците ѝ от средната класа. […] Но докато иконо”Днес Китай е хибридна конфуцианско-ленинска държава с пазарна икономика, която облагодетелства поддръжниците ѝ от средната класа. […] Но докато икономическото положение […] се подобрява, правителството продължава да налага своята авторитарна концепция за “правилно поведение”; досущ като указите на императорите от династията Цин, но този път с помощта на модерни технологии.”
Китай след 2000 г. от н.е. демонстрира удивителна приемственост още с Китай от 2000 г. пр.н.е. Именно тази приемственост е в основата на величието на тази цивилизация. Конфуций и Лао Дзъ са все така актуални. Династиите, укрепвали своите версии на Китай през хилядолетията, споделят сходни ценности от един и същи източник, които достигат до 21 век. Това, разбира се, се отнася и за бедствията - те също са удивително сходни и удивително ужасяващи по интензитет и мащаб. Глад, наводнения, селски въстания, бандитизъм и дезинтеграция. Епохите на единство, макар и някои доста продължителни, са като острови сред океан от бедствия и катастрофи. Само небесният мандат сякаш е осигурявал обща нишка за единство, достигнала до ККП и Си Дзинпин.
Майкъл Уд е обхванал по един доста увлекателен и достъпен начин над 4000 години на Поднебесната. В разказа си той неизменно вплита гледни точки на съвременници на съответната епоха - бюрократи, поети и обикновени хора, опазили по чудо дългата си семейна история чак до ХХI век. В Китай с неговата почит към предците това е факт. Връзката между поколенията изтънява, но не прекъсва дори в най-ужасните катаклизми. Уд показва и днешния изглед на ключови исторически места, наслагвайки на фона на благосъстоятелността от настоящето призраците на незабравеното и влияещо и до днес минало.
Откъм недостатъците, защото книгата изобилства и от такива, е избирателното избягване и на дадени теми или задълбаване в определени травматични събития. Като например Опиумните войни са скрити зад пелена от думи, които не дават никаква представа за невралгичните им корени. Или личността на Чан Кайшъ е спомената единствено в цитат от реч на Мао, а гражданската война е напълно пропусната. За Тянанмън пък авторът е кажи-речи съгласен, че е “рано” да се анализира.
Уд допуска грешката на мнозина историци: съвсем явно взема страна. Като идеализацията на неоконфуцианството и почти пълното пренебрегване на ужасяващата закостенялост, до която то води. Като демонизацията на чужденците. Не че империалистите са ангели, но те се озовават на такива позиция заради слабостта и неадекватността на самите китайци. Или деликатна възхвала на изолационизма и “особения” път. Да, всеки има свой път, и изгуби ли го - загива. Но ако спре да го променя и да пробива нови пътища, както и да поспре на кръстовище и да побъбри с другите участници, това също е покана за екзекуция. Уд също така дразнещо се концентрира единствено върху етноса хан. Уйгури, тибетци, даже манджури, или хакка дори не са споменати, освен в част от някое изречение със съвсем друга насоченост. А те са част от днешен Китай. Къде е “тяхната” история?
Книгата е увлекателно и живописно, обзорно въведение за начинаещи, с доста подводни камъни и силно изявена благосклонност към китайската официална партийна гледна точка от времето на Дън Сяопин, с малко изключения, включващи правата на жените и - вероятно - събитията на Тянанмън от 1989 г....more
Известната ни с повече подробности история е страшно млада спрямо възрастта на човечеството. Много народи и племена остават в здрача на историята и саИзвестната ни с повече подробности история е страшно млада спрямо възрастта на човечеството. Много народи и племена остават в здрача на историята и са със статут на любопитен факт, част от нечия чужда и често враждебна митология (гръцка, еврейска от стария завет, християнска - от новия) или част от хрониките на техните врагове. С две думи - истината за тях не е известна, противоречията са много, а фактите - малко. Но в книгата си Матижак се опитва да им отдаде дължимото, макар и в силно съкратена форма. Поне имената на акадци, аморити, хити, самаряни, арамейци, филистимци, траки, набатейци, остготи и още много други са придружени с уважение, симпатични илюстрации и са извадени от пълна забрава.
По същество и тази най-нова книга на Мери Биърд е едно приятно, ерудирано есе с импровизации - този път на тема “публичният образ на римския императорПо същество и тази най-нова книга на Мери Биърд е едно приятно, ерудирано есе с импровизации - този път на тема “публичният образ на римския император като институция преди влиянието на християнството и преди разпада на старата римска империя и възникването на Византия”. Култът към личността на живия император и плавното му преливане в посмъртно обожествяване, както и погледът към невидимите колелца на автокрацията в канцеларии, градини, палати, пиршества и дори в изкуството са тематично представени. Куп любопитни анекдоти (често със спорна автентичност) доукрасяват нишката на “сюжета”. Допирните точки със съвременността са доста особени и по-скоро водят до поводи за преосмисляне, отколкото до директен резерв от “мерки”. Биърд за пореден път посочва колко пълна с пропаганда на деня, неточна информация и лични пристрастия е познатата ни история в оцелелите източници. Истината рядко е очевидна и понякога липсва напълно, а диренето и е труден процес, който малцина историци се осмеляват да предприемат - и скептичната Биърд е от тях.
