Ако ръката ми във твоята стопи се и тъмни сили отвлекат ме надалеч от теб; ако сърцето ми от твоето изплъзне се и черни замъци се появят отпред; ако изАКО
Ако ръката ми във твоята стопи се и тъмни сили отвлекат ме надалеч от теб; ако сърцето ми от твоето изплъзне се и черни замъци се появят отпред; ако изчезна цялата оттук без думи, без сълзи и без следа; ако се скрие слънцето дори напук и сам самичък си на таз земя... Сърцето си безстрашно облечи в доспехи и да ме търси го прати по прашните и стръмните пътеки, по непристъпните скали; криле му дай над зидовете да прелитне и без очи да ме съзре; а моето във миг да му откликне и там, до него, в радост да замре; безмълвно, жадно двете да се впият едно във друго... времето да спре... Ако загубиш ме от себе си, любими, не се страхувай, ще ме откриеш със сърце....more
Поет на любовните копнежи, на почти неистовото нетърпение да се живее под неизменната смразяваща сянка на вечната тлен. Удивително мелодичен от своя 1Поет на любовните копнежи, на почти неистовото нетърпение да се живее под неизменната смразяваща сянка на вечната тлен. Удивително мелодичен от своя 16-ти век е Ронсар, вечно неудовлетворен и вечно жаден за още и още красота, отказващ да спре дори за секунда, за да се отдаде на по-спокойно съзерцание, пришпорван от постоянно нетърпение.
Прекрасно оформено двуезично издание и превод…и с цена 3 лева на панаира на книгата…
Късчета леденокристална печал, звъняща във всемира - така го усещам Рилке. Той говори, преизпълнен с алюзии и загадки, изплашен и същевременно привлечКъсчета леденокристална печал, звъняща във всемира - така го усещам Рилке. Той говори, преизпълнен с алюзии и загадки, изплашен и същевременно привлечен от смъртта и абсолюта, и все пак нещо отвъд думите му е изконно разбираемо.
——— ”…На чувството не познаваме контура, а само туй, що вае го отвън.
Кой не е тръпнал пред завесата в сърцето?”
“Защо, когато може просто да отмества срока на живота, както лавърът тъмнее сред зеленото с вълни по крайчеца на всеки лист (като усмивка на ветрец); защо ли нужно е човекът, избягвайки съдбата, да копнее за съдба?…”
“…Че красотата е само начало на ужаса, който все още понасяме тъй възхитени, понеже нехайно отказва да ни погуби. … “
“… А може би сме тук да кажем: къща, мост, чешма, врата, стомна, овошка, прозорец, най-многото: колона, кула… но, разбери, да кажем, о, тъй да кажем, както никога сами нещата не са и вярвали да бъдат. …”
------ Гравюрата "Меланхолия" на Дюрер някак успешно влиза в диалог с Рилке. В света на видимото, когато тази царица властва, всичко си е все още там, но разкривено и нефункциониращо... [image]...more
**spoiler alert** ЗНАМЕНИЕ “Синчето ми - да ми е живо! страхотен пакостник е вече! Със своето гласче звънливо на звынките ми рими пречи. Ще бутне туй, ону**spoiler alert** ЗНАМЕНИЕ “Синчето ми - да ми е живо! страхотен пакостник е вече! Със своето гласче звънливо на звынките ми рими пречи. Ще бутне туй, онуй ще смачка. Отдето мине, прави диря. Затрупан с мьнички играчки, големият ми свят умира. Големият ми свят! Тъй малък в рьчичките му той изглежда. Детето срива в миг без жалост туй, дето цял живот подреждам. Ех, синко, стих мой най-чудесен и моя най-безсмьртна книга, май моя свят не ти харесва? Добре бе, синко, пререди го!”
———— ПЕДАНТИЧНОСТ “Аз съм човек безкрайно педантичен, макар че ви приличам на поет. На всяко нещо мястото обичам и искам всичко да си е наред. И цял живот подреждам и пререждам камари книги, мебели... Е, да, живея си със тихата надежда, че всичко някой ден ще подредя. Да, някой ден... Все някой ден прекрасен. Но тъй ще е безсмислено тогаз - знам, всичко ще си е на свойто място. Ех, всичко, всичко... Но, уви, и аз…”
———— ЖИВОТ “Разлиствам го подобно книга тежка - ах, аз ли писах всичкото това? Нелепости, задрасквания, грешки.. Каква ти книга - грозна чернова! Да можех, бих отново го преписал - на гланцова хартия, с краснопис, без ни една-едничка грешна мисъл, без ни една поправка... Равен, чист, той би звучал добре, почти разкошно - без ни едничьк непресметнат ход. Но щеше ли да има нещо общо със моя грешен истински живот?”...more
Освен, че притчите са твърде отвлечени, не съм съгласна и с много от поуките и посланията в тях.
