Животът е абсурд и абсурдът е живот. Гъсто горчиво, плътно кафе с два пръста каймак. Нацъфтели кичести мушката на по три етажа цветове в големи саксииЖивотът е абсурд и абсурдът е живот. Гъсто горчиво, плътно кафе с два пръста каймак. Нацъфтели кичести мушката на по три етажа цветове в големи саксии в селски двор. Пустотата на малкия град, където никой и за секунда не може да остане сам. Консервираната носталгия, която не е носталгия, а формалин за никога несъществувалото. Светлините на големия град, които заблуждават, че са единствени.
Керванът потегля бавно, но малко по малко, някак по сладкодумен персийски маниер, без грам сантименталност, с тъжно-проницателен хумор, набира скорост през Делиормана. И се завихрят пясъчни бури, танцуват джинове и пери, сред песъчинките се мяркат измамни миражи на оазиси. В чисто родна вариация от последните 30-тина години, непогрешимо и незаличимо наша.
Хареса ми, силен дебют, ще чакам да видя коя ще е следващата спирка на кервана.
Някои книги просто ни намират в най-подходящив момент. По всяко друго време не бихме имали търпение или разбиране. Точно в онзи конкретен прозорец от Някои книги просто ни намират в най-подходящив момент. По всяко друго време не бихме имали търпение или разбиране. Точно в онзи конкретен прозорец от време се улових, че препрочитам някои параграфи отново и отново, преди да продължа към следващия.
Някак утешително звучи, че - тъй като ни е даден само един живот - нямаме особено добра база за сравнение правилни или погрешни житейски избори сме направили, липсва ни опитът. Животът и историята са недовършена скица само с един опит, без гаранция за резултат.
Кундера е добър със своите герои. Уважава ги, обича ги, води ги през житейските им криволици и ги кара да откриват света в душите си и душата си в света. Люшка ги през полюсите на различните противоположности, които плавно се трансформират една в друга и в един момент човек усеща, че лекото е тежко, а тежкото е леко. Всичко това на фона на драматичната 1968 г., когато Чехия изживява и погребва под дулата на съветските танкове своя порив към свобода, красота и нормалност.
Много са темите и пластовете, които е подхванал Кундера, но - рядко ми се случва книга да ме дрогира така, Кундера явно има подход - изобщо не смятам нито да ги изреждам, нито да ги анализирам. Просто ме стоплиха и обнадеждиха, и само заради тази невероятна добра комуникация между книга и читател ще си я наредя сред любимите.
Тази статия, цитирана в вдно от ревютата, също хвърля интересна светлина.
А тази снимка от друг чешки филм идеално би подхождала на книгата - просто наличната екранизация, както се възмущава и самият Кундера - е бутафорна и ужасна: [image]
*** ▶️ Цитати:
☯️”Човек няма как да знае какво би трябвало да иска, защото живее един-единствен живот и не може да го сравнява с предишните си животи, нито пък да го поправи в следващите.”
☯️ “Но ако вечното завръщане е най-тежкото бреме, то тогава, сравнен с него, животът на всеки от нас се откроява с великолепната си лекота. Ала дали наистина тежестта е ужасна, а лекотата — прекрасна?”
☯️ “Einmal ist keinmal, повтаря си Томаш немската поговорка. Онова, което се случва само веднъж, все едно никога не се е случвало. Щом на човек му е отредено да живее само един живот, той все едно не е живял изобщо.”
Старата шега, че за първия милион не се пита, в тази книга никак не е смешна. Защото в нея не става дума за милион, нито пък за първи, а се гов[image]
Старата шега, че за първия милион не се пита, в тази книга никак не е смешна. Защото в нея не става дума за милион, нито пък за първи, а се говори за милиарди и милиарди щатски долари в рамките на повече от половин век, преобразили САЩ далеч не за добро.
Имало едно време трима братя Саклър от Бруклин, които били пъргави, умни и волеви момчета, деца на Голямата Дрпресия, и всички те накрая открили златната ябълка, посекли ламята и живели дълго, богато и щастливо.
Златната ябълка за най-големия брат - Артър Саклър - била медицинската реклама на транквилантите валиум и либриум през 50-те. Той така добре я умеел, че накрая сам започнал да и вярва. В такава реклама всъщност няма нищо лошо, тя спестява престой в психиатрията - ако разчита на факти. Но случаят не бил точно такъв - пожелателното мислене и откровената измама и замитане на неудобните факти съставлявали ядрото на този бизнес. Pfizer и Артър Саклър забогатели неимоверно, а името Саклър станало нарицателно за филантропия и колекциониране на изкуство, скромно криейки източника на парите.
И все пак докато Артър Саклър - повече или по-малко - е бил по-разностранна личност с куп интереси и някои постижения, то второто поколение Саклърови е откровено въплъщение на безогледно хищничество и нагъл корпоративен бандитизъм. Клонът на семейството, собственик на “Пардю Фарма” завладява САЩ с новата златна ябълка - абсолютнив хит сред опиоидите - оксиконтин. Оксиконтин е в основата на върлуващата десетилетие опиоидна криза в САЩ, отнела много животи, за които милиардерите Саклър докрай и до смърт отричат каквато и да е отговорност. И - тъй като са богати филантропи със силни политически връзки и успяват да подкупят половината правосъдна система - не понасят и наказание. Само обществено порицание, което е безплатно и не ги вълнува.
Твърденията на Саклър, че едно хапче зависи от кого и как се взема, е резонно. Това, което е отвратителното в случая обаче е бизнес моделът, основан на заблуди, измами, агресия и корупция.
Част от проблемите на Малинда Алмейда Кабалана през 1990 г. започват веднага след смъртта му.
Сами по себе си,[image]
”I was a pro. My life was a con.”
Част от проблемите на Малинда Алмейда Кабалана през 1990 г. започват веднага след смъртта му.
Сами по себе си, нито смъртта, нито проблемите (от всевъзможен характер) са нещо чуждо на Маали. Той е военен фоторепортер, който с рядка безпристрастност и самоотверженост снима трупове от всякаква етническа принадлежност из родната си Шри Ланка. Шриланкийците, както се оказва, не са спирали да се избиват от деколонизацията си през 1948 г. насам. Синхалското правителство, на хартия борещо тероризма (?) на тамилските тигри, също е много сръчно в “изчезването” на неудобни любители на истината, активисти по човешките права или просто спретва постановки с известен брой мъртъвци. Изобщо създаването на единна нация от воюващи един с друг етноси, военни с любов към властта и политици с още по-голяма любов към корупцията на един мъничък остров, прочут с чая и прекрасната си природа, е доста кървав процес.
Но освен, че снима не където, не когато и не когото трябва, Маали изпитва непреодолима привързаност към: a/ хазарта (винаги губи) и б/ красивите момчета (не стига, че може да си докара 10 години затвор с това, че е гей, но на всичкото отгоре не може да бъде верен само на един любим човек, даже когато най-сетне го е срещнал).
За съжаление, светът след смъртта му се оказва точно толкова сложен и заплетен като собствения му личен живот и вътрешното положение в Шри Ланка. Маали разполага със седем луни да открие кой го е убил (опциите са доста), да разгласи някои истини, да си отговори на всички житейски въпроси, мъчили човечеството още от появата на първата искрица съзнание, и да реши дали все пак да потегли към Светлината и към евентуално ново прераждане. Или пък да се включи в онези фракции на различните призрачни създания, които по най-разнообразни причини се мотаят из царството на смъртните и творят допълнителни проблеми в него.