Мери Биърд решава да се захване не с отделните личности, а с голямата картина и с тълкуване на външните прояви, видими за всички. Тематичният подход обаче за пореден път е и голямата и слабост. Пълният и отказ от линейна структура носи елемент на хаотичност и загуба на фокус, както и липса на усещане кои всъщност са били тези императори. Мери Биърд говори за “императора” като сборна институционална фигура, за която всъщност само си мислим, че знаем достатъчно, разчитайки на често недостоверни или косвени свидетелства. Но тази сборна фигура в един момент се оказа за мен дим и мъгла, крайно смътна, плод по-скоро на субективните интерпретации на Биърд. Не че не съм съгласна с голяма част от тях! Но в изобилието от думи структурата отново и отново се губи, те все повече замаскират или са самоцелни, отколкото да разкриват и образоват. А и в тях също прозират липси и пропуски (може би с цел пестене на обем), както и ненужни общи приказки в част от подтемите. За сметка на това в различните глави присъстват несекващи повторения на едни и същи събития и анекдоти - защо просто не вмъкна нови? Или смята читателя за толкова неопитен, че да загуби нишката без изрично натъртване?
Есеистичният, нелинеен подход е много удачен за вече запознатите с имперската хронология и е ценен с обърнатата си перспектива и нови, касаещи днешния ден, въпроси. Обаче за тепърва прохождащи в темата, подозирам, книгата ще е малко озадачаваща, или просто ще мине пред очите им като бърз, повърхностен, но ярко ефектен сериал на “Нетфликс”.
Биърд за пореден път решава да приключи разказа си с 235 г. сл. н. е. (доколкото изобщо има хронология, според мен такава отсъства), което отново ме кара да се намръщя на силната избирателност. Не съм съгласна с нито един от твърде кратко изложените мотиви за такова решение.
Но наистина книгата в крайна сметка е есе - приятно и елегантно, но не особено изчерпателно, а и порядъчно субективно избирателно. За да бъде истински добра, трябваше да е или много по-кратка (подробна статия), или доста по-дълга (за да подплати някои от съвсем общите, смътни и повърхностно засегнати или гъмжащи от повторения подтеми).
—— Потресващата корица на “Изток-Запад” с триръкия римлянин със стик за селфи е пълен позор, за който издателството очевидно отказа да поеме каквато и да е отговорност, което е тревожен сигнал за царуващите там качество и етика предвид широката им палитра от научнопопулярни заглавия (с изключение на идеологическата им платена линия “Катехон”, където етиката под формата и на независимост така или иначе вече почти отсъства). За щастие нехайството им не се е разпростряло до превода - той е добър.
Старият завет е неизчерпаем извор на истории, които се люшкат из всички крайности на човешкото битие и дух. Крайности, неопитомени от доктрината на НоСтарият завет е неизчерпаем извор на истории, които се люшкат из всички крайности на човешкото битие и дух. Крайности, неопитомени от доктрината на Новия завет, доста по-първични, лишени от поуката на наследилото ги доста по-целеустремено възпитателно християнство.
Историята на Авраамовия внук и Исааков син Йосиф, продаден от завистливите си братя в робство в древния Египет, където за него се редуват падения и възход, е една от най-увлекателните.
[image]
Йосиф е истински приключенец по съвременните стандарти, а и неговата история е една от малкото с щастлив завършек.
[image]
Томас Ман обаче никак не бърза да стигне до щастливия край на относително кратката древна притча, и се е разлял в четири романа, от които “Йосиф в Египет” е третият. В бароков стил Ман буквално е обвил историята в безброй драперии от философия, пищни описания на изчезнали светове и техните движещи сили, малко сърцеведство и душевадство, съвсем немалко насмешка и откровена провокация на най-неочаквани места, придружени с леко вагнерово звучене.
Самата книга, макар и писана през 30-те години на ХХ век, ми звучеше някак с поне 100 години по-ранна. Драматичният апломб и изпипването на всеки мъничък детайл в пъстрото платно изисква търпение, неприсъщо за ХХ или ХХI век.
Относно героите… Такива няма. Героят е само един - и той е Томас Ман, в различни свои свои аватари, редуващи тектоничните сблъсъци между душа и тяло, вътрешно достойнство и обществен престиж, пътуване в пространството и пътуване из духа, ирония и драма, сдържаност и необузданост.
Тъкмо Йосиф - парадоксално - е най-малко одухотворения герой, макар да присъства най-активно в сюжета. Той е една изключително елегантна кукла без друго вътрешно съдържание, освен отчасти буден ум, съчетан с арогантна суета и с изненадващо тесногръдие. Чувства липсват. Сякаш Ман някак не се е престрашил да го превърне в човек - той е само катализатор за действията на всички останали. За сметка на това Мут, съпругата на Потифар, е изненадващо плътен образ, не точно хищната злодейка от библията, макар да не е много приятно човешко същество. Самият Потифар пък е така забулен от гъсти фройдистки изпарения, че да си пробие път сред тях е нелека задача за читателя, но пък е доста удовлетворителна. С щипка обломовщина, странно кацнала в делтата на Нил.