Преводът и оформлението са чудесни, просто мистичният Освен, че притчите са твърде отвлечени, не съм съгласна и с много от поуките и посланията в тях.
Преводът и оформлението са чудесни, просто мистичният суфизъм в тази му конкретна форма ме отблъсква идейно и не ми носи просвещение, а точно обратното - заблуда сред изпаренията на религиозната обсебеност и бездействие. ...more
Кинцуги е японско изкуство да се пренаредят счупените късове. Когато нещо се счупи, майсторът взема парчетата и ги слепва наново, смесвайки лепилото сКинцуги е японско изкуство да се пренаредят счупените късове. Когато нещо се счупи, майсторът взема парчетата и ги слепва наново, смесвайки лепилото със злато, сребро или дори платина, които плъзват в причудливи, изящни паяжини от нишки, очертаващи някогашните пукнатини. Пренаредените парчета заживяват нов живот, блестейки с благородството на златото, среброто и платината. Болката се е отплатила с ново съдържание, с богатство, мъдрост и мекота, които преди счупването ги е нямало. Това е за мен Дамян Дамянов.
“Не съм те никога избирал на земята. Родих се просто в теб на юнски ден във зноя. Аз те обичам не защото си богата, а само за това, че си родина моРодина
“Не съм те никога избирал на земята. Родих се просто в теб на юнски ден във зноя. Аз те обичам не защото си богата, а само за това, че си родина моя.
И българин съм не заради твойта слава и твойте подвизи и твойта бранна сила, а зарад туй, че съм безсилен да забравя за ослепените бойци на Самуила.
Да търси, който ще, във теб сполука бърза и почести и власт със страст една и съща, страданието мен по-силно с теб ме свързва и нашата любов в една съдба превръща.”
———
Нейде в Русия
“След като дълго е препускал, най-сетне спира влакът. Гара. Спокойно над земята руска изминалият ден догаря.
Пред мен, на надлеза огромен, прегръщат се мома и момък. Високо горе на небето аз виждам двата силуета.
Един човек велосипеда възседа и потегля в здрача. Загубено, детенце бледо само в навалицата плаче.
Но скръцва жалостно вагонът. Отдръпва се назад перонът. И втурва се отново влака. И гарата изчезва в мрака.
Така аз няма да узная къде е велосипедиста отивал и дали на края е стигнал там, където иска;
изпращала ли е момата, или посрещала момчето; и свойта майка във тълпата намерило ли е детето.
Ний няма да се видим вече. Разминали сме се навеки. Не като чужденец ли вечен минава през света човекът?”...more
“Дълъг път, потъмнял и разкалян, който води незнайно къде, който прав в есента кървоалена като меч е разсякъл света.
Още колко остава да минат тези стКоли
“Дълъг път, потъмнял и разкалян, който води незнайно къде, който прав в есента кървоалена като меч е разсякъл света.
Още колко остава да минат тези стари и груби коли? Много дни във полета пустинни непрестанния дъжд ги вали.
Много дни в този път безнадежден ги следи неотстъпно дъжда и разгъва чудовищна мрежа от изпредена в нишки вода.
Дъжд и път, дъжд и път пуст и черен и понякога бедни села; само скръбната песен размерена на скриптящи безспир колела.
Тази песен, която приспива и скъсява далечния път: като нощ почернелите биволи денонощно покорно вървят.
Стари груби коли сред полята, ето ви по безкрайния път! Като спиците на колелата ви едносъщите дни се въртят.”
——— Есенно завръщане
“Мойто есенно скръбно завръщане подир толкова пролетни дни в безутешната бащина къща с боядисани жълто стени.
Колко много години са минали по неравния тягостен път, дето днес мойте стъпки пустинни като вопли самотно звучат!
Дървесата са сякаш излезнали да ме срещнат с прострени ръце; те минават край мене и чезнат с озарено от пурпур сърце.
А през техните клони запречени вехне къщата с жълти стени като някакъв спомен далечен, като спомен от минали дни.”
——— Стаята
“Би казал, че във тази стая не е живял отдавна никой, че е заключена стояла с години нейната врата. Тук има миризма на вехто и прах по всичките неща, тук бавно времето превръща във прах безжизнен сякаш всичко.
В ъглите расне неусетно вечерната дрезгавина и вехне есенното слънце върху килимите на пода, а светят жълти зимни дюли, наредени върху комода като голяма броеница от кехлибарени зърна.