Самият Маали е неустоима смесица от идеализъм, цинизъм, протест и хедонизъм, която го сближава с всички и с никого. Самият писател пък е неустоима смесица от разнообразни философски въпроси, иронична насмешка, мъничко (всъщност много!) тъга и изненадващи сюжетни хватки, надсмиващи се над стандартни жанрови рамки. Стоях на нокти до последната луна, където сюжетно нещата можеха да се оплескат поради задълбаване в някое религиозно или политкоректно клише, но за моя радост те в по-голямата си част са избегнати. Не че липсват съвсем, но пируетите се оказаха достатъчно и занимателни.
Над тази книга човек може да се понатъжи, поядоса и направо повбеси, да се позамисли, да се трогне и да се посмее. Но едва ли може да остане безразличен. А безразличието, между другото, е една от многото теми в сюжета.
4,5⭐️
П.П. Маали има силна духовна връзка със Сирил от ”Невидимите фурии на сърцето”. Но въпреки фантастичния елемент и игрите на абсурда, Маали ми беше много по-близък до сърцето. Стилът на Бойн далеч не ме докосна така, както този на Карунатилака.
**** ▶️ Цитати:
☸️ “For atheists there are only moral choices. “
☸️ “Even the afterlife is designed to keep the masses stupid,”
UPDATE: Преди двайсетина години в самото навечерие на Коледа пътувах с родните железници на път към очакваща ме семейна софра. Влакът обаче внезапно спUPDATE: Преди двайсетина години в самото навечерие на Коледа пътувах с родните железници на път към очакваща ме семейна софра. Влакът обаче внезапно спря насред замръзналото поле и поне час отказа да помръдне, обяснения - никакви, Коледа е същата вечер… За повечето пътници - драма…
Двете жени на отсрещната седалка никак не се притесниха и отново влязоха в разговор: - Може пък някой да се е хвърлил под влака. - доста жизнерадостно отбеляза по-възрастната. - Преди празници обикновено ги прихваща. - Много неприятно. - отбеляза младата, моя възраст. - Ами да, представяш ли си, няколко пъти и баща ти, и чичо ти са ги вдигали така от масата на Коледа да ходят на оглед, па търси патолог, па търси линейка и полицейска кола, всички празнуват, наистина страшно неприятно. Двете дами бяха майка и дъщеря от изцяло полицейска фамилия.
Ако сте се забавлявали така чистосърдечно като мен тогава на този диалог (на мен тази гледна точка също ми беше много близка по семейни причини), значи книгата никак няма да ви допадне. Стилът и е далеч по-праволинеен и благ.
Ревю - вече по същество: Семейна драма за отношенията в и между две полицейски семейства в рамките на 30 години, в която има почти всичко: съмнения, лудост, слабост, втори шансове, забранена любов, уж обикновен живот в предградията.
Не ме грабна особено, и ако беше със стотина страници по-къса, книжката щеше да ми хареса повече.
Дори и във втората половина на 20-ти век на психичните заболявания се е гледало средновековно. В средновековието е имало само две категории: болен и здрав; луд и нормален. Болестите на тялото и психиката изобщо не са имали отделни категории, защото като цяло са ги считали за нелечими, каквито и да са, особено из бедните селски райони. Днес поне има известен прогрес, както и медикаменти.
Въпреки това, да, въпреки това, не можах да изпитам никакво, ама даже и грам, съчувствие към Ан. Вътрешният и свят изобщо не ме докосна, беше ми схематично описан, като сухо корито на река. Честно казано, за мен тя си остана жестоко вреден и опасен човек за другите от начало до край. Защото психическото и отклонение се комбинираше с голяма доза егоизъм и нежелание да се лекува, когато накрая схвана каква е работата.
Известна вина носеше и Брайън. Той беше патетично слаб и безволев съпруг и баща, който беше косвено виновен за много от случилите се ужасни неща, добре че синът им Питър беше учудващо стабилен от дете при такива родители.
Другата двойка - Франсис и Лина - ми бяха малко по-симпатични, но отново напълно схематични образи. Никаква емоция, просто изреждане на разни случки. Малко повече живец имаше в дъщерята Кейт, но той отново се ограничи предимно в детството и.
Хареса ми вторият шанс, и семейните проблеми на следващото поколение, което подходи към тях доста по-зряло и целенасочено, и се справи. Просто решиха в един момент да са честни един с друг, за разлика от родителите си. Но пък развитието там беше влудяващо бавно.
Като цяло - липсваха ми герои. Не усетих нито един-едничък като реален човек, освен за няколко кратки мига Брайън (заключен в безнадеждна според него ситуация) и за няколко мига повече - храбрият малък Питър в детството му.
Мери Бет Кийн обожава уклончивостта, полусенките и двусмислените намеци, както и тоновете, и тонове, и тонове дребни разсейващи детайли, които като цяло придават достоверност и атмосфера, но ако се прекали с тях, задушават герои и сюжет (и читател).
Иначе ако се филмира като сериал, и то качествено, има голям потенциал.
2,5 ⭐️ - на влакови релси, да се чете като реални 2 ⭐️ за изпълнение и 3⭐️ поощрение за опита...more
На книги и филми не плача. И на тази не съм. В живота има достатъчно за много Александрийски библиотеки. Но два п4,5⭐️, направо 5⭐️, но със забележка…
На книги и филми не плача. И на тази не съм. В живота има достатъчно за много Александрийски библиотеки. Но два пъти бях на косъм, така че браво на Абигейл Дийн.
Това заглавие от личната ми рубрика “Книжна рулетка” (чети каквото иначе не би чел) е потресващо. Да, потресващо добро също, но предимно е потресаващо (тъкмо защото е добро).
Всъщност в сюжета няма кой знае какви чутовно нови моменти, които да не се срещат из други книги или даже из новините. Други ревюта цитират съвсем сходен скорошен нашумял случай в Калифорния - Turpin case - използван като база за тази история.
Едно семейство със седем (а може би осем?) деца. Двама невежи родители - неудачници, които до един момент не се различават кой знае колко от неизброимата тълпа такива като тях. Седем (или осем?) деца, всяко със своя първоначално по детски оптимистичен поглед и радост от всяка дреболия (дреболия за другите деца). Пълзяща маниакалност и фанатизъм от страна на бащата и безсилно смирен колаборационизъм от страна на майката. Доволна слепота от страна на близки роднини, видели с очите си случващото се и напълно комфортно забравили, неудобни неща просто не се случват. Учители, видели-недовидели и също крайно удобно затворили широко двете очи - не е тяхна работа да се бъркат където не ги викат.
В резултат клетото невинно гражданство в един хубав ден в малко английски градче с потрес научава за “къщата на ужасите” на една от малките си почтени улички. Сензацията е гарантирана, а мнозина от замесените в случая правят кариера за нейна сметка.
15 години след събитията момиче А (идентифицирано така от полицията, единственото успяло да избяга и повика помощ) е вече ню йоркска топ адвокатка. Момиче А започва пътуване в животите на братята и сестрите си (и в своя собствен), като всички те умишлено са били осиновени в различни семейства, за да отвори (едва ли) за последен път една захлопната врата, криеща много неизвестни факти от миналото.
Книгата всъщност е семейна драма или по-скоро семейна трагедия. Няма нищо общо с жанра хорър и даже не е съвсем трилър. Не е за стандартно, успешно семейство, разбира се. Но за пореден път илюстрира как злодеянията в едно семейство никога не идват ей така, отведнъж и от нищото. Дийн блестящо плавно сгъстява облаците и предупредителните и силни и отвкваши надалеч гръмотевици, в безмилостно логична и затягаща хронология. Без да бърза и без да бави.