[image]
И да, книгата свършва на най-интересното място (след като се е помотвала с южняшка ленивост из почти 600 страници), а у нас последното пълно издание е от далечната 1985 г. Остава утехата, че краят е известен, но играта на Ман с думите и с мозъка на читателя, освен когато се отплесне и се вземе твърде насериозно, не е за пренебрегване и следващият том също влиза в списъка ми за четене.
Веднага ще си призная, че не съм чела “Рамаяна” в никоя от “дългите” му версии. Имам смътен спомен за кратък преразказ, но нищо кой знае колко [image]
Веднага ще си призная, че не съм чела “Рамаяна” в никоя от “дългите” му версии. Имам смътен спомен за кратък преразказ, но нищо кой знае колко конкретно. Така че спокойно бих проспала всяко съществено отклонение от оригиналния индийски епос, считайки го за екзотика. Дали изгнанието на Рама е 10 или 14 години, дали на състезанието за ръката на Сита се е стреляло с божествения лък или е трябвало той единствено да бъде вдигнат и опънат (защото само божество би било състояние да го извърши) - никой от тези детайли не би ми направим впечатление при един силен разказ.
Ето че стигаме до същината. Самият разказ. Докато го четях, визуализирах популярни послания от социалните мрежи от последните десетина години. Но изобщо не бях в състояние да визуализирам митична Индия от 1 век пр.н.е. Наистина съм озадачена откъде идва тази надъхана, пустословна едностранчивост и свръхфокусирана ограниченост на почти всяко заглавие, обозначено като “феминистки преразказ” в последните няколко години. Честна дума, феминистката в мен бушува от твърде свободната употреба на това понятие за маркетингови цели. За протокола: феминизмът не оправдава липсата на логика, липсата на нюанси, липсата на проучвания - заменени с лозунги, вмъкнати в размислите и страстите на героите или директно в репликите. И най-вече - липсата на въображение и житейски опит. На база всичко прочетено си правя извод, че авторката слабо познава истинските проблеми на жените в Индия и днес, и преди. Което е срамота, защото освен печално известната в някои отношения Индира Ганди, Индия е дала доста борбени дами на света.
Каикеи е принцеса и после царица… в един свят, който спокойно би могъл да е някое дигитализирано, богато, комфортно кътче, до което реалните проблеми достигат като далечно ехо. Това е първият проблем в разказа - нито един проблем не е достоверно представен.
Каикеи в оригинала е злодейка, а в този “преразказ” е…светица без нито едно дребно недостатъче или умствено свръхусилие. Това е вторият голям проблем на заглавието. Авторката взема рисковото решение да превърне злодейката в онеправдана, невинна свята мъченица, неразбрана ни от хора, ни от богове. Тя е и непогрешима - целият свят греши, тя - не. Нещо повече - целият митологичен свят гъмжи от женомразци (включително сред боговете от мъжки пол), а само клетата царица разбира истинското положение. А божественият герой Рама е сведен до жалка креатура, страдащ от ниско самочувствие и стрес и затова биещ (off page) жена си Сита, но пък глупашки уверен, че стане ли раджа, стресът (и домашното насилие) ще секнат. Сериозно?! Имам предвид сюжетното решение - героят на най-прочутия индийски епос е сведен до ограничен, невеж женомразец с жалки оправдания (“Не знаех”, “Не мислех, че…”, “Ти не ме обичаш…”). По-епично щеше да е авторката да го беше изкарала абсолютен психопат-убиец с божествен комплекс отколкото това нищожество. Това е третият проблем - за да е Каикеи светица, всички останали герои са или жалки, или потайно зли, или невзрачни, или в един момент чудодейно осъзнават (off page) колко съвършена е тя, и се каят за отношението си към нея.
Непростимото е, че в сюжета няма нюанси. Няма дълбочина. Няма пластове. Напротив - всичко е от ясно по-ясно, а на който не му стане веднага ясно, ще се повтори толкова пъти, колкото има нужда за запаметяване. Хората се делят на мразещи жените и… ами, жени. Единствената движеща сила за героите е “да помагаме на жените” (Каикеи) и “да пречим на жените” (всички останали). Множат се абсурди като Женски Съвет през 1 век пр.н.е. или как Каикеи се тръшка дали един неин шамар в далечното детство на Рама (който от дете се обучава за воин на плаца и нанася и отнася много бой) не го е травмирал да бие жена си (?!) (Copy paste, ама от някакъв 21 век). Древните общества са били ужасни за жените и различните, така е. Някои съвременни все още са такива или се опитват да станат, гърмейки за “традиционните консервативни ценности”. Но и в двата случая винаги…има нюанси и куп други набъркани човешки пороци и добродетели, които усложняват платното. А тук рисунката е като от статус. Няма нищо офлайн в нея.
Единственото, за което искрено бих поздравила Пател, е че се е насочила в творчеството си към Индия. Индия е необятна! И дано в следващата си книга бръкне наистина дълбоко в тази съкровищница.
П.П. Комплименти за българското издание! Само хубавото му, изпипано оформление и добрия превод ме задържаха до края. Личи си колко любов и прецизност са вложени, така че - благодаря от сърце!