Какви лица ли отразило ревниво пази огледалото? То сякаш е един прозорец, отворен в друг предишен свят. Часовникът е вече млъкнал и в неговия чер ковчег лежат умрели часовете и неподвижно спи махалото.
Портрети на жени, които са си отишли от света, висят, от слънце пожълтели, окачени върху стената, заспала тежко върху пода, сънува в здрача тишината и цялата печална стая залязва бавно с вечерта.”...more
“Прозорците — затворени и черни и черна и затворена вратата, а на вратата — листът със словата: „Стопанинът замина за Америка.“ И аз съм сам стопаниПовест
“Прозорците — затворени и черни и черна и затворена вратата, а на вратата — листът със словата: „Стопанинът замина за Америка.“ И аз съм сам стопанинът на къщата, където не живее никой, ала не съм аз заминавал никъде и тук отникъде не съм се връщал. Аз не излизам никога от къщи и моите еднички гости са годините, а много пъти пожълтяваха градините и аз не съм навярно вече същият. Отдавна всички книги са прочетени и всички пътища на спомена са минати, и ето сякаш сто години как разговарям само със портретите. И ден и нощ, и ден и нощ часовникът люлее свойто слънце от метал. Понякога аз се оглеждам в огледалото, за да не бъда винаги самотен. А по стената се изкачват бавно и догоряват на потона дните ми: без ни една любов, без ни едно събитие животът ми безследно отминава. И сякаш аз не съм живеел никога, и зла измислица е мойто съществуване! Ако случайно някой влезе в къщата, там няма да намери никого; ще види само прашните портрети, коварното и празно огледало и на вратата листът пожълтял: „Стопанинът замина за Америка.“”...more
Причината рядко да се връщам към родните писатели от миналото е фактът, че твърде много от тях се поемат посредством механизираната учебна програма, вПричината рядко да се връщам към родните писатели от миналото е фактът, че твърде много от тях се поемат посредством механизираната учебна програма, във възраст, в която - както посочва и самият Далчев - смисълът често още не може да се обхване в пълното си изобилие. Естествено, и обратното често е вярно - въздействието може да е толкова ударно, че да пренасити сетивата за десетилетия напред - и отпечатъкът да е толкова силен, та повторението да е просто излишно. Атанас Далчев при мен се оказа в първата категория.
Този пестеливец на словото отброява всяка своя дума сякаш е част от наниз златни дукати. Даже когато все пак реши да отдели монетата, дълго я върти и оглажда, докато накрая формата и гладкостта го удовлетворяват. Това не е скъперничество, а прецизна мярка, с каквато работят бижутерите.
Каратите са високи и в поезията, и в прозата на Далчев. Изваяният минимализъм, комбиниран с хармония и пъстротата на живота (какъвто го познават градските хора), ошлайфан от житейския опит и поръсен с щипка хумор и съвсем истински стоицизъм мъчно би бил оценен в юношеството. Далчев е поет на порастналите, не на подрастващите. Премерен, мъдър, изчистен от всичко излишно, огладен като тежък камък. И да - демократичен. Честен. Думите при него са делата му. Думи, които не са дела, Далчев не приема. Поезия заради орнаментиката и проза заради политическите или обществените изисквания при него няма.
Наред със стиховете му, фрагментите в сборника са поантата. Поезия в проза, крилати мисли, мини разказчета, бегли впечатления, леко жилещи афоризми - те са наниз от мигове, застинали в кехлибара на думите. Красота.
Статиите не ме впечатлиха - те са предимно литературни и критически анализи, и както самият Далчев казва - антологиите често страдат от твърде много включване на не дотам съществени моменти. Често ще си го цитирам занапред Далчев. Той наистина възпитава, каквато е и една от целите му. Но го прави крайно елегантно.
——— В заключение: Георги Марков се е спрял на творчеството на Далчев в един от задочните си репортажи и хвърля интересна светлина над този бунтовен мълчаливец: https://kultura.bg/web/%d1%84%d1%80%d...
Поезията в женски род е доста амбициозна тема. От нея чудесни са материалите за Марина Цветаева и Бела Ахмадулина. Интересен е погледът към капсулиранПоезията в женски род е доста амбициозна тема. От нея чудесни са материалите за Марина Цветаева и Бела Ахмадулина. Интересен е погледът към капсулираната Емили Дикинсън, леко противоречивата Ана Ахматова (за която авторът някак прескача твърде много факти от биографията и, или по-скоро скача твърде бързо) и към днешните инстаграм поетеси. За индийката Каур само бях чувала и бях чела 1-2 неща, които ме караха да недоумявам що за баналности са това. Социалните мрежи често са капан за наивници, посредственост и агресия, но не съм съгласна с автора, че са тотална секира за истинската поезия. Мрежите са само средство - в тях се хващат много боклуци, но и дарове на морето. Чела съм и хубави стихове онлайн, макар наистина не в инстаграм.