Дийн отново подсказва, че в общия случай подобни злини могат да бъдат предотвратени, но това не се случва, защото винаги се намира съучастник, който да им съдейства. И този някой никога не е външен човек. Дали от комплекс за мъченичество и криворазбрана лоялност. Дали от интерес, много сходен с този на онези “капо” от концентрационните лагери, треперели за затворническите си “привилегии”. И тези съучастници и за миг не могат и не желаят да си представят алтернативен курс на действие. А самите жертви се счепкват помежду си, част от жертвите са жертви отчасти и на други жертви (о, Гидиън ...more
Когато четях “Американа” на Адичи, първи роман за Нигерия за мен, имах усещането, че Адичи поднася само част от картината. Онази лъскавата, на нигерийКогато четях “Американа” на Адичи, първи роман за Нигерия за мен, имах усещането, че Адичи поднася само част от картината. Онази лъскавата, на нигерийците с добро образование и добър старт в живота, които могат да кажат много за странните си перипетии в САЩ и не по-малко странните в собствената си родина. Адичи разказва като образована столичанка от средната класа.
Но Нигерия е пълна с пчелички като героинята на Крис Клийв, избрала си сама името Пчеличка. И тази пчеличка излита ужасена от същата тази Нигерия, но Нигерия от делтата на река Нигер, царството на петролодобива, който е златната кокошка в експорта на страната. Място, което една Американа не познава, а може би трябва, ако иска да има и държава, а не само родина. Защото в делтата на Нигер държава няма, а има нещо, което Амнести интернешъл нарича “тероризъм”, а Уикипедия разказва за петролни войни в делтата на Нигер.
Историята им започва през 50-те, когато Шел, Шеврон и Сие щастливо започват извличане на нефт и отравят всичко околовръст със съдействието на щастливите и добре платени нигерийски правителства. Местните племена или общности са изселвани, ако на земята им се открие петрол, а ако запънат - просто убивани. През 90-те те сформират свои движения, но и местните нигерийски магистрати не спят и сформират свои паравоенни формирования и милиции, някои от които спокойно отдъхват в базите на Шеврон, когато не решават проблеми с местното население. Плутокрацията в Нигерия си живее блажено. А Американа ходи до САЩ. Нищо против - но сега Клийв запълни донякъде онази липса, която се чудех защо Адичи не споменава.
Това въведение е необходимо, ако читателят държи да разбере защо бежанката Пчеличка ще е в смъртна опасност, ако се върне в родината си. (Клийв не винаги е много конкретен какви са ония с пушките.) Но британските имиграционни служби гледат на нещата доста по-отгоре: Нигерия е като цяло мирна държава, тъй че - чупка и депортация.
Историята е предадена през гласовете на англичанката Сара и нигерийката Удо (значи мир), нарекла себе си Пчеличка и бягаща от хората с пушки и униформи, разпарчетосали родното и село и довършващи бегълците. Открит е нефт. А Сара и Пчеличката се свързват завинаги, като Сара вероятно е най-невежата, нелогична и глупава европейска западнячка, избрала почивка в страна, за която не знае нищо, и то сама с мъжа си Андрю. Ужасът и един съдбовен избор не закъсняват.
Клийв поднася вълнуваща история, която, уви, скоро няма да се промени към по-добро. За бежанците (истинските). За задълженията на добрата журналистика и нейната оглушителна липса из медийната среда на средностатистическия англичанин и европеец - често по негов собствен избор! За морала, който се оказва в конфликт с бюрократичните правила, част от които се спазват, защото са правила, без мисъл, без актуализация от законодателя. За съвестта. За смелостта. За истинската връзка и близост - и как често изобщо сме забравили как да ги отличим. За това на какво да учим децата си…
Поставените въпроси понякога са придружени с клишета за Англия и Третия свят. Сякаш Клийв не е познавал реални прототипи на Пчеличка и малко дежурно е запълнил липсите. Също и с англичаните - някои ги е изкарал съвсем коне с капаци, а други - светци, лашка се между крайностите и компенсира липсата на добри обяснения с драма. Самата Сара ми беше доста антипатична - не знаеше какво иска, не знаеше какво прави, не знаеше кого и дали обича, и като се изключи едничкото и храбро и безразсъдно действие, тя всъщност беше доста безполезно същество.
Финалът ми дойде напълно нелогичен и прибързан. Сякаш за прощален апломб, което беше излишно.
Но Клийв въпреки всичко това е поднесъл една важна и увлекателна история. Най-важното - човешка. Разбира се, за различните хора това значи нещо различно, и това Клийв също е успял да покаже.
3,5⭐️, заради стимула да се поинтерсувам от делтата на Нигер закръглям нагоре...more
На няколко пъти се опитах да си обясня какво чета. Като че ли основното в “Нощната Кучка” е метаморфозата. Накратко - процес, който е ежедневен и неусНа няколко пъти се опитах да си обясня какво чета. Като че ли основното в “Нощната Кучка” е метаморфозата. Накратко - процес, който е ежедневен и неусетен, докато не зацикли и не премаже на някоя счупена брънка.
Майчинството е житейска мистерия, която не се влияе нито от епохи, нито от социални конструкти. Тоест влияе се, но не в самата си сърцевина. Точно до нея се опитва да се добере героинята. И буквално засяда безнадеждно и ужасяващо в собствената си глава, зазиждайки всеки изход към каквото и да е щастие.
Харесаха ми митологичните препратки на Рейчъл Йодър. Хареса ми болезнено откровеният поглед върху тъмната страна на майчинството в днешната му версия. Харесаха ми някои от зададените в този контекст въпроси. Природа срещу социална роля. Ново срещу старо. Рационализъм срещу интуиция и магия. Индивидуалност срещу безликото море от конформизъм. Родители и деца. Старо възпитание срещу конфликтни нови прозрения. Навици и съзнание срещу инстинкт. Реализация в творчеството и реализация в семейството. Само че за Йодър удачна комбинация не съществува, а вместо това въпросите се давят в паническо бягство или сляпо се удрят в стена с почти космическа по силата си екстремност.
Цялата тази метаморфоза дълбоко ме отблъсна като концепция, като посока и като развитие. В крайна сметка изборът на една екстремност пред друга не носи нищо смислено. Просто се подменя един проблем с друг, без нито единият от тях да се реши.
В заключение, дълбоко убедена съм в думите, които чух от една млада майка: “За да е щастливо детето ми, трябва да съм щастлива самата аз.” “Нощната Кучка” не търси щастие, а ефект и взрив, и обожава въпросите, но страшно мрази отговорите и всъщност никак не ги желае. Твърде арогантна е, и си остава такава отначало докрай - напълно неспособна да бъде просто човек.
Съвсем леко романизиран и стилово осъвременен философски трактат. С повече от едно намигване.
За източниците на днешния западноевропейски морал и дали Съвсем леко романизиран и стилово осъвременен философски трактат. С повече от едно намигване.
За източниците на днешния западноевропейски морал и дали тези стени в съзнанието щяха да липсват или просто да са с друга форма, ако Юлиан Отстъпник се бе преборил с неумолимите духовни безвъпросни монокултури на християнския монотеизъм от 363 г. (всъщност мюсюлманите и днес ни считат за политеисти с тази Троица, но това е друга тема)?
За (само)заблудата и прекрояването на историята според политическите нужди. Заблудата, лицемерието и умишленият и удобен отказ от критичност и знание - градивен камък на личност, семейство, нация и религия. Логиката често влиза в схватка с християнското понятие за любов, в което преобладава твърде много суеверие и сляпа ирационалност. Макар че тъкмо те понякога са точно спасителната смазка през пропастта, в която рационализмът не намира път - и само сляпата част у нас може да го направи. Кога да бъдем “мъдри”, и кога - не?
За повратите в историята и защо понякога несъстоялите се алтернативи са важни за дискусия?