Преразказите на гръцката митология са опасно тънко занимание и винаги издават неизбежната ограниченост на захваналите се автори. Новите авторки са огрПреразказите на гръцката митология са опасно тънко занимание и винаги издават неизбежната ограниченост на захваналите се автори. Новите авторки са ограничени от емоционалната си слепота за необятните дълбини на човешката природа, и се опитват неудачно да компенсират с разни измислени екзотики и свободни съчинения. Авторите от по-стари времена пък осакатяват историите си с намесата на по-късния християнски морал, като и тук вариациите са много - но винаги във вреда на стария мит.
Заглавието съвсем не е от най-лошите варианти и ми беше приятно за четене.
——— Конкретният мотив е как Хадес, богът на мъртвите, отвлича Персефона - дъщерята на богинята на плодородието Деметра - в подземното си царство. Деметра обаче не стои кротко, а почти изкъртва от ярост целия Олимпийски пантеон, докато накрая се стига до споразумението Персефона да се връща в горния свят с началото на пролетта, и да слиза обратно при Хадес с отминаването и.
Най-симпатичният и разумен герой тук е Хадес. Ветеран от войните на Олимп, отхвърлили господството на Кронос в полза на това на Зевс, той е изградил своето “царство” в дълбините на земята, и е успял да впрегне силите на скалите и водите да сътворят обитаемо и красиво убежище. Амбицията не е водещата го сила, нито завистта или властта. Този владетел на смъртта е доста голям пазител на живота.
Персефона е момиче, насила натикано в клетката на очакванията, задълженията и нормите. Тя е дотолкова откъсната от реалния свят и хората, че отвличането и носи единствено ползи и и позволява най-сетне да се превърне в личност.
Деметра е най-проблематична, и далеч не едностранчива. Тук тя е представена като свръх контролираща, страховито нарцистична майка, която не е в състояние и ожесточено отказва да види детето си като автономно, отделно, различно човешко същество. Тя обсебва това дете до пълно задушаване, превръща го в свой - буквално - безименен придатък и свирепо унищожава всеки признак на индивидуалност.
Затова и отношението на Персефона към майка и от един момент нататък може да изглежда на пръв поглед безсърдечно, но е просто опит за самосъхранение и за предпазване.
——— Подземният свят с неговите заплахи и красота е добре пресъздаден. Последната една трета от книгата обаче загуби размах, а Персефона започна да се държи на моменти твърде нестабилно. Но на фона на новата вълна “преразкази” това заглавие си е просто супер.
Тезата на този сборник с есета, с която съм напълно съгласна е, че цялата човешка култура е смесване на различни, често на пръв поглед несъвместими, чТезата на този сборник с есета, с която съм напълно съгласна е, че цялата човешка култура е смесване на различни, често на пръв поглед несъвместими, често даже неподозиращи един за друг, източници. Смесване най-различно - благородно, чрез мирен обмен и надграждане на идеи; с насилие - чрез разрушителна война; или чисто и просто по недоразумение и недоразбиране, когато едни концепции се превръщат в своята противоположност, която обаче парадоксално се изпълва с нов смисъл и мъдрост.
Многобройни и любопитни примери изобилстват в първата част и в преговора. Идеята за непоклатимата във времето уникалност на каквото и да е (държава, нация, религия, култура, познание…) е не просто нелепа, а често е злоумишлена манипулация, целяща налагане и поддържане на сляпо послушание и тоталитарна власт. Ако някой не иска да забрави пъстротата на смесванията и влиянията, радикалите отляво, отдясно и откъм религия бързо ще го накарат да си трае. В този смисъл всички видове радикализъм си приличат - уахабитите, аятоласите, пуританските религиозни ястреби от САЩ, евразийците на Кремъл, испанската инквизиция, нацистите, привържениците на световната комунистическа революция, расистите - те всички на моменти са едно голямо семейство.
Пътешествието из шарените източници на днешната европейска култура е увлекателно и поучително.
Втората и третата част на този трактат обаче ми дойдоха нахвърляни и често хаотично препускащи през темата, без да се спрат за обосновка или малко повече подробности.
Като цяло - добро, смислено напомняне що е то “култура” и “история” и как всяка бъдеща и настояща власт иска да си я присвои в духа на добрия стар Оруел.
3,5⭐️
—— П. П. Редакторът на това здание сигурно си е пил ракията някъде и така си е получил хонорара, без да погледне и една страница. Португалският крал Хенри Мореплавателя - без майтап? По-португалско име не бях чувала скоро. Бог Митра е ту Митра, ту Митрас. Част от по-екзотичните наименования доста ме усъмниха. Немско родени владетели с английски имена. Юдея с малка буква. Липсвали бележки под линия от редактор - за източниците, защото преводачът е решил да си го слага в скоби. Хемисфера вместо полукълбо. Изобщо - оформлението е зле. Преводът е добър и адекватен, но всичко останало от Сиела в тази книга е аматьорско.
Красиво оформен и илюстриран сборник с популярни латински сентенции, техния превод и контекста на възникваното и значението им.
Древните гърци, копиранКрасиво оформен и илюстриран сборник с популярни латински сентенции, техния превод и контекста на възникваното и значението им.
