Направо към съдържанието

Петър Тантилов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Петър Тантилов
български генерал

ЗваниеГенерал-лейтенант
Години на служба1879 – 1918
Служи наНационално знаме на България България
Род войскиЗнаме на Българската армия Българска армия
Командвания3-ти арт. полк (1886 – 1887)
План. арт. полк (1899 – 1904)
7 арт. полк (1904 – 1906)
4-ти арт. полк (1906)
Битки/войниСръбско-българска война
Балканска война
Междусъюзническа война
Първа световна война
НаградиВижте по-долу
ОбразованиеНационален военен университет

Дата и място на раждане
Дата и място на смърт
3 май 1937 г. (75 г.)

Петър Марков Тантилов е български офицер, генерал-лейтенант от артилерията, заемал редица длъжности в българската войска.

Петър Тантилов е роден на 15 ноември 1861 г. в Карлово. Баща му – Марко (Матьо) Пенчев Тантилов е Карловски учител и народен будител.[1] Негов брат е Христо Тантилов – хирург-ортопед. Завършва петокласното училище в родния си град.[2]

През 1878 г. Петър Тантилов постъпва в командата на волноопределяющите се и на 30 август същата година е произведен в чин прапоршчик. През 1879 г. завършва с първия випуск на Военното училище в София и на 10 май е произведен в чин подпоручик и е оставен за взводен командир. През 1880 г. е приведен в артилерията като субалтерн-офицер в Софийското артилерийско отделение в Самоков, като в период до 1883 г. служи в 1-ва софийска пеша батарея. На 24 март 1882 г. е произведен в чин поручик и заема длъжностите адютант-ковчежник и старши офицер в 1-ва батарея. През 1884 г. завършва артилерийската школа в Царское село, Русия. На 24 март 1885 г. е произведен в чин капитан и на 11 септември 1885 г. е назначен за командир на 5-а батарея в 1-ви артилерийски полк. Като капитан служи и като адютант на началника на артилерията[2][3]

Сръбско-българска война (1885)

[редактиране | редактиране на кода]

През Сръбско-българската война (1885) е командир на 5 батарея от 1-ви артилерийски полк. Взема участие в отбраната на левия фланг на Сливнишката позиция и се проявява като подготвен и храбър артилерийски офицер в боя при Гургулят (7 ноември) и Келташ (15 ноември). На 20 ноември 1885 г. е назначен за командир на 2-ри артилерийски полк, на която длъжност служи до 5 март 1886 година.[2] На 5 март 1886 година съгласно Височайши приказ по Българската армия №33 от 29 ноември 1885 година капитан Тантилов е награден с Военен орден „За храброст“ IV степен.[4]

Петър Тантилов с майка си през 1886 г.

На 10 март 1886 г. капитан Тантилов е назначен за командир на новосъздадения 3-ти артилерийски полк. Като командир на 3 артилерийски Пловдивски полк (1886 – 1887), активно участва в контрапреврата срещу русофилите в Пловдив. През 1887 г. е назначен за инспектор на артилерията, като на 1 април същата година е произведен в чин майор.

На 18 август 1889 г. е произведен в чин подполковник. През 1892 г. поради личен конфликт с княз Фердинанд подава оставка и е уволнен от армията. През 1898 подполковник Тантилов отново се връща и е назначен за командир на артилерийско отделение. По-късно същата година е назначен за командир на Планински артилерийски полк, на която длъжност е до 1904 година. Междувременно, през 1901 г. е произведен в чин полковник. През 1904 г. е назначен за командир на 7 артилерийски полк, две години по-късно е командир на 4-ти артилерийски полк.[5] През 1908 г. завършва Генералщабна академия в Торино, Италия.

През 1911 г. става инспектор на всички видове въоръжения в българските войски. Според някои автори, Тантилов е Инспектор на въоръжението в периода 1904 – 1912 година[5], според други от 1908 до 1912 година.[2]

Балканска война (1912 – 1913)

[редактиране | редактиране на кода]

През Балканска война (1912 – 1913) полковник Тантилов е началник на артилерията на 3-та армия, като се отличава в сраженията при Люлебургаз, Бунархисар и в Лозенградската операция. През Междусъюзническата война (1913) се сражава при Трън, а след края на войната, на 5 август 1913 г. е произведен в чин генерал-майор, след което е назначен за началник на 5 пехотна дунавска дивизия и на 5 декември следващата година преминава в запаса.[2]

Първа световна война (1915 – 1918)

[редактиране | редактиране на кода]

В началото на Първата световна война (1915 – 1918), както много други офицери от запаса е мобилизиран и през септември 1915 г. е назначен за началник на 1-ва дивизионна област. В периода 1915 – 1916 г. е началник на Нишкия укрепен пункт, а след това е началник на Главното тилово управление. По-късно работи като инспектор в Главната квартира, а в периода 1916 – 1918 г. е български представител при военното управление в Румъния. След това е назначен за началник на Драмската военноинспекционна област.[2]

На 30 май 1918 г. е произведен в чин генерал-лейтенант и след края на войната излиза в запас.

Генерал-лейтенант Петър Тантилов умира на 3 май 1937 г. в София.

  • Военен орден „За храброст“ IV степен (5 март 1886)
  • Военен орден „За храброст“ III степен, 2-ри клас
  • Княжеский орден „Свети Александър“ III степен без мечове, IV степен с мечове по средата
  • Народен орден „За военна заслуга“ III степен на обикновена лента
  • Орден „За заслуга“ на обикновена лента
  • Знак „За 10 години отлична служба“
  • Знак „За 20 години отлична служба“
  • Кръст за възшествието на Княз Фердинанд I 1887
  • Кръст за независимостта на България 1908
  • Орден „Св. Станислав“ III степен (Руска империя)
  • Орден „Св. Луитполд“ II степен (Италия)
  • Железен кръст“ I и II клас (Германия)
  1. Павел, Патев Матьо (Марко) Пенчев Тантилов, София, 1941, стр. 15
  2. а б в г д е Йотов, Петко, Добрев, Ангел, Миленов, Благой. Българската армия в Първата световна война (1915 – 1918): Кратък енциклопедичен справочник. София, Издателство „Св. Георги Победоносец“, 1995.
  3. Христов, Х. и др. Сръбско-българската война 1885. Сборник документи, София, 1985, Военно издателство, стр. 35
  4. „Юбилейна книжка на 2-ѝ артилерийски полкъ (1880 – 1905)“, София, 1905, Придворна печатница Бр. Прошекови, стр. 34
  5. а б Недев, С., Командването на българската войска през войните за национално обединение, София, 1993, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, с. 81, 82