За клишетата, родени тъкмо от хвърчащите около нас откъси (пре)написаната история, формирали и личността ни, които стройно градят скелета на т.нар. “самостоятелно мислене”, редувайки се в пъстър калейдоскоп в зависимост от житейска фаза и обществен строй.
Коя е Елизабет Финч ли? Това няма никакво значение.
—— П. П. А Гор Видал е написал провокираща, макар и малко суховата, романизирана биография на Юлиан Отстъпник, преведена е и на български. Интересно, че Барнс не го споменава :)
П.П.П. През цялото време виждах Хелън Мирън като образа на ЕФ.
[image] ”Страховитата, празна тавтология на злото” е великолепно определение в текста и изчерпва сърцевината на “Дебютант”. Лебедев споделя в послеслов[image] ”Страховитата, празна тавтология на злото” е великолепно определение в текста и изчерпва сърцевината на “Дебютант”. Лебедев споделя в послеслова, че това е роман за романа между науката и тоталитарната власт, които раждат чудовища. Тези чудовища живеят в абсурд, изведен до крайност, просмукал се във всеки аспект и изграждащ своя собствена, установена, господстваща реалност. В нея обитават призраци на минали злини, които обаче съвсем не се смятат за призраци, и така сътворяват зловещо бъдеще. Наука в името на абсолюта, търсеща пряк път през трупове. Дълг в името на абсолютната родина, без въпроси, търсещ пряк път през трупове. (Изобщо, всички преки пътеки към светло бъдеще, изглежда, минават оттам).
Лебедев умело си служи с реализъм, историчност и психологизъм. Наслагва пластове върху още пластове, всичките в несекващ диалог (праистория-фашизъм-сталинизъм-съвремие; изток - запад; старо - ново; млади - стари; родители - деца; палач - жертва). Всеки крие неизбродими дълбини, които не бива нехайно да се оставят на невежеството и забавата. Защото никой не може да избяга от хватката на историята и собствената си психология. Може само да ги променя донякъде с цената на титанична борба.
Сюжетът е като химическа формула с две смъртоносни съставки, които го правят съвършеното оръжие, насочено към читателя.
Първата смъртоносна съставка е Калитин. Високопоставен “пенсиониран” съветски учен в необозначено на картите тайно съветско градче, той се изживява като творец с фаустовски дух. В действителност е фанатик на смъртта. Обаче смърт рационална и прицелена, не исторически предхождащата проста, първобитна, неподбираща и безсмислена смърт от революционните чистки и сталинизма. Калитин е майстор на единичната, така да се каже - уникална авторска - смърт от химическо оръжие, останала “безприютна” след разпада на СССР и тихо креещата нейде в днешна Германия.
Втората смъртноносна съставка е Шершньов. Черноработник от Ада с нашивки, опит във военна и антитерористична обстановка. Винаги лоялен, винаги прецизен. Понякога допускащ разни неканени и неочаквани мисли, но бързо ги неутрализира с правилния идеен поглед към ситуацията. Изпратен на лов за стария химик в една днешна реалност, която прелива от исторически пластове и наслагвания, видима често само за тях двамата.
Отрицанието на живота не може да роди живот, дори и с най-добрите намерения, дори подплатено с всички душевни сокове и сили. В последния случай това е просто неописуема човешка трагедия. И е предвестник на мрачно бъдеще. Посланието е просто. И тревожно валидно.
4,5⭐️
—— Самият край на последната една-две страници леко снижи нивото на предхождащото повествование. Сякаш Лебедев не е успял да открие достоен завършек на “формулата”, и намеси случайностите.
От друга страна, искрено се забавлявах с част от недоволните англоезични ревюта (в опит да разбера ниската оценка в тази платформа), които са очаквали “стандартен”, прилежно етикетиран трилър. Ами не, точно в това е чарът - етикети няма. Нито фиксиран, пазарноориентиран жанр. Никой не спасява света с юнашките си две ръце в рамките на 24 часа от планетарната заплаха. Това все пак е нашият свят, а не сладко обезопасен джънк фуд за лека нощ.
Напълно вероятна история, предвид японската корпоративна култура. Вероятно и доста автобиографична. Но Амели е жалка с опита си да представи позициятаНапълно вероятна история, предвид японската корпоративна култура. Вероятно и доста автобиографична. Но Амели е жалка с опита си да представи позицията на героинята си като “надсмиване” и “сатира”. Защото всъщност се вижда, че японските и колеги са успели да и промият мозъка във всяко отношение, а тя е кръгла глупачка, утешаваща се с евтина “философия” и с толкова неловки опити за хумор, че от безразличие чак ми се доспа. Ами не, Амели, не става. Поне наричай нещата с истинските им имена и за самата себе си, недей увърта, сатирата е искрено изкуство, а не фалш и опит за оригиналничене и оправдаване. Един източноазиатец би го направил съвсем различно, макар и изричайки същите иначе думи. Един западняк никога не би.
Има нещо шекспировско в тази книга. Само че от онези негови трагедии, на чийто фон “Хамлет” и “Ромео и Жулиета” са ведри и оптимистични произведения. Има нещо шекспировско в тази книга. Само че от онези негови трагедии, на чийто фон “Хамлет” и “Ромео и Жулиета” са ведри и оптимистични произведения. Може би по-скоро “Крал Лир” или “Макбет”. Където силата на кръвта необратимо свързва палачи и жертви - пролятата и онази, която все още тече във вените на живите.
През целия прочит си задавах въпроса каква е силата на кръвните връзки и какво можем да сторим, за да уцелим печалбата в тази генетична лотария, каквото е семейството, събиращо под един покрив понякога хора, които при други обстоятелства биха били смъртни врагове. Подобно на Ива - вероятно коридорът на възможностите не е широк. Но съществува. Затова краят ме изпълни с презрение към нея. Защото някои закони са над тези на кръвта. И да останеш човек, значи да разкъсаш тази връзка, да я сведеш до конвенция, която да можеш да надмогнеш, за да можеш да спасиш други. И да си понесеш вината…
Другият въпрос, отекващ отново и отново е - дали детето се превръща в социопат като реакция към нещо, несъвършената семейна среда например? Или социопатията не се влияе от наличието или липсата на майчина любов? И за себе си отново реших, че не - социопатията не се влияе съществено от такива дреболии. Неумението да изпитваш дори грам емпатия, съчетано с клинично любопитство как изглеждат вътрешностите на всичко около теб - часовник или човешко същество - те лишава от принадлежност към човечеството. Тук кръвни връзки няма. И не бива да има. Защото ще страдат невинни - като Силия, чийто живот зависеше от решението на майка и да предприеме действие. Единствената истинска жертва в цялата книга за мен е Селия. Всичко останали действаха непростимо.
Още един въпрос - любов ли е сляпото обожание? Или опасен егоизъм? Отказът да се погледнат недостатъци и факти в очите, да признаеш, че синът ти е несъвършен? Заслепението на Франклин ме докара до полуда. За бога, човече, да го беше притиснал в някоя глуха горичка без свидетели… Опасно нещо е сляпото обожание. На Франклин към Кевин. На Ива към Франклин.
Друг въпрос - можеш ли да обичаш, без да харесваш? И да разбираш, без да обичаш - своята собствена плът и кръв? Как възниква любовта - от само себе си, или се гради? Да ме прощават поетите - според мен се гради. Дори и в семейството. Друг е въпросът, че са много некадърните строители като Ива и Франклин.
И каква е тази Америка, в която неща като масови убийства, извършени от ученици (наскоро май пак имаше случай), се случват и подемат от медиите? Америка на политкоректността (ах, как я пародира Шрайвър) и на дебелия килим, където под маската на “свобода” се замитат неприятните проблеми, само и само са не се наложи вземане на мерки. Родители се страхуват oт остра дума да не би съседи да ги издрънкат на властите за немарливост. Но не, не е само това, САЩ са много интересна въобразена държава според концепцията на Шрайвър, и то много повече от една. Всичките - в конфликт.