Древните гърци, копирани от римляните, които също имат свой оригинален дял от лаконични мъдрости, до западните канонници и учени от средновековието, са неизчерпаем извор на трудно натрупано, често губено по пътищата на историята знание и предупреждение. Контекстът е особено важен за някои фрази, които често се употребяват в ежедневието като клише, и значението им се губи или преиначава. Или директно служи за пропаганда.
Най-интересна ми беше историята на фразата “Човек е мярка на всички неща…”, която обаче си има продължение, което е в неудобната зона на релативизма и субективизма и е далеч от възхвалата - “…- за съществуващите, че съществуват, и за несъществуващите, че не съществуват.”
Чудесен сборник, на места преди и след новата ера са разменени, но халал да е....more
[edit: и тук намерих картинка за Амара] Робството и мъчителните му избори, или липсата на такива, като ежедневие, като изграден манталитет за оцеляване[edit: и тук намерих картинка за Амара] Робството и мъчителните му избори, или липсата на такива, като ежедневие, като изграден манталитет за оцеляване, рядко е избор в масовата литература. Много от по-новите англоезични автори паникьосано не смеят дори да произнесат на глас думата “робство”, и се правят или че не съществува, или подхождат толкова засукано и с милиони извинения, “уточнения” (?!) и дисклеймъри, че да ти се отще даже да започваш заглавието. Но и във втората книга от трилогията Елоди Харпър, за моя огромна радост, не отстъпва нито сантиметър в посока на анемичната, безхарактерна и лицемерна захарасаност, която напоследък е запазена марка на почти всичко, рекламирано като исторически фикшън или “преразказан” (разбирай взет наготово за зле притоплена аматьорска употреба) мит.
Във втората част сюжетът се съсредоточва почти изцяло върху Амара. [image] Тя се е изкачила на висока цена едно стъпало нагоре в хранителната верига като метреса на помпейски богаташ. У нея все така продължават да се борят свирепият и инстинкт за оцеляване с вродената и съпричастност към онеправданите и безсилните. Всеки ден я изправя пред нови въпроси и трудни решения, за които единствен правилен отговор липсва, защото самото устройство на римското общество изисква хищническото отношение да е норма.
Силно се надявам последната част, която е предвидена за ноември, да поднесе достоен завършек на тези чудесни две части. Но имам предчувствие, че ще е точно така, защото в годината на действието изригва Везувий. Нямам търпение.
4,5⭐️
P. S. Елоди, няма да ти простя, ако избиеш всички в края, да знаеш! Даже и за злите типове не съм съгласна, твърде качествени са....more
За мое огромно съжаление, това е вероятно най-скучното избухване на Везувий, на което съм попадала наскоро, и което иначе очаквах с голямо нетърпение.За мое огромно съжаление, това е вероятно най-скучното избухване на Везувий, на което съм попадала наскоро, и което иначе очаквах с голямо нетърпение.
Суровият чар от първите две части е напълно изгубен и пропилян в края на тази трилогия. Писането в сегашно време в конкретната книга изобщо не работи, повторенията изобилстват и досаждат на всяка страница, а читателят е третиран като идиот, комуто непрекъснато трябва да се напомня кой какъв е и какво е направил в предните две книги. Амара е антипатична и безчувствена (отчаяните авторски твърдения как страда са просто кухи) и без грам вътрешна емоция. Елоди Харпър разказва безлично и назидателно, сякаш отмята задължителни точки, и напълно е забравила, че разказва история за живи хора с куп грехове и недостатъци в една неблагодарна за бедните и поробените епоха. На моменти Амара вади реплики от 21 век, които са изумително не на място в Помпей от 79 г. Краят донякъде възвръща част от вълнението от предните две книги - но твърде малко и твърде късно.
Заключението на трилогията е стерилно, грижливо зачистено от всяко двусмислие и оттенък, и клиширано - и с нищо не се отличава от масовката бързо забравими четива за прелистване в градския транспорт и на плажа....more
[Българската корица е красива, макар според мен да не се връзва особено със сюжета. Чудесно е, че излезе и на български!]
Една от забележителностите на[Българската корица е красива, макар според мен да не се връзва особено със сюжета. Чудесно е, че излезе и на български!]
Една от забележителностите на днешния Помпей е лупанарът. Значи както “вълча бърлога”, така и “публичен дом”. Сградата е на централно кръстовище в някогашния град, и похлупакът от вулканична пепел я е запазил отлично. Порнографските рисунки над стаите на проститутките не са особено интересни. Самите килийки, където е кипял нощен труд, обаче са. Размерът им е горе долу колкото едно днешно съвсем малко коридорче. Прозорци няма и е тъмно като в рог. Най-зловещото обаче е леглото във всяка от тези дупки. То е издълбан цял каменен блок, в единия край с издатина за възглавница. Хем евтино, хем на практика вечно. Рядко съм виждала нещо толкова зловещо, съпътствало нечие ежедневие.
[image]
И все пак тази адска дупка е била средище на живот, а проститутките са били най-често робини, капка от необятното и безлико робско море, населявало славната римска империя и съставлявало важна част от производствения и инвентар от говорещи предмети.