Иначе е чудесно, че статиите са придружени от стихове. Броят като цяло не ми е особено представителен за темата - българките с едно изключение са бележки под линия в отвлечен материал, който съдържа много думи и безброй въздишки, но почти никаква информация. Липсват ми Сафо, германки и французойки от средновековието, представени в други антологии, даже Петя Дубарова ми липсва.
Но пък трите руски диви и Емили Дикинсън са неустоими!
Бясно и объркано дете на поезията. В бълнуванията му има толкова искреност, на моменти дори съчувствие.
Преводът на Кирил Кадийски е малко по-различен.Бясно и объркано дете на поезията. В бълнуванията му има толкова искреност, на моменти дори съчувствие.
Преводът на Кирил Кадийски е малко по-различен.
—— “Виждах как между облаци огън прескача, а в зори — сред парцали сребро — синева като ято подплашени гълъби в здрача. Би излъгал човек, че е виждал това!
Гледах слънцето — в спазми от ужас мистичен, над водите разляло лилави петна, многогласни и бурни — хор в театър античен — се надигаха тежко вълна след вълна.”
… “Всички острови, звездни архипелази са за скитника, който върви ден и нощ — и нима ти ще спиш в ясна нощ като тази, в мрака с рой златни птици, о, бъдеща Мощ!
Стига плачове! Всяка луна е ужасна, всяко слънце — горчиво, додето умре. Любовта в сладки спазми защо ли ме тласна… Разтвори се, мой трюм! Погълни ме море!”
Из “Пияният кораб”
————
“Събрани в ъгъла, на дъбовите пейки, сред дъх на спарено са вперили очи към хора, в който пак разпяват се, мучейки, над двадесет гърла — та химн да прозвучи;
омекнал восък тук на топъл хляб мирише, печални, кротки, те напомнят бито псе. Пред Бога бедните — нали ги гледа свише! — са смешни: за едно и също хленчат все.”
Поезията в този сборник все още доста актуално очертава кардиограма през времето. Ускоряване и забавяне на сърдечния ритъм, инфаркт, сърцебиене от стрПоезията в този сборник все още доста актуално очертава кардиограма през времето. Ускоряване и забавяне на сърдечния ритъм, инфаркт, сърцебиене от страх и ужас, свиване под лъжичката от скръб, лудо препускане от любов или последните удари преди края. Вечният акомпанимент на живота.
Поетите от всички френски епохи в компилацията, от средновековието чак до наше време, се опитват, жонглирайки по неуловим лунен лъч, да стигнат до онова заветно място отвъд хоризонта на въображението, където думите стават излишни, и вече са казали всичко.
“Когато тръгнеш нявга за Итака, моли се пътят ти да е далечен, изпълнен с перипетии и знания. От ластригоните и от циклопите, от Посейдон сърдития неИтака
“Когато тръгнеш нявга за Итака, моли се пътят ти да е далечен, изпълнен с перипетии и знания. От ластригоните и от циклопите, от Посейдон сърдития не бой се - такива в пътя нивга не ще срещнеш, ако възвишена остава мисълта ти, ако отбрано чувство душата и телото ти докосва. Ни ластригоните, нито циклопите, ни Посейдона разгневен ще срещнеш, ако ги сам в душата си не носиш, ако душата ти пред теб не ги възправя.
Моли се - пътят ти да е далечен. И много да са пролетните сутрини, когато с толкоз радост и любов ще влизаш във невиждани пристанища. Да спреш край финикийски градове и много пъстри стоки да закупиш - седеф, корали, кехлибар и абанос, и всевъзможни тънки аромати, колкото можеш повече прекрасни аромати. В египетските градове да спреш, да учиш и да учиш от учените.
Недей забравя никога Итака. Да стигнеш там - това е твойта цел, ала по пътя никак да не бързаш, че по-добре - години да пътуваш и остарял на острова да спреш, богат, с каквото в пътя си спечелил, без да очакваш нещо той да ти даде.
Итака те дари с прекрасното пътуване. Без нея нямаше да можеш в път да тръгнеш. Но нищо друго няма тя да ти даде. И ако бедна я намериш, не те е тя излъгала: тъй мъдър, както си сега със толкоз опит, навярно вече си разбрал Итаките що значат.”...more
Loading...