Да си Касандра е проклятие. Какво може да направи Касандра? В случая - Ива? Как са се пребори със злото - в другите, и донякъде в себе си? От времето на Омир насам няма решение на въпроса. Лично аз бих казала - зарежи тази Троя, момиче. Дори да ти се мре, плюй и спаси каквото можеш, а тя нека да гори. Но никога не е толкова просто, нали?
—— Епистоларният стил е изключително умело поднесен, всяка глава е писмо от майката на Кевин до неговия баща. Напрежението се сгъстява и напластява, макар във втората част да е малко по-слабо. Шрайвър си играе и понякога пародира доста концепции - политика, география, местен патриотизъм (от Витоша, т.е. САЩ по-високо нЕма), майчинство, бащинство, същността на детството, отговорността, зловредност та да предпочетеш едното дете пред другото, консуматорство и бохо шик, вина, прошка, идеалите на средната класа, образователната система, телевизионните програми - та до президентските избори. Така Ива Хачатурян е крайно провокативен и многопластов събеседник!
До какво се свежда идеологията на всяка цена и във всеки аспект на живота без оглед на неприятни и противоречащи факти? До имитация. Имитация на дейноДо какво се свежда идеологията на всяка цена и във всеки аспект на живота без оглед на неприятни и противоречащи факти? До имитация. Имитация на дейност, а не истинска работа. И много греши този, който смята, че имитацията на дейност не носи реални резултати. СССР при Сталин, режимът на Пиночет, маккартизмът и расизмът в САЩ са прекрасни примери как отначало привидната подмяна на действителността с идеология води до реално изместване.
В такива времена думата ”не” струва скъпо. Московчанката и журналистка Анна Политковская плаща цената на 7 октомври 2006 г., когато е убита от наемници, чиито следи водят до висши военни среди в Руската Федерация. 7 октомври 1952 г., между другото, е рожденният ден на Путин. Какъв подарък само. Тъй като се води публично аскет, едва ли е празнувал чак с реки шампанско, не е лишен от вкус олигарх - по-вероятно просто е отметнал още една дразнеща пречка по-малко.
Думата “не” навремето в Русия е пращала в ГУЛАГ. Днес праща в емиграция (ако имаш средства) или в канавката с водка-менте (ако си късметлия). За сметка на това имитацията на дейност се вихри с пълна сила и пълни пропагандните ракети с близък и далечен обсег.
—— Имитация 1: Руската армия е добре обучена, ефективна и пази родината
Добре обучена: Ако в една армия дезертира наведнъж почти цялa рота от 54 редника наведнъж, търсещи гласност и закрила от военната прокуратура заради системни и причиняващи смърт издевателства на мъртвопияни офицери (да, освен това ония и крадат) в печално известно поделение и печално известна част от армията, това едва ли е сигнал за правилно обучение и дисциплина. 54-та естерствено нямат шанс. Военният прокурор на областта незабавно потушава всичко, което - хайде - е разбираемо. Но и ги връща на съвсем същите командири, на които и косъм (нито пагон) пада от главата. Офицери не се критикуват от низшестоящите и точка.
Ефективна: Полковник Буданов е стара кримка в Чечня. И като много стари кримки вече е психически нестабилен, злонравен и пие без прекъсване. При запой по повод рожденния ден на малката си дъщеря (!), решава, че му се ще терористка от женски пол за компания. Без да има формалните правомощия за такава операция, самоволно грабва подчинените си и бързо открива каквото му трябва в съседното чеченско село. Тя е 18 годишна. Хората му чинно пазят пред личната му квартира (той там си спи и живее, не е кабинет), докато се носят писъци и борба. В края на това приятно занимание, Буданов нарежда на хората си да погребат трупа (тя е гола и удушена), скед което поради умора от всичкото това антитерористично напрежение, кротко заспива в същото легло.
Процес? Чиста случайност - командващият генерал Герасимов не споделя възгледите на полковника и идва да го навести. Буданов вади оръжие. Хората на Буданов вадят оръжие. Хората на генерала също вадят оръжие. Следват психиатрични експертизи, доказващи, че Буданов е герой на родината (други руски генерали в Чечня гарантират за Буданов, а и подобни случаи - дал господ) и нищо лошо не е направил, даже обратното.
Терористка? Така и не са открити каквито и да е доказателства, че момичето е нещо друго освен хубавичка млада местна селянка, макар да се търси дълго и упорито. Даже вътрешноармейските канали изрично потвърждават непричастност, но тези доказателства са удобно пропуснати от документацията по делото.
Изнасилване? Патоанатомът казва - да. Съдът казва - не. Единственият смел адвокат - чистокръвен руснак - Меркелов, наел се да защитава родителите на чеченката, е убит 5 години след книгата през 2009 г. от неизвестен извършител. Надали от чеченец… Това убийство не е описано от Политковская, тъй като е 3 години след нейното собствено убийство.
Присъда? Чиста случайност, германският канцлер лично задава въпрос на Путин за делото. 10 години затвор през 2003 г., Буданов е предсрочно освободен през 2009 г. Получава добра армейска служба на хранилка, а милата му съпруга го оплаква дето така са го изтормозили (що за жена е това - позор за женския пол!). Добре, че са чеченците! През 2011 г. - 7 години след книгата и 5 години след убийството на Политковская - Буданов най-накрая се прегръща с точен чеченски откос в Москва, извършителите не са открити, но чеченска групировка поема отговорност. Погребан е с военни почести, присъстват над 1000 души, военните величия изпращат със сълзи непрежалимия герой.
Ефективност? What the fuck?! Нито е хванал терористи, нито е допринесъл за постигане на важна оперативна цел, изобщо е превърнал частта си в паплач от ненормалници, които вече не знаят къде и защо стрелят и не им пука, и това е обликът на руски офицер, закрилян лично от министъра на отбраната? Тия в Кремъл какви гъби пушат? Или ходят някъде специално да им направят лоботомия, преди да разпишат военна стратегия и оперативен план?!
Имитации 2 и 3: В Русия има установен капитализъм и работеща правна система Да, ама трънки. Уралският “Бизнесмен” Павел “Пашка” Федулев прави бърза кариера с фалшива водка и накрая коли и беси из милицията на Екатерининбург - назначават се само удобни хора. Толкова сърдечни са и отношенията му с местния съд. В резултат си пазарува кажи-речи без пари няколко структуроопределящи комбината, като ги превзема с оръжие. Да не си помисли някой, че е майтап! Съвсем истинско въоръжено превземане е - с автомати, както си трябва! Каква е връзката с Путин ли? Ами онези напазаруваните магистрати кацат в Москва с повишение, а един от тях - и лично в екипа на Путин.
Относно разследващия анализ на съдебната система през 2000-2003 г. в Свердловска област - приложете го за България през 2022 г. и няма много да сбъркате. Това, което Политковская и тук не доживява да види, е че Федулев все пак е осъден през 2008 г. на 20 години за убийство на шестима бизнеспартньори. Руската преса отразява воплите му за предсрочно освобождаване. Неудобен е станал за партньорите си с лъскав имидж - все пак простичка мутра, макар и с хъс и мангизи…
Имитациите във всички публикувани тук раследващи материали на Политковская (включително Норд-Ост) са системни за руското общество и политиците на върха му и са твърде много, а в една от тях няма майка, която да е в състояние да остане безразлична! И това е преди 2004 г! И е все още валидно!