Рядко срещам напоследък оригинален и смел сюжет в заглавие, предназначено за забавление, без претенции за литература, но случаят е точно такъв. Никаква сладникавост. Който очаква чистоплътна и благопристойна романтика с герои-захаринчета, да си я търси другаде. Всъщност изобщо няма романтика. Ако някой очаква политкоректност, също е сбъркал заглавието. YA също не е бил популярен в Рим, не е популярен и в тази книга - реалността и историята не са стерилна и безопасна жанрова категория. Жанрът тук е само “отлично разказана история”.
Героите са всичко друго, но не и окаяни души от сълзлива мелодрама. Хвърлени в канавката, те се борят за късчето живот със зъби и нокти, с нищожно малкото, което е на тяхно разположение. Някои са жертви, някои са палачи - съзнателни или неосъзнати, често категориите неразличимо се преплитат.
Петте героини, населяващи лупанара, са с внимателно изградени индивидуалности, с много уважение и съпричастност, и дълбоко реалистични, намиращи време и за малко хумор, и дори за приятелство насред адското си ежедневие. Провокиращ е и гангстерът-социопат, менажиращ този процъфтяващ бизнес с тела. Истински близки са всички герои, населяващи Помпей - и бедните, и богатите, и робите, и господарите, и надяващите се, и уморените, и арогантните, и безжалостните. Помпей просто е жив, какъвто действително е бил, а не какъвто ни се иска да бъде.
Амара, Виктория, Дидо, Креса, Беронис, а по-късно и Британика, са различните, болезнено искрени лица на живота, който е по-добре да не се пада на никого и да остане в страшните мигове от историята.
Единствено ми е мъчно, че третата част (втората вече е на четеца ми) ще излезе чак през ноември.
Най-често победителите са самодоволни. И пишат историята на победените.
През 396 г.пр.н.е. Веи е под задушаваща и жестока обсада от Рим. Последният крНай-често победителите са самодоволни. И пишат историята на победените.
През 396 г.пр.н.е. Веи е под задушаваща и жестока обсада от Рим. Последният крал и неговата кралица все повече се обръщат към боговете и към знаци дали предначертаното е наистина неизбежно.
Генерал Камилий е на път да се превърне в жив символ на всички свои представи за света и да ги наложи на победители и победени. А трибунът Марк извървява докрай неравния път на човек, който в името на оцеляването никога няма да си позволи да бъде самия себе си.
Тази последна част от трилогията има много силен край. Но началото и средата ме поотегчиха на моменти с твърде много суеверие у героите си, което предвид развитието им в предните две книги, никак не се свърза логически с вече изградените им характери. Имаше и куп излишни повторения на факти от първите две части. Някои от героите от втората част, които имат участие и тук (като Семни), са още по - излишни и скучни.
Би било интересно да се види какво ще се случи с някои от оцелелите герои, но явно не се предвиждат продължения, което може и да е за добро....more
7 години след първата част - “The Wedding Shroud” - в периода 399 - 397 г. пр. н. е. войната между Рим и етруския град-държава Веи е в разгара си.
Цеци7 години след първата част - “The Wedding Shroud” - в периода 399 - 397 г. пр. н. е. войната между Рим и етруския град-държава Веи е в разгара си.
Цецилия е отхвърлила Рим, за да се върне при съпруга си във Веи, но войната и интригите на новия крал не дават много време за семейна идилия.
Генерал Вел Мастарна се опитва да оцелее, да предпази семейството си, да озапти Рим и да не позволи нов тиранин да използва хаоса, за да се възкачи начело на Веи.
Бившата проститутка Пина се е измъкнала от ужаса на предишния си живот, изнудвайки римски офицер с мрачната му за него време тайна, като междувременно се сближава все повече с ефективния, харизматичен и съвършено безмилостен римски генерал Камилий.
Втората част определено е по-добра от началото на трилогията. Списъкът с герои е поразширен, психологизмът е повече, битките и държавните интриги са повече. Пълни ангели, така желани от някои sensitivity readers, липсват. Войните, несправедливостите от различен калибър и историята могат да са по-мръсни и от канавка с боклуци, а щастието се постига с цената на много и изтощителна борба и поне мъничко чист късмет, като да хвърлиш правилно златните зарове на етруския генерал Вел Мастарна. Резултатите са несигурни и уви, недълговечни, а Фортуна безстрастно плете нишката на съдбата на хора, нации и епохи, без да се съобразява с ничии предпочитания....more
През 407 г. пр. н. е. градовете-държави на етруските са все още силни и процъфтяващи, а Рим е сбутано градче на нискокултурни провинциалисти с амбицииПрез 407 г. пр. н. е. градовете-държави на етруските са все още силни и процъфтяващи, а Рим е сбутано градче на нискокултурни провинциалисти с амбиции за експанзия. Войните между етруския град Веи и Рим са често явление, с временни прекъсвания за мир, за да се възстановят щетите. За скрепяването на такова примирие един от етруските благородници сключва брак с римлянка.
Хареса ми етруската гледна точка и лицемерието на римските добродетели. Нещо, което героинята бавно осъзнава, докато заема активно място в обществото, каквото Рим никога не би предоставил на жена, и вижда вредата от милитаристично украсените предрасъдъци. Етруската култура е малко известна и малко популярна. Не мога да преценя колко достоверно е представена, струва ми се, че фикцията преобладава.
Героинята ми харесваше доста в първата част, но във втората рязко изглупя за сметка на сензационността и фикцията. Героят не беше разкрит в детайли, та ми останаха доста въпросителни. Но иначе и двамата ми бяха симпатични, и любовната история беше приятна.
Съвсем леко романизиран и стилово осъвременен философски трактат. С повече от едно намигване.
За източниците на днешния западноевропейски морал и дали Съвсем леко романизиран и стилово осъвременен философски трактат. С повече от едно намигване.
За източниците на днешния западноевропейски морал и дали тези стени в съзнанието щяха да липсват или просто да са с друга форма, ако Юлиан Отстъпник се бе преборил с неумолимите духовни безвъпросни монокултури на християнския монотеизъм от 363 г. (всъщност мюсюлманите и днес ни считат за политеисти с тази Троица, но това е друга тема)?
За (само)заблудата и прекрояването на историята според политическите нужди. Заблудата, лицемерието и умишленият и удобен отказ от критичност и знание - градивен камък на личност, семейство, нация и религия. Логиката често влиза в схватка с християнското понятие за любов, в което преобладава твърде много суеверие и сляпа ирационалност. Макар че тъкмо те понякога са точно спасителната смазка през пропастта, в която рационализмът не намира път - и само сляпата част у нас може да го направи. Кога да бъдем “мъдри”, и кога - не?
За повратите в историята и защо понякога несъстоялите се алтернативи са важни за дискусия?
За клишетата, родени тъкмо от хвърчащите около нас откъси (пре)написаната история, формирали и личността ни, които стройно градят скелета на т.нар. “самостоятелно мислене”, редувайки се в пъстър калейдоскоп в зависимост от житейска фаза и обществен строй.
Коя е Елизабет Финч ли? Това няма никакво значение.
—— П. П. А Гор Видал е написал провокираща, макар и малко суховата, романизирана биография на Юлиан Отстъпник, преведена е и на български. Интересно, че Барнс не го споменава :)
П.П.П. През цялото време виждах Хелън Мирън като образа на ЕФ.
С интересен проект се е захванал Шмит. Осем романа с един герой от неолита до наши дни, в който калейдоскопът да завърти ключови епохи, без историята С интересен проект се е захванал Шмит. Осем романа с един герой от неолита до наши дни, в който калейдоскопът да завърти ключови епохи, без историята да губи от значмостта на реалните (известни) факти, както и от спиращите дъха приключения на Ноам.
Изгубеният рай на Ноам е в неолита, край Езерото, като кротък и почтителен син на местния старейшина, чиято слава на силен и умен човек не е никак преувеличена, но крие мрачни тайни и пластове. Ноам се сблъсква с егоизма и амбицията за власт, със слепотата и баналността, с безличното съществуване, с първата любов, с бунта, с изгнанието и с отговорността. За да се разпише в крайна сметка в шумерската митология и в Стария Завет след едно странно събитие, дарило с безсмъртие и неуязвимост като в “Шотландски боец”.
Това е типичната история на порастването, с доста свежи препратки към днешния ден, и фентъзи елементът, който следва линията на старите легенди, е свеж и увлекателен. Шмит пуска по някой афоризъм и иронично намигване. Ще ми бъде интересно да проследя перипетиите на Ноам в следващите книги.
Конкретно тук Шмит сякаш умишлено опростява и клишира повечето образи, чисти ги от светлосенките, което леко ме раздразни (Панноам и Барак). Други образи пък - макар с тенденция да са ключови - са недоразвити и са силно антипатични, като фаталната жена Нура. Искрено ми се ще да се е удавила, ама де този късмет - повечето писатели мъже си държат на откачалките, изобразени като “фатални жени”, макар да са просто егоистични и незрели злобни същества… Ноам пък е направо невинно бебче - дано поумнее в следващите томове и зареже тази змия.
Освен това езикът на автора е твърде модерен с понятия като “релси”, “хипотеза” и т.н. Естествено, това е дневник от наши дни, но със сходни понятия си служат и други герои освен Ноам, а това нарушава усета за епохата и достоверността на сюжета.
За любители на старите приключенски и фентъзи сюжети книжката ще донесе приятно бягство от реалността....more
Нелош подбор. Щеше ми се да има по-детайлни обяснения, например за юридическите термини, и да е по-подробно обяснен контекстът на първоначалната употрНелош подбор. Щеше ми се да има по-детайлни обяснения, например за юридическите термини, и да е по-подробно обяснен контекстът на първоначалната употреба/ възникване. ...more
Update Текстът клони по-скоро към библейско религиозен поглед към описаните епохи. Научният подход е изхвърлен на заден план или се конкурира с религиUpdate Текстът клони по-скоро към библейско религиозен поглед към описаните епохи. Научният подход е изхвърлен на заден план или се конкурира с религиозните предпочитания на авторката. Опасно клони към исторически креационизъм.
Ревю Едно от нещата, които обожавам в обзорните заглавия, са цветните картинки. Тук няма такива.