—— Политковская обича страната си. Обича и армията и. Тъкмо затова не си мълчи за зловещите имитации, които са ги превзели като рак. Затова и не дочаква старини. Чудя се дали извергите, дали заповедта из кремълските коридори, имат и 1/100 от смелостта на тази жена? Не, разбира се. Кабинетните плъхове с незнайно как придобит военен чин никога, никога не я притежават. Стоят си в дупките на топло и доволно се смеят как творят история. Кой не му харесва - два метра под земята, там има място за всички.
—— П. П. Някои от руските читатели оценяват пропускането на Елцин като упоменат виновник за част от тази деградация (до началото на 2004 г., когато е издадена тази книга. ) като неправилно. За периода до 1999 г. съм съгласна с тях. След това - не.
Или както един от руските читатели отбелязва (в друг сайт) и не мога да се сдържа да не го цитирам - самото конкретно име в заглавието дори не е важно: “Кстати, книга не про Путина, а про жизнь людей. Биографии тех, кто вошел в 21 век. Кто как умел. И смысл этой книги в одном, что государства как такового нет, а есть определенные должности и люди, занимающие их, и от личных качеств этих людей зависят судьбы народа. И главная проблема в том, что за этими людьми никто не следит и они могут делать все, что захотят. Главное условие в этой игре […] лишь одно - лояльность вождю.”
—— П. П. П. Политковская не е безпристрастна. При тази фактология е твърде късно за безпристрастност… И неуместно....more
Преди доста години, съвсем по погрешка, се озовах на прайд. В Солун, с възрастни членове на семейството ми, родени през развития сталинизъм и разперилПреди доста години, съвсем по погрешка, се озовах на прайд. В Солун, с възрастни членове на семейството ми, родени през развития сталинизъм и разперили сериозно криле по времето на Хрушчов, и с решителни възгледи за ЛГБТ (макар че тяхното поколение не може да си оплете езика с тази абревиатура), които днес обикновено се споделят от гласуващите за разни псевдопатриотични партии (ако все пак имат поне основно образование). Знаменцата много харесаха на всички ни, хората бяха страшно мили, и накрая сталинистът се разчувства и с по едно шарено знаменце във всяка ръка и две листовки искрено каза, че всъщност това е много мило мероприятие и всички са симпатяги. Взехме си сувенири с цветовете на дъгата за България. И досега съм убедена, че някои представители на сталинисткото поколение всъщност са много, много по-широко скроени от други мои познати, родени не по-рано от средата на 80-те.
Ирландия от средата на 20-ти век няма нужда от Сталин, защото си има католическа църква, която е точно толкова либерална към жените, хората с различна сексуална ориентация, хората с хетеросексуална ориентация, на които не им се чака до сватбата и си родят дете без свещенически благослов, атеистите, артистите и изобщо хората с някакъв тип светска нагласа и плахо изразяващи възглед, че Земята е кръгла. Всъщност разводите са разрешени в Ирландия едва от 1995 г., и то с 50,28% резултат на референдума.
Затова на клетия малък Сирил животът би бил ад дори ако не харесваше своя собствен пол - просто заради здравословната доза ирония и скептицизъм, които демонстрира из страниците още от 7 годишен. И факта, че се обучава в католически пансион, разбира се.
Бойн изгражда изключително сладкодумно историята на Сирил Ейвъри от 1945 г. до 2015 г. Ирландия е на моменти доста зловещо място за живеене, където опрощаването на греховете често замества дори ходенето на лекар при болест или собственото мнение. На кого му е притрябвало мнение при толкова свещеници, начело с папата, които имат директна телефонна връзка с Бог и винаги знаят кое е най-доброто? Ирония, сарказъм, пародия и много самота и тъга съпътстват Сирил през целия му живот. В началото той упорито се опитва да се впише в общото лицемерие, стигайки даже до олтара, и има късмет, че не свършва с прерязани гърло из парковете за случайни срещи или заразен с някоя болест. После най-сетне намира смелост да открие себе си. Затвърждавайки старата истина, че ирландците се справят просто прекрасно само зад граница, когато са освободени от схоластичната, ретроградна и дълбоко лицемерна и жестока обществена рамка в Ирландия. Все пак САЩ и Австралия го доказват.
Сирил ми беше абсолютен любимец, заедно с откачения си, но иначе съвършено либерален осиновител и с приятеля си от детство Джулиън (женкар и шматка) до момента със сватбата. След това се зарадвах за Бастиан, но сюжетът някак избледня и взеха да се случват твърде много удобни обрати, а иронията се изгуби. И Бойн прецака образа на Джулиън. Последните няколко части ми бяха дори скучни - Сирил беше вече по-скоро фон за епичния преглед на случващото се в Ирландия. Даже старите тайни от миналото ми дойдоха много закъснели.
Бойн обаче е сладкодумен като всички ирландци, в състояние да намигне насред най-голямото бедствие. Докато е така, за Ирландия винаги ще има надежда.
**spoiler alert** ”Само че в края на този роман умира не Констанс, а Конституцията.”
Или историята като живи майсторски миниатюри, сглобени неусетно и **spoiler alert** ”Само че в края на този роман умира не Констанс, а Конституцията.”
Или историята като живи майсторски миниатюри, сглобени неусетно и привидно без начална ясна свързваща нишка в огромно и логично платно.
Михаил Зигар скача директно в историята. Не тази от и в стила на “Тримата мускетари”, която сграбчва читателя, превежда го подробно през всички премеждия на героите и техните врагове, през всички битки и интриги. А в онази голямата, натежала от неизбежност (?) и посети бъдещи трагедии и избуяли стари такива. Онази, за която историци векове наред в последствие си скубят бради и коси, истината е някъде там, но всички живеем с последствията. А малцина вече се питат “защо”. Пасивното доволство и пасивното недоволство са далеч по-удобни - и за народа, и за властниците му. А такива като Зигар вече могат да живеят единствено извън родината си (след февруари 2022 г. той живее в Берлин и пише за “Spiegel”).
—— Руската история просто блика от преломни моменти - варягите, Киевска Рус и приемането на християнството, татарите и Златната Орда, Иван Грозни, Петър Велики, Екатерина, крепостничествотото, Александър II Овободител, Николай II, Ленин, Сталин, Горбачов… Борис Елцин.
1996 година е вододелът между Русия, която можеше да бъде, и Русия, която е.
През 1996 г. първият законно избран президент на Руската Фвдерация - Борис Николаевич Елцин - е твърдо решен да спечели изборите за втори президентски мандат. Странна кръстоска между неумолим като прегазващ танк съветски апаратчик и не по-малко свиреп антикомунист, той си има своите грешки и слабости, но и своите достойнства. Най-малкото иска да даде на страната си шанс, който да я отдалечи от света и правилата на СССР. Но сам често действа според тях.
Природата обаче не търпи липси. А такава липса е сериозното му сърдечно заболяване, вероятно резултат от дългогодишната, типично руска злоупотреба с алкохол. Никаква воля не успява да го компенсира за дълго.
През 1996 г. основният му опонент за президентския пост е комунистът Генадий Зюганов. При него липсата се изразява в липсата на свирепа воля като у Борис Николаевич. Но и липсата на визия за бъдещето, освен обратна национализация.
Трети реален кандидат няма. Генерал Александър Лебед не се брои.
Русия трябва да реши в своята почти изцяло президентски управлявана страна - антикомунист на всяка цена (включително под формата на жив труп) или доста реалната перспектива за връщане към съветските времена.
—— Проучването на фактологията от страна на Зигар е титанично. Книгата е сглобена поредица от интервюта на главни и второстепенни участници, а интерпретацията е предоставена на четящия.
Фактът, че сам е завършил МГИМО (там случайни не попадат, това са завършили мнозина олигарси и политици) и стажът му на военен кореспондент из близкия изток и централна Азия, както и на главен редактор на забранения в последствие от властта телевизиинен канал “Дождь”, както и фактът че принадлежи на граничнито поколение X, изпатило си от всякакви Преходи и Перестройки, сменило няколко светогледа, много помагат. А и просто е чудесен писател, с много, много връзки и интервюта и лек, увлекателен, заплетен като брюкселска дантела стил. И е фактологичен.
Чудно щеше да е да има и снимки, но нейсе…
—— Зигар плавно и изключително детайлно е предал прехода от доста криминална и хаотична начеваща демокрация в Русия (1991 - 1996 г.) към олигархия (1996 - 2000 г.).
Не е спестил нищо. Нито криминалните групировки, развъртели се здраво из области и региони. Нито криминалната до голяма степен приватизация на структуроопределящи конгломерати и отделни предприятия (от която мнозина неизвестно как станали банкери се събуждат вече милиардери). Нито безсмслената първа война в Чечня и свързаните с нея патриотични крясъци и кръв. Нито рязкото обедняване и отчаяние сред населението - бедност и нов свят са непоносима комбинация за много от редовите по-възрастни руснаци. Новата прохождаща независима журналистика (която засега интересува само жителите на големите градове). Корупцията и бизнес войните. Схватките между силовите служби и прохождащите невоенни либерали - политици.
Но най-вече не е спестил дилемата: а сега накъде между тези Сцила и Харибда? Елцин или Зюганов - бъдеща, но не и сегашна (!) реална демокрация; или победни фанфари за завръщащия се на бял кон съветски комунизъм?
—— Подобно на класическия роман на Дюма, и тук през 1996 г. сякаш побеждават добрите. Но не съвсем. Защото Русия няма реален президент след първия тур на президентските избори, когато Елцин получава толкова сериозен инфаркт (спорно кой подред), че през следващите три и половина години конституцията е реално погазена и действащ президент липсва. Управляват различни групи по интереси и никой. И най-важното - до 1999 г. не са предприети никакви реални реформи, кара се по инерция, а олигарсите раздават длъжности и се фукат с яхтите си. Елцин не става от болничното си легло.
—— Въпросът какво щеше да стане, ако все пак бяха обявили нещата честно и законно, и победител беше станал Зюганов, остава без отговор. Според мнозина от интервюираните, все пак обществото тогава е можело да понесе и пребори този факт. Но след три и половина години безвремие и практически суспендирана в името на антикомунизма конституция следващият исторически етап за Русия - поетапно и методично затягана диктатура от 2000 г. насам - изглежда много по-логична.
—— Паралелите с родната действителност са много. Просто мащабът е различен. Историята винаги е поучителна. Но почти никой не я забелязва, докато живее в нея. Или просто хвърля заровете само за себе си. Или най-лошото - тръгва да спасява души и света…
—— Заглавията на главите с алюзия за “Тримата мускетари” ги схванах най-общо, без задълбочаване кой кой е при Дюма и Зигар, напълно достатъчно :) Иначе човек може да си докара излишно главоболие.
---- П. ”Русия на Путин” на убитата журналистка Анна Политковская се явява "естествено" продължение на това заглавие от Зигар. Истината, подобно на жестоко древно божество, се храни с много кръв и пот... И е жалко, когато в ежедневието малцина отдават почит, и - по-важното - действие за тези жертви....more
Савиано не е изискан мислител. Той просто спасява света така, както може. За да мразиш качествено, така че да причиниш болка, трябва да разбираш нещатСавиано не е изискан мислител. Той просто спасява света така, както може. За да мразиш качествено, така че да причиниш болка, трябва да разбираш нещата. Савиано ги разбира.
Цимент в количества, достатъчни да покрият цялото Средиземноморие и всяка горичка и дюна в околовръст (без канализация и със сажди в смеската, да се пести от материала). Мъртви строителни работници, оставени да си умрат, докато всички са се скатали да не ги разпитват службите за строежа. Шивашки потилни цехове за нелегални и почти безплатни маркови дрехи с етикет Made in Italy (да, “Версаче” и “Гучи” също са в играта, правят търгове със собствениците). 15-годишни хлапета с калашници, убедени, че са хванали Господ за брадата и мизерното им животче най-сетне има смисъл. Предприемачи с мастит многопрофилен бизнес (от наркотици до моцарела), но принудени управляват от нелегални квартири и да не мърдат без цяла рота охранители. Кръстят се и предано целуват икони на Богородица, да ги пази в бизнесначинанията им, със сълзи на очи освещават параклиси и гордо кръщават бебета. Квартални лаборатории с безплатни дози за пазарно проучване дали новата смеска от дрога се е получила добре и ще се окаже хит - а желаещи никога не липсват. Мърморещи и изнервени съпруги на затворници от клана, търпеливо чакащи месечната си издръжка от фамилията по възрастния куриер, който си довнажда към пенсията с тази дребна услуга. Токсични земеделски земи. И най-вече - широко затворени очи, избирателна амнезия, селективен слух и зрение за всички, гравитиращи около тази вселена. Мълчание, примирение, даже одобрение в стил - “те нашите мафиоти са си най-добрите, другите и на малкия им пръст не могат да им стъпят!”. Как да не се гордее човек!
Добре дошли в 2006 г., когато е издадена книгата, в прелестната Кампания и достолепния Неапол. Където, между впрочем, към 60% от трафика на докараните морски контейнери се губи по трасето и се разтваря като дим. В страната на реда и закона, където никаква държава, никакви болни либерали, никакви вярващи пренавити моралисти не могат да сложат прът в колелата. В страната на най-изчистения от финтифлюшки предприемачески капитализъм, направо в подраздел “дарвинизъм” - този на Камората. Коза Ностра и Ндрагета да гледат и да бледнеят от завист.
Никаква Антимафия, никакво разпускане на 70 общински съвета не може да спре Камората. (У нас думата “разпускане” не са я чували). Там са парите, а където са парите, е истината, а истината не се оспорва и се доказва само с калашник или изгаряне на живо в личния автомобил. Даже традиционно обичаните католически свещеници като дон Пепино Диана не са неприкосновени - ако много вземат да се вживяват, да мътят главите на паството, пет изстрела от упор преди месата решават въпроса. И после заглавията го представят като развратник нещо, и изреждат с патос последните любовни завоевания на двама известни босове - ами че хората искат да четат за знаменитостите, не ли?
Роберто Савиано представя поглед отвътре, погледа на момчето от квартала. Преди да му сложат охрана и да спре да излиза от къщи. (Да има сложен под охрана роден журналист? Да си траят, така се живее дълго, къде ще тръгнат прокуратура и МВР да се занимават с глупости.)
Да звучи познато? Не, не за Роберто, а за неговите “герои”? Които са и наши национални герои и днес, кротко си карат яхти и скъпи коли, и с умиление си припомнят първия милион със СИК, ВИС(1 и 2), ТИМ (за който и днес никой от службите няма да си признае, защото счита битката за отдавна изгубена), или оная история с “масовата” приватизация, проронват сълза за убит готин тип от славните мъжки времена, а сега трябва да придремват над някакви скучни холдинги с дълги имена и да не си знаят милионите, не ли? Какви скучни времена дойдоха…
Трябват повече такива като Роберто, а не като “неговите” босове. Но последните винаги се вреждат на копанката. Някои дори четат Сун Дзъ и Юнг. И после ни учат на бизнес похвати и бизнес етика. Всъщност вече са ни ги наложили. На политика. И на морал. На литературен и изящен български език. Че и освещават по някой параклис, не ли? А инспектор Катани накрая го убиват…
Малцина както руските автори умеят да пресъздават приковаващо и с елегантен черен хумор театъра на абсурда и на предано тачените каменни идоли. По-голМалцина както руските автори умеят да пресъздават приковаващо и с елегантен черен хумор театъра на абсурда и на предано тачените каменни идоли. По-голямата част от хората изобретяват, накичват и настояват да живеят послушно в сянката на такива каменни идоли - по-лесно е. Втората преведена книга на Салников не разочарова. Преводът и корицата са изпипани.