Сега сериозно, авторката е подготвила за масовия читател едно ясно структурирано, прегледно изложение, обхващащо периода между 4000 г.пр.н.е и 312 г. Определено амбициозна цел само за един том. Мда, и Бауер настоява да използва преди Хр., а не преди н. е.…
Чудесен е фактът, че Бауер не се ограничава само до древен Египет, Гърция и Рим, а разгръща доста мащабен обзор за Двуречието (земите между Тигър и Ефрат), древна Персия, китайските и индийските царства, културите в Мала Азия и Леванта. Фригийци и финикийци присъстват звено с шумери, египтяни, еламити, арийци, дорийци, йонийци. Античната история в тази по-облагородена и богата трактовка не се ограничава само до храмовете в Карнак и Акропола, което е само от полза за читателя.
Бауер обаче също не успява да избегне част от капаните по темата, като - слава Богу - надутата европоцентричност не е сред тях. Тъй като древният свят е наистина древен, оцелелите свидетелства не са толкова много, а когато са налични, често си противоречат или дори са определено ненадеждни. Древният свят е истинско предизвикателство за рационалния подход от днешния ден, не на последно място и защото тази форма на светоусещане в онези епохи далеч не се е радвала на всеобща популярност.
Така че Бауер логично се обръща към достигналите до нас, и оформили културата ни, митове като Махабхарата, Старият Завет, Илиадата, древногръцкия пантеон, сагата за Гилгамеш. Макар и ненадеждни откъм фактология, или ако все пак предоставят зрънце история, то тълкуванието и е безнадеждно размито от изискванията на тогавашната власт или бореща се за налагане религиозна/ социална доктрина - все пак те са едни от малкото съвременници на онези далечни места и отглас на отминали събития и сътресения. Бауер обаче ги разказва, сякаш са реални събития и реален заместител на историята!
Това, което също силно ме раздразни и унищожи ефекта от прочетеното, беше избирателното и “доверчиво” (т.е. представено като чиста монета) вмъкване на библейските истории, включително съвършено недоказания Изход. Старият Завет, за разлика от Корана, съдържа известни исторически отгласи. Бауер обаче доста очеизвадно ги преекспонира като достоверни исторически събития с дословни цитати (които са с ужасния старовремски език, който да ме извини Светият Синод, но в българския си вариант никак не допринася за вникване в посланията на Стария Завет, а пасажите, четени на английски, са ми в пъти по-ясни). Например в главата за предполагаемия Изход присъства съвсем явна спекулация какво били мислили египтяните по въпроса, и понеже би ги представило в неблагоприятна светлина, не го били документирали никъде!
На този фон не мога да не се възхитя на Съма Циен, който е цитираният основен източник за Китай, който при всичките си украси и митологични референции, е бил явно доста фактологичен за времето си. На други места Бауер вмъква митологичен преразказ като заместител на липсата на достоверни исторически данни, с много неясни, бегли и уклончиви предположения какво би могло да значи това в исторически аспект - типичен пример е Махабхарата.
От друга страна Бауер може да бъде и елегантно скептична - но твърде избирателно, и когато не е свързано със Стария Завет. Например не забравя - удачно - да напомни колко ненадеждни са римските историци, възхваляващи несъществували стари добродетели, тъй като се опитват да обслужат далеч по-късни политически римски доктрини и да “възпитават” младото поколение. Така ведро пропуска факта, че книгите от Стария и Новия Завет са с абсолютно същото предназначение. Библеистите са датирали с прилична точност стария Завет, като част от “събитията” са описани стотици години по-късно при политически обстоятелства, изискващо съответното “тълкуване”. Това тук не се споменава.
Източниците, ползвани от Бауер, са изцяло англоезични. Разбираемо това е отдавна наложилото се ново есперантно, но все пак за толкова мащабно заглавие лично аз биха очаквала малко повече.
Липсата на по-силно акцентиране и откроява е на личности и събития, макар и за сметка на други, също е отличителна черта на стила на Бауер, което води до пресищане и скука. На моменти тя толкова добросъвестно изкълвава в стенографско резюме (поради ограничението в обема на книгата) безброй имена и случки в рамките на две изречения, че докарват световъртеж, без по никакъв начин да са запомнящи се или отличаващи се от всички останали в същата секция. Пропускането им за сметка на по-силно акцентиране върху по-ключови елементи единствено би внесло значително подобрение и би засилило интереса.
Да стигна и до картинките. Да, липсата им дразни. Старото клише, че една картинка често казва повече от много думи, всъщност е вярно. Бауер не използва добро онагледяване със запомнящи се образи. Скучните и с нищо незабележителни черно-бели снимки не допринасят с нищо за по-доброто разбиране. Положението с картите е по-добро, макар на моменти да се повтарят. Табличките пък са супер.
Цялостно - нелош учебник или справочник, далеч не от най-интересните, не е и от най-скучните, дава представа, макар и не безпристрастна. Но е на светлинни години от въздействието на много по-непретенциозни, много по-стари, по-малко библейско и религиозно центрирани, далеч не така изчерпателни и нелинейно структурирани заглавия като “Когато слънцето беше бог” на Зенон Кошидовски. При Кошидовски всичко е запомнящо се! И плаче за преиздаване. А за Бауер се съмнявам, че след 5-10 години някой изобщо ще я помни в масовката от подобни заглавия за общо ползване....more
Loading...