И да, реалността възпроизвежда експеримента на Милграм - отново и отново и отново. Размахвайки димната завеса на вселенската конспирация. И безжалостно смъкваща грима от героизма на военщината като начин на световъзприятие и компенсация на всичко липсващо, когато е го напълно лишен от истинската си сърцевина.
Всички наши близки са част от нас, на дълбоко клетъчно ниво. Но макар и конкретни и познати ни до болка хора, те са същевременно обвити в миражен дим Всички наши близки са част от нас, на дълбоко клетъчно ниво. Но макар и конкретни и познати ни до болка хора, те са същевременно обвити в миражен дим образи в нас, с които понякога водим дълги и задълбочени разговори, когато не можем или не искаме да говорим с реалния човек. Трудно е понякога да говориш с другите на глас - умение, което, ако не е култивирано от рано, подобно на дислексията на главния герой, вечно ще изкривява букви и знаци, превръщайки ги в загадъчни драскулки, в непонятен и заплашителен шифър към един обсебен и управляван от силата им свят.
Морис Ханиган е на 84 г., и е живял в една Ирландия на 40-те, когато класовото разслоение убива в буквалния смисъл. Когато никой не знае какво е дислексия. Когато туберкулозата е смъртна присъда, за която съседите не бива да научават. За да стигне до една Ирландия от 2014 г., преплетена в мрежата на един глобален свят и неговите вече къси разстояния и бързи технологии, които преди 60 години са били немислими и направо еретични за жителите на малките ирландки ферми.
Морис се отбива в бара на най-скъпия хотел в градчето, в което е живял цял живот, за да вдигне 5 безмълвни тоста за петима от най-близките си хора. И да хвърли последен поглед към живота си и към всички свършени и несвършени неща. За доброто и злото, което е изживял и което сам е причинил. За смисъла на целеустремеността, за прошката, за търпението и търпимостта, за любовта, за недоизказаното и непризнатото, за отчуждението, за страховете, за пренебрежението към живите и обсебеността от вече отишлите си, за слепотата към близките ни и за цената на взетите решения, за началото и края, за достойнството, за избора, за принадлежността, за близостта, за (не)разбирането.
Атмосферата е камерна и дълбоко интимна. Петте призрака на Морис надничат често някак безплътно из гънките на мисълта му на приглушеното барово осветление, където снове латвийката Светлана. Морис е този, който е - не е възможно да го харесаш, но не можеш и да не го харесаш. Мълчалив, ръбат, даже стиснат, упорит, стоик, крайно недоверчив, понякога безмилостен, никога лесен за общуване, но и по човешки уязвен и наранен, верен докрай на малкото допуснати във вътрешния му свят.
Изповед в пет наздравици за онези, които са далеч или вече ги няма. Брат, дъщеря, зълва, син, съпруга. Пет молби за прошка към тях и към себе си и пет пламъка, осветили няколко живота. Често пъти трептейки измамно, без никога да разкрият всичко, а само сякаш произволен сегмент от голям и загадъчен пъзел - но “всичко” никога не в влизало в житейската сделка.
3,5 ⭐️ Да дадеш шанс на аутсайдерите, на тези, които обществото по презумпция приема за боклук, не е лесно.
Една учителка в малко градче го прави за св3,5 ⭐️ Да дадеш шанс на аутсайдерите, на тези, които обществото по презумпция приема за боклук, не е лесно.
Една учителка в малко градче го прави за свой ученик от класата на белите боклуци, въпреки че той е осъден после на 10 години за убийство. Тя единствена си позволява да се усъмни, че такива като него само за това стават - престъпления, пиянство и гадости.
Добре се е получила историята, единствено криминслната нишка е излишна и крайно скучна. Трябвало е авторката да го остави драма или любовен роман....more
Коректно е да назовеш бялото бяло, а черното - черно, доколкото зрението и околната светлина позволяват. Политкоректно е да откажеш да назовеш който иКоректно е да назовеш бялото бяло, а черното - черно, доколкото зрението и околната светлина позволяват. Политкоректно е да откажеш да назовеш който и да е от двата цвята, защото ти е крайно мъчно и неудобно, че са, каквито са, да не говорим колко хора ще се обидят и ще бъдат наранени от този факт. Затова - без цветове, нека измислим някоя отвличаща вниманието, поучителна история без бяло и черно, отричаща самата необходимост от съществуването им.
Рот е интересен разказвач. На моменти малко помитащ. На моменти - малко като запенен пенсионер в квартална кръчма, оправящ световния порядък и морал с пяна на уста и три големи за отскок. Определено не му липсват вдъхновение и плам, но ти иде и да го свалиш под масата да си отспи на спокойствие и да не си докара някой ненавременен инфаркт.
Тук темите са доста и всичките заслужават внимание, а изреченията са така конструирани, че физически да задъхат читателя.
Расизмът, гражданската доблест и човешките права Рот го показва и в стария му, чудовищен вариант (когато едно формално чернокожо момче решава да си “смени” расата през 1953 г.) и в новия, префърцунен смехотворен вариант (през 1998 г. некадърни и мързеливи чернокожи студенти решават да се заядат с професор заради дума с няколко значения и при напълно недвусмислено необидни обстоятелства). Първият е счупил исторически несправедливости и съдби. Вторият е жалкото хленчене на скучаещи хлапета.
Егоизмът Можеш ли да постигнеш лично щастие и удовлетворение, ако сам за се е си си единствената си пътеводна звезда и цел, и пратиш кръвта си на боклука? И изживееш целия си живот като внимателно ошлсйфан желан образ? И после да се чудиш защо децата ти са малко странни?
Лицемерният конформизъм който си е начин на живот открай време навсякъде в затворените общности, където скучаещите им членове се чувстват праведници и светци, докато разлистват “прегрешенията” и “греховете” на някои черни овци от стадото. И как отстояваната принципна позиция в такива случаи миже да те закопае. И че реалната същност на извършеното няма никакво значение.
Псевдофеминизмът и интелектуалното позьорство който е безкрайно фалшив и не се опира на никакво истински себепознаване. Точно обратното, издига незрялостта, страховете и невежеството (това няма нищо общо с отличнито познаване на френските поети от Делфин Ру) в пиедестал на “чувствителност”, “мнение” и накрая в глупави свещени крави - кой ще обори тези дами, че древногръцките трагици не са женомразци и са крайно неудобни за изучаване?
Преплитат се и всякакви други - остаряването, последният “шанс”, посттравматичният стрес и Виетнам, качеството на висшето образование и как се учи правилно…
Много ми допадна образът на Коулман, както до голяма степен и този на Фауния. Жалко, че се откриха толкова късно (нали съм си романтичка). Но образът на Делфин - мистър Рот, вие сте просто женомразец! Да, ясно, пародирате егалисткире отвлечени идиотщини, дегизирани като интелектуалност, но Делфин не е човек, а карикатура! Да си имаме уважението, тя не е въплъщението на тези тенденции. Просто Делфин не съществува, освен на третата ракия. Ветеранът от Виетнам се понасяше, донякъде - последната сцена на леда беше култова. Останалите образи не бяха кой знае какво, с изключение на семейство Силк.
Стилът на Рот в тази книга не е моят, но темите са интересни, някои от образите - също. Доволна.
Loading...